Настана мълчание и тя се озърна. Двамата мъже на най-близката маса я изгледаха стреснато. Неволно бе повишила глас. Тя им обърна гръб и пое дълбоко дъх.

— Извинявай — заговори бавно Грантам. — Аз само…

— Нищо де, нищо.

Той почака малко.

— Добре ли си?

— Страхотно. Никога не съм се чувствала по-прекрасно.

— Ще дойдеш ли във Вашингтон?

— Не знам. Тук съм в безопасност, а ще бъда още по-сигурна, когато се кача на някой самолет и се махна от тая страна.

— Разбира се, но на мен ми се струваше, че ти беше хрумнала оная страшна идея да откриеш Гарсия, а след това… кой знае, може би да разобличиш Матис. Мислех, че си вбесена, обзета от морално възмущение и тласкана от желание за отмъщение. Какво ти стана?

— Ами да кажем, че съм обзета и от горещото желание да доживея до двайсет и петия си рожден ден. Не съм егоистка, но може би бих желала да посрещна и трийсетия. Няма да е зле, нали?

— Разбирам.

— Не съм убедена, че разбираш. Струва ми се, че повече си загрижен за една награда „Пулицър“ и слава, отколкото за хубавичката ми главица.

— Уверявам те, че не е така. Имай ми доверие, Дарби. Нищо няма да ти се случи. Ти ми разказа живота си. Трябва да ми вярваш.

— Ще си помисля.

— Не ми прозвуча много убедено.

— То и не беше. Дай ми малко време.

— Добре.

Тя затвори и си поръча геврече. Наоколо се смесваха десетина чужди езици. Кафенето изведнъж се напълни с хора. Бягай, бягай, нашепваше здравият й разум. Вземи такси до летището. Плати в брой един билет до Маями. После намери първия полет на юг и скачай в самолета. Нека Грантам продължи да се рови. Пожелай му успех! Той е много добър и ще намери начин да изкара на бял свят тая история. А тя ще я прочете един ден, излегната на облян в слънце плаж с чаша пина колада в ръка, и от време на време ще поглежда към сърфистите, които се носят грациозно по вълните.

Пъна куцукаше по тротоара. Мярна го през прозореца. Беше някъде из тълпата. Устата й пресъхна, зави й се свят. Той не погледна вътре. Просто мина покрай нея. Стори й се някак завеян. Тя изтича, застана зад вратата и го проследи с поглед. Пъна стигна до ъгъла на Шесто авеню и Петдесет и осма и зачака светофара. Тръгна да пресича Шесто, но се отказа и пресече Петдесет и осма. Едно такси едва не го отнесе.

Не отиваше никъде, просто се разхождаше, накуцвайки леко.

Крофт мярна хлапето, докато слизаше от ескалатора. Беше с някакъв друг млад адвокат; не носеха куфарчета, значи бяха тръгнали на обяд. Макар и със закъснение. След пет дни вглеждане в какви ли не адвокати Крофт им бе изучил привичките.

Сградата се намираше на Пенсилвания авеню и „Брим, Стърнс и Кидлоу“ заемаха от третия до осмия етаж. Гарсия излезе навън заедно със своя приятел и двамата тръгнаха по тротоара, заливайки се от смях. Нещо много смешно явно. Крофт ги последва, като се движеше възможно най-близко зад тях. Те се смяха цели пет преки, докато най-накрая стигнаха, както и бе предположил, някакъв моден вегетариански ресторант, в който се хранеха преуспяващи млади хора, и влязоха вътре да хапнат набързо.

Крофт звъня три пъти, докато накрая се свърза с Грантам. Беше почти два часът и обедната почивка вече приключваше, та ако Грантам искаше да хване пиленцето, трябваше да седи по-близо до проклетия телефон. Грей тръшна слушалката. Щяха да се срещнат в сградата.

На връщане Гарсия и неговият приятел вървяха малко по-бавно. Беше хубав петъчен ден и те се наслаждаваха на кратките мигове, в които се бяха откъснали от сивото си ежедневие, отдадено на съдебни дела или каквото там правеха срещу двеста долара на час. Крофт сложи очилата и тръгна след тях на почетно разстояние.

Грей чакаше във фоайето близо до асансьорите. Крофт беше непосредствено зад тях във въртящата се врата. Той посочи бързо техния човек, Грей го видя и натисна копчето на асансьора. Вратата се отвори и той влезе точно преди Гарсия и неговия приятел. Крофт не се качи.

