Томас казваше, че той винаги закъснява. Един час му беше малко, но тя щеше да му даде петнайсет минути, а после да си тръгне.

Бяха се уговорили точно за дванайсет и той се появи. Черна риза, червена бейзболна шапка, сгънат вестник. Беше малко по-слаб, отколкото си го представяше, но можеше да свали още няколко кила. Сърцето й заби силно. Успокой се, заповяда си тя. За бога, успокой се.

Тя вдигна една готварска книга пред лицето си и надзърна над нея. Косата му беше прошарена, а кожата матова. Очите бяха скрити зад слънчеви очила. Той се въртеше и изглеждаше ядосан. Както гласът му по телефона. Премяташе вестника от ръка в ръка, местеше тежестта си от крак на крак и се оглеждаше нервно.

Не беше лош, хареса й как изглежда. Имаше нещо уязвимо, непрофесионално във външния му вид, което подсказваше, че и него го е страх.

След пет минути той мина през вратата, както му бе наредено, и се отправи към дъното на магазина.

Камел бе обучен да приема смъртта. Бе я усещал близо до себе си твърде много пъти, но никога не се бе страхувал. А след трийсет години очакване на тази смърт нищо, абсолютно нищо не можеше да го накара да се почувства напрегнат. Сексът донякъде го възбуждаше и това беше всичко. Нервниченето беше преструвка. Резките движения бяха съзнателно имитирани. Бе преживял доста сблъсъци с хора почти толкова талантливи, колкото него, и, естествено, щеше да се справи с това малко рандеву с някакво отчаяно дете. Той се заби сред якетата и се помъчи да изглежда нервен.

В джоба си имаше кърпичка, защото изведнъж бе простинал и гласът му бе спаднал и одрезгавял. Бе изслушал записа сто пъти и бе сигурен, че ще докара интонацията, ритъма и лекия акцент на Средния запад. Но Верхик говореше малко по-носово, ето защо се появи и тая кърпичка за настинката.

Беше му трудно да остави някой да го доближи откъм гърба, но знаеше, че трябва. Не я видя. Тя стоеше зад него, много близо при това, когато каза в ухото му:

— Гавин.

Той подскочи и се обърна. Тя държеше бяла панамена шапка и говореше на нея.

— Дарби! — реагира мигновено той и измъкна кърпичката, за да кихне в нея. Косата й беше златиста на цвят и по-къса от неговата. Той кихна и се закашля. — Хайде да се махаме оттук — рече той. — Не ми харесва твоята идея.

На Дарби също не й харесваше. Беше понеделник и колегите й си гледаха уроците в аудиторията, а тя висеше тук, дегизирана до неузнаваемост, и си играеше на разузнавачи с тоя човек, който можеше да я убие с действията си.

— Само прави каквото ти кажа, ако обичаш. Къде се разболя?

Той кихна в кърпичката и заговори съвсем тихо. Гърлото явно го болеше.

— Снощи. Засилих много климатичната. Хайде да се махаме от тук.

— Върви след мен. — Те излязоха от магазина. Дарби го хвана за ръка и двамата забързаха надолу по стъпалата, водещи към крайбрежната алея.

— Видя ли някой от тях? — запита той.

— Не. Още не. Но съм сигурна, че са наблизо.

— Къде, по дяволите, отиваме? — Гласът му беше дрезгав.

Крачеха по настилката от дървени летви, всъщност почти тичаха. Говореха, без да се поглеждат.

— Само върви с мен.

— Много бързаш, Дарби. Ще събудим подозрение. Намали малко. Слушай, това е лудост. Нека да се обадя по телефона и ще бъдем в безопасност. На сигурно място. Мога да осигуря трима агенти до десет минути. — Звучеше убедително. Нещата се развиваха отлично. Те се държаха за ръце, тичаха, за да спасят живота си.

— Не — понамали ход тя. По алеята имаше много хора. Пред туристическото корабче се бе събрала опашка. Те застанаха накрая.

— Какво, по дяволите, означава това?

— За всяко нещо ли ще мърмориш? — почти прошепна тя.

— Да. Особено за глупости, а сега вършиш глупости. Да не би да се качваме на тоя кораб?

— Да.

— Защо? — кихна отново той, после се разкашля неудържимо.

