— В каква фаза се намира процесът сега?

— След присъдата ще има обжалване пред Пети съдебен окръг на Апелативния съд. Молбата още не е подадена, но това трябва да стане до месец и нещо.

— Къде е тоя Пети съдебен окръг?

— В Ню Орлиънс. Някъде около двайсет и четири месеца след постъпването й тричленен съдебен състав ще изслуша страните и ще вземе решение. Губещата страна несъмнено ще поиска изслушване в пълен състав и това ще отнеме още три-четири месеца. Присъдата има достатъчно пропуски, за да се иска отменяне или връщане за нов преглед по реда на надзора.

— Какво значи преглед по реда на надзора?

— Апелативният съд може да направи три неща. Да потвърди присъдата, да я отмени или да намери достатъчно пропуски, за да върнат цялото дело за преразглеждане. Ако се върне, значи се налага преглед по реда на надзора. Освен това могат да потвърдят една част, да я отменят, да я върнат за преразглеждане и въобще да объркат съвсем нещата.

Грантам поклати безпомощно глава и продължи да драска усилено.

— Не мога да разбера защо някои хора искат да стават юристи.

— И аз си задавам тоя въпрос вече няколко пъти през последната седмица.

— Имаш ли някаква представа какво може да стане в Пети съдебен окръг?

— Никаква. Още не са го разглеждали. Ищците обвиняват ответниците във всякакви процедурни нарушения и като се има предвид характерът на дейността им, много от тях сигурно са верни. Би могло и да отменят присъдата.

— И тогава какво ще стане?

— Започва големият майтап. Ако една от страните не е доволна от тяхното решение, може да обжалва пред Върховния съд.

— Така, така.

— Всяка година във Върховния съд постъпват хиляди молби за обжалване, но той е особено придирчив по отношение на онова, което ще разглежда. Поради многото пари, натиска и характера на засегнатите проблеми нашето дело има доста добри шансове да бъде разгледано.

— Като се брои от днес, колко време ще му трябва на Върховния съд да се произнесе по него?

— Някъде от три до пет години.

— Розенбърг щеше да си умре от естествена смърт дотогава.

— Да, но в Белия дом може и да има демократ, докато старецът умре от естествена смърт. Така че по-добре да го ликвидираме сега, когато сме в състояние да предвидим кой ще дойде на негово място.

— Има някаква логика в тая работа.

— О, сценарият е просто съвършен. Ако си Виктор Матис и имаш само някакви си петдесет милиона, а искаш да станеш милиардер и можеш да претрепеш двама върховни съдии, без да ти мигне окото, сега му е времето.

— А какво ще стане, ако Върховният съд откаже да разгледа делото?

— Нашият човек няма проблеми, ако Окръжният съд потвърди присъдата. Но ако я отмени, а Върховният съд откаже да разгледа молбата му, тогава става сериозно. Според мен ще се върне пак откъдето тръгна, ще заведе някакво дело за оспорване и ще опита всичко наново. Прекалено много пари са намесени, за да се оттегли да си ближе раните вкъщи. След като се погрижи да ликвидира Розенбърг и Дженсън, трябва да се предполага, че е поел път, от който връщане назад няма.

— Къде беше той по време на процеса?

— Някъде зад кулисите. Абсолютно невидим. Имай предвид, че ръководната му роля в групата съвсем не е обществено достояние. Преди да започне процесът, вече е имало трийсет и осем защитници на фирмени интереси. Имена не се споменават, само корпорации. От трийсет и осемте седем са на акционерен принцип с широко обществено участие и той не притежава повече от двайсет процента във всяка. Другите са абсолютно частни и не можах да получа кой знае каква информация за тях. Но разбрах, че обикновено са собственост една на друга, а някои дори се притежават от първите седем. В тях е почти невъзможно да се пробие.

— Но той контролира всичко.

— Да. Подозирам, че притежава или контролира осемдесет процента от целия проект. Проверих четири от частните фирми и се оказа, че са регистрирани извън страната. Две на Бахамските, една на Каймановите острови. Дел Греко чул, че Матис действа чрез регистрирани в чужбина банки и компании.