Гарсия натисна цифрата шест частица от секундата преди Грей. Грантам се зачете във вестника си и се заслуша в разговора им. Двамата адвокати говореха за футбол. Хлапакът нямаше повече от двайсет и седем-осем години. Гласът му беше донякъде познат, но той го бе чувал само по телефона, а в него нямаше нищо специфично, което да го отличава от другите. Лицето му беше съвсем близо, но не можеше да го разглежда. Интуицията му нашепваше да действа. Хлапакът приличаше много на човека от снимката и работеше в „Брим, Стърнс и Кидлоу“, а един от многобройните им клиенти беше мистър Матис. Щеше да опита, но предпазливо. Беше репортер. Неговата работа бе да нахълтва навсякъде и да задава въпроси.

Те слязоха на шестия етаж, като продължаваха да дърдорят за отбора на Червенокожите, а Грей се затътри зад тях, като небрежно си четеше вестника. Фоайето беше богато и тежко, с полилеи и персийски килими. На едната стена с дебели златни букви бе изписано името на фирмата. Адвокатите спряха при секретарката да проверят търсил ли ги е някой по телефона.

Грей се запъти самоуверено към секретарката, която го изгледа внимателно.

— Мога ли да ви услужа с нещо, сър? — запита тя с тон, който означаваше: какво, по дяволите, искаш?

Грей беше подготвен за всичко.

— Имам среща с Роджър Мартин. — Бе открил името в телефонния указател и се бе обадил преди една минута от фоайето, за да е сигурен, че адвокатът Мартин днес е на работа. В указателя на сградата се посочваше, че фирмата заема от трети до единайсети етаж, но номерата на всичките сто и деветдесет адвокати не фигурираха вътре. С помощта на „Жълтите страници“ проведе набързо десетина разговора, за да открие по един адвокат на етаж. Роджър Мартин беше човекът на шестия етаж.

Той се взря смръщено в секретарката.

— Два часа я мотаем тая среща.

Това доста я озадачи, но тя не можа да измисли какво да каже. Грей изчезна зад ъгъла и тръгна по коридора. Пред себе си мярна Гарсия да влиза в стаята си четири врати по-надолу.

На табелката до вратата пишеше „Дейвид М. Андъруд“. Грей не почука. Искаше да проведе атаката светкавично и евентуално да се измъкне светкавично. Мистър Андъруд закачаше сакото си в стенния гардероб.

— Здравейте. Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Търся човек на име Гарсия.

Андъруд замръзна и смръщи вежди в недоумение.

— Как се озовахте тук? — запита той. Гласът изведнъж прозвуча страшно познато.

— Просто влязох. Вие сте Гарсия, нали?

Адвокатът посочи табелата на бюрото, където със златни букви бе изписано „Дейвид М. Андъруд“.

— На този етаж няма човек, който се казва Гарсия. Не знам във фирмата да работи служител с такова име.

Грей се усмихна, сякаш се включваше в играта. Андъруд беше уплашен. Или ядосан.

— Как е дъщеричката? — запита Грей.

Андъруд се бе надигнал и сега тръгна към него. Явно почваше да се безпокои.

— Коя по-точно?

Тук нещо не пасваше. Гарсия бе заявил изрично, че се притеснява за дъщеря си, която беше още бебе, и ако имаше повече от една, щеше да я спомене.

— По-малката. А съпругата ви?

Андъруд беше вече на една ръка разстояние и се приближаваше още. Беше ясно, че не се бои от физически контакти.

— Нямам съпруга. Разведен съм. — Той вдигна левия си юмрук и за миг Грей си помисли, че е превъртял. После видя четирите пръста. Без пръстени. Няма съпруга. Няма пръстен. Гарсия обожаваше жена си и при него нямаше да мине без пръстен. Време беше да си тръгва.

— Какво искате? — запита настойчиво Андъруд.

— Мислех, че Гарсия е на тоя етаж — взе да отстъпва към вратата Грей.

— Вашият приятел Гарсия адвокат ли е?

— Да.

Андъруд явно се поуспокои.

— Не и в тази фирма. Имаме Перес и Ернандес, и май че още един. Но Гарсия не познавам.

— Какво пък, това е голяма фирма — заяви Грей от вратата. — Извинявайте, че ви притесних.

Андъруд вървеше след него.