Можеше да я ликвидира с една ръка, но навсякъде наоколо имаше хора. Отпред, отзад. Той се гордееше много с чистотата на работата си, а тук щеше да стане голяма мръсотия. Качи се на кораба, играй й по свирката още няколко минути, виж какво ще стане. Щеше да я изведе на горната палуба, да я убие, да я хвърли в реката и после да започне да вика. Още едно случайно падане. Ужасна трагедия. Можеше и да мине. Ако не, той беше търпелив. Щеше да е мъртва след час. Гавин беше голямо мрънкало, така че продължавай да мрънкаш.

— Защото колата ми е на километър и половина нагоре по реката. Ще стигнем там след трийсет минути — обясни тя тихо. — Слизаме от корабчето, качваме се и колата и изчезваме.

Опашката почна да се придвижва напред.

— Не обичам корабите. Става ми лошо. Опасно е, Дарби. — Той се закашля и се огледа наоколо като човек, когото преследват.

— Отпусни се, Гавин. Всичко ще е наред.

Камел придърпа панталоните си. Бяха деветдесет сантиметра в талията и под тях имаше осем чифта спортни гащета. Фланелката беше най-големият номер и вместо седемдесет и пет кила, той можеше да заблуди, че тежи деветдесет и пет, там някъде. Засега номерът минаваше.

Бяха стигнали почти до стълбичката на кораба.

— Не ми харесва тая работа — промърмори така, че тя да го чуе.

— Я млъквай, ако обичаш — отряза го Дарби.

Мъжът с пистолета стигна тичешком до края на опашката и си проби път между туристите с техните чанти и фотоапарати. Бяха се наблъскали плътно един до друг, като че ли разходката по тая река беше най-великото пътешествие на света. Бе убивал и преди, но никога пред толкова хора. Виждаше тила й през тълпата. Той отчаяно си проправи път. Неколцина го изругаха, но това въобще не можеше да го спре. Пистолетът беше в джоба му, но щом наближи момичето, той го измъкна и го допря до десния си крак. Тя почти стигна стълбата, скоро щеше да се качи на кораба. Той разбута хората с все сила, а няколко направо изтласка настрани. Те запротестираха шумно, но изведнъж видяха пистолета и започнаха да крещят. Тя и мъжът се държаха за ръце. Мъжът не спираше да говори. Тъкмо щяха да стъпят на стълбата, когато той изблъска и последния човек пред себе си и светкавично прилепи пистолета в основата на черепа, точно под червената бейзболна шапка. Стреля веднъж, а хората наоколо закрещяха и се хвърлиха на земята.

Гавин падна тежко на стъпалата. Дарби извика и отстъпи ужасено назад. Ушите й пищяха от изстрела, чуваше викове, виждаше хора да сочат нещо. Мъжът с пистолета тичаше бързо към редицата магазини и тълпата пред тях. Някакъв здравеняк с камера викаше след него. Дарби видя как след миг убиецът изчезна. Може и да го беше срещала преди, но сега в главата й бе хаос. Тя се разписка истерично.

— Той има пистолет! — извика една жена близо до кораба и тълпата се отдръпна от Гавин, който се бе надигнал на четири крака и държеше малък пистолет в дясната си ръка. Заклати се безпомощно напред-назад като бебе, което се опитва да пълзи. От брадата му струеше кръв и се стичаше на локва под лицето му. Главата му се люлееше досами дъските. Очите бяха затворени. Той се придвижи напред няколко педи и сега коленете му бяха в тъмночервената локва.

Струпалите се наоколо хора се отдръпнаха още по-назад, ужасени от гледката, която представляваше този смъртно ранен човек, борещ се с неизбежния край. Той се заклати и се люшна отново напред, не знаеше къде отива, но искаше да се движи, да живее. Започна да крещи, да вие високо от болка на непознат за Дарби език.

Кръвта изтичаше, струеше от носа и брадичката му. Стенеше на своя странен език. Двама моряци от екипажа на кораба стояха до стълбата, но не смееха да мръднат. Пистолетът ги притесняваше.

Една жена заплака, след нея друга. Дарби отстъпи още крачка назад.

— Египтянин е — каза дребна мургава жена. Новината не направи никакво впечатление на тълпата, която беше като хипнотизирана.

Той залитна напред и се хвърли към края на пътеката. Пистолетът падна във водата. Мъжът се свлече по корем, а главата му увисна надолу и почти докосна водата. Разнесоха се викове и двама полицаи се спуснаха към него.