Завеждащата се появи и го изгледа с подозрение.

— Какво обичате, моля?

— Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ и се опитвам да издиря двама ваши студенти: Лора Кас и Майкъл Ейкърс.

— Да не се е случило нещо? — попита тя нервно.

— Съвсем не. Искам да им задам няколко въпроса. Имат ли часове тази сутрин? — Изпрати й онази своя топла и доверчива усмивка, с която обикновено предразполагаше по-възрастните жени. Винаги му бе помагала безотказно.

— Имате ли карта за самоличност, някакъв документ?

— Разбира се. — Той отвори портфейла си и бавно размаха картата пред очите й като самоуверено ченге, свикнало с тази досадна прелюдия.

— Ами знаете ли, трябва все пак да говоря с декана, но…

— Добре, къде му е кабинетът?

— Само че той отсъства. Извън града е.

— Трябва ми само програмата, за да ги открия. Не ви искам адресите им, успеха или копия на документи. Нищо поверително или лично.

Тя погледна към студентката, която помагаше тук, и момичето вдигна рамене, сякаш казваше: „Какво толкова за една дреболия“.

— Един момент — рече завеждащата и изчезна зад преградата в ъгъла.

Дарби вече го чакаше в малката аудитория, когато той се появи и сложи на масата компютърната разпечатка на двете програми.

— Според това тук Ейкърс и Кас сега трябва да са на училище — каза той.

Дарби погледна разпечатката.

— Ейкърс слуша наказателен процес, а Кас има административно право. И двамата от девет до десет. Ще се помъча да ги открия. — Тя показа на Грей едно листче. — Мейлър, Райнхарт и Уилсън си бяха вкъщи. У Ратлиф и Лини никой не отговаря.

— Мейлър е най-близо. След няколко минути мога да съм у тях.

— А кола? После с какво ще обикаляме? — попита Дарби.

— Обадих се в „Херц“. Ще я закарат на паркинга на вестника след петнайсет минути.

Апартаментът на Мейлър беше на третия етаж на един бивш склад, преустроен на жилищен блок за студенти и хора с много ниски доходи. Отвори скоро след първото почукване, но не свали веригата.

— Търся Джеймс Мейлър — каза дружелюбно Грей.

— Аз съм.

— Казвам се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Искам да ви задам набързо няколко кратки въпроса.

Момчето свали веригата и отвори по-широко. Грей влезе в двустайния апартамент. По средата на преходната стая имаше велосипед, който направо я задръстваше.

— Какво има? — попита Джеймс. Беше заинтригуван и като че ли проявяваше готовност да отговаря на въпроси.

— Разбрах, че това лято сте стажували при „Уайт и Блазевич“.

— Точно така. Три месеца.

Грей си записа в тефтера.

— В кой отдел бяхте?

— В международния. Голяма досада. Нищо лъскаво нямаше. Ровех се в бумаги и пишех проектодоговори.

— И кой ви водеше стажа?

— Конкретно никой. Имаше трима служители, които гледаха да не скучая без работа, а прекият им шеф, съдружник във фирмата, се казваше Стенли Купман.

Грей извади снимка от джоба на сакото си. Беше Гарсия на тротоара.

— Разпознавате ли това лице?

Мейлър пое снимката и се взря в нея. После поклати глава.

— Мисля, че не. Кой е той?

— Адвокат е. Струва ми се, че работи в „Уайт и Блазевич“.

— Тя е голяма фирма. Аз бях заврян в дъното на един коридор. А в нея работят над четиристотин юристи.

— Да, така и разбрах. Значи сте сигурен, че не сте го виждали?

— Напълно. Помещават се на дванайсет етажа и на повечето от тях въобще не съм стъпвал.

Грей мушна снимката в джоба си.

— А с други стажанти общувахте ли?

— Да, разбира се. Имаше двама от нашия факултет, които познавах от по-рано: Лора Кас и Джоан Ратлиф. Две момчета от Джордж Вашингтон: Патрик Франц и другият се казваше Ванландингам. Имаше и едно момиче от Харвард, Елизабет Ларсън, едно друго от Мичиганския университет, което се наричаше Ейми Макгрегър. А също и някакъв Моук от Емъри, но него май го изгониха. През лятото в тая фирма винаги има много стажанти.