— Спомняш ли си кои са седемте акционерни дружества?

— Повечето да. Бяха, естествено, изброени под линия в досието, но аз нямам копие от него. На по-голямата част вече възстанових на ръка.

— Може ли да го видя.

— Ще ти го дам. Но е смъртно опасно.

— Ще го прочета по-късно. Кажи ми сега за снимката.

— Матис е от едно градче до Лафайет и в младите си години е представлявал доста добър източник на средства за политиците в Южна Луизиана. И тогава все е бил в сянка, все някъде отзад, дори когато е давал пари. Доста е похарчил за демократите на местна почва и за републиканците в национален мащаб. От тогава насам много големи клечки във Вашингтон са го канили на вечеря. Никога не е искал да се изтъква, но толкова пари трудно се скриват, особено пък когато се дават на политици. Преди седем години, когато президентът беше вицепрезидент, посетил Ню Орлиънс с цел набиране на средства за Републиканската партия. Всичките големи тежкари били там, включително и Матис. Едно място на вечерята струвало десет хиляди долара, така че пресата се опитала да се промъкне вътре. И някакъв фотограф успял да щракне Матис да се ръкува с вицепрезидента. На другия ден снимката излязла във вестника. Чудесна е. Усмихват си се сладко като първи приятели.

— Лесно ще я намерим.

— Аз я залепих на последната страница на досието, просто за кеф. Голяма смешка, а?

— Ще се размажа от удоволствие.

— Матис изчезнал от сцената преди няколко години и сега се твърди, че живее на няколко места. Страшно ексцентрична личност. Дел Греко каза, че повечето хора го мислят за съвсем откачен.

Магнетофонът изпиука и Грей се наведе да смени лентата. Дарби се изправи и протегна дългите си крака. Той я наблюдаваше, докато нагласяше ролката. Две други вече бяха напълнени и съответно маркирани.

— Уморена ли си? — запита той.

— Не мога да спя напоследък. Още колко въпроса имаш?

— Още колко знаеш?

— Основното го минахме. Има някои празнини, които можем да попълним сутринта.

Грей изключи магнетофона и се изправи. Тя бе застанала до прозореца, протягаше се и се прозяваше. Той се отпусна на канапето.

— Какво стана с косата ти? — попита след малко Грей.

Дарби седна и опря стъпала на ръба на стола си. Ноктите на краката й бяха лакирани в червено. Тя заби брадичка в коленете си.

— Оставих я в един хотел в Ню Орлиънс. Откъде знаеш за нея?

— Видях твоя снимка.

— Откъде?

— Всъщност бяха три. Две от годишника на Тулейн и една от университета на Аризона.

— Кой ти ги изпрати?

— Имам си хора. Пратиха ги по факса, така че не бяха много хубави. Но страхотната коса се виждаше ясно.

— Бих предпочела да не го беше правил.

— Защо?

— Всеки телефонен разговор оставя следи.

— Стига, Дарби. Позволи ми и аз да свърша нещо.

— Ти си ме шпионирал.

— Само малко предварителна информация, това е всичко.

— Повече няма да го правиш, ясно ли е? Ако искаш да научиш нещо от мен, просто попитай. Ако кажа не, не рови по-нататък.

Грантам сви рамене. Съгласен. Да забравим косата. Преминаваме към не толкова деликатни неща.

— И така, кой е подбрал Розенбърг и Дженсън? Матис не е юрист.

— Розенбърг е ясен. Дженсън е писал малко по въпроси, засягащи околната среда, но гласуваше твърдо против всякаква нова проучвателна дейност. Така че ако наистина има нещо общо между тях, то това е защитата на природата.

— И ти мислиш, че Матис сам е стигнал до това?

— Разбира се, че не. Някой гаден и зъл юридически мозък му е представил девет имена. Той има хиляда адвокати.

— И нито един във Вашингтон?

Дарби вдигна брадичка и смръщи вежди.

— Какво?

— Няма нито един адвокат във Вашингтон, така ли?

— Не твърдя такова нещо.

— Каза, струва ми се, че юридическите фирми били главно от Ню Орлиънс и Хюстън, и други градове. Не спомена Вашингтон.