— Възнамерявате ли да постъпите там, като завършите?

— Не зная. Не съм много сигурен, че съм устроен да работя в такава гигантска институция.

Грей се усмихна и напъха тефтера в задния джоб на панталона си.

— Вижте, все пак сте били доста време там. Посъветвайте ме как да открия тоя човек.

Мейлър се позамисли.

— Според мен не върви да отидете и да започнете да разпитвате наляво-надясно.

— Прав сте.

— И всичко, което имате, е тази снимка, а?

— Аха.

— Тогава смятам, че сте на прав път. Все някой от стажантите ще го разпознае.

— Благодаря.

— Да не е сгафил някъде?

— А, не. Но може да е бил свидетел на нещо. А може и да се лъжа. — Грей отвори вратата. — И още веднъж, благодаря.

Дарби зачете списъка на есенните семинари, окачен на дъската за обяви точно срещу телефоните. Още не бе решила какво ще направи, щом свърши часът от девет, но трескаво обмисляше стратегията си. Дъската за обяви беше същата като в Тулейн: листовете със семинарите бяха окачени с кабарчета в стройна редица; имаше съобщения за временна работа; обяви, че се продават книги, велосипеди, дават се стаи под наем, търсят се съквартирантки и тъй нататък — стотици други бележки, забодени безразборно. Съобщения за забави, за мачове срещу отбори от други университети, за срещи на разни клубове. Едно момиче с раница и туристически обувки спря наблизо и се загледа в дъската. Явно беше студентка.

Дарби й се усмихна.

— Прощавайте, случайно да познавате Лора Кас?

— Разбира се.

— Трябва да й предам нещо. Може ли да ми я покажете?

— Дали има часове сега?

— Да, има административно право при Шип в двеста и седма.

Тръгнаха към аудиторията и се заприказваха. Във фоайето изведнъж се изсипаха студенти от четири аудитории. Любителката на туризма посочи едно високо едро момиче, което идваше насреща им. Дарби благодари и последва Лора Кас. Вървя след нея, докато тълпата пооредя.

— Извинявайте, Лора. Нали вие сте Лора Кас?

Едрото момиче спря и я изгледа.

— Да.

Не обичаше да лъже, но нямаше как.

— Аз съм Сара Джейкъбс и пиша един материал за „Вашингтон Поуст“. Може ли да ви задам няколко въпроса? — Беше избрала първо Лора Кас, защото нямаше лекция от десет. Докато Майкъл Ейкърс имаше. Него щеше да потърси в единайсет.

— За какво?

— Ще ви отнема само една минута. Може ли да влезем тук? — попита Дарби и кимна към опразнената аудитория до тях.

Лора неохотно тръгна след нея.

— Това лято сте работили в „Уайт и Блазевич“, нали?

— Работих — изрече тя бавно и подозрително.

Сара Джейкъбс се мъчеше да запази самообладание. Колко беше ужасно да се преструва.

— В кой отдел?

— В данъчния.

— Значи проявявате интерес към данъчните проблеми — опита се безуспешно да я разприказва тя.

— По-рано, да. Сега ги мразя.

Дарби се засмя, сякаш това бе най-забавната шега, която е чувала от години. Извади една снимка от джоба си и я подаде на Лора Кас.

— Познат ли ви е този човек?

— Не.

— Мисля, че е юрист в „Уайт и Блазевич“.

— Там са много.

— Сигурна сте, че не го познавате.

— Напълно — каза Лора и й върна снимката. — Не съм мърдала от петия етаж. С години не можеш да срещнеш всички, постоянно хвърчат насам-натам. Нали ги знаете колко са заети. — Тя се огледа, с което показа, че разговорът е приключил.

— Благодаря ви за любезността — каза Дарби.

— Моля ви се — отвърна Лора с лице към вратата.

Точно в десет и трийсет се срещнаха отново в аудитория 336. Грей беше хванал Елън Райнхарт на улицата пред дома й, когато отивала на лекции. Била на стаж в отдела по съдебни спорове при един от съдружниците на име Даниъл О’Мали и прекарала по-голямата част от лятото в Маями във връзка с едно дело. Във вашингтонската кантора работила съвсем кратко. „Уайт и Блазевич“ имали офиси в четири града, сред които и Тампа. Не разпознала Гарсия и му показала, че бърза.