Те минаха покрай тракащите телекси и влязоха в стая с плюшени кресла и голяма маса в средата. Вътре беше пълно с мъже, които говореха високо, но когато тя влезе, всички замлъкнаха. Фелдман затвори вратата. После й подаде ръка.
— Аз съм Джаксън Фелдман, главният редактор. Вие сигурно сте Дарби.
— Че коя друга би могла да бъде? — обади се Грей, който още дишаше на пресекулки.
Фелдман не му обърна внимание и плъзна поглед около масата.
После започна да представя присъстващите.
— Това е Хауард Краутхамър, отговорният ни редактор, Ърни де Басио, негов заместник и завеждащ международния отдел, Елиът Коен, също заместник и отговарящ за вътрешните проблеми, и нашият адвокат Винс Литски.
Тя кимна учтиво и моментално им забрави имената. Всичките бяха поне по на петдесет години, всичките по ризи, всичките страшно развълнувани. Въздухът бе наелектризиран от напрежение.
— Дай ми касетата — каза Грей.
Тя я извади от чантата си и му я подаде. Телевизорът и видеото бяха в ъгъла, на стойка на колелца. Той сложи касетата.
— Получихме я преди двайсет минути, така че не сме я гледали.
Дарби седна на един стол до стената. Мъжете приближиха столовете си към телевизора и зачакаха да се появи някакъв образ.
На черния екран се появи датата — 12 октомври. После и самият Къртис Морган, който седеше до масата в някаква кухня и държеше дистанционното, с което очевидно се задействаше камерата.
„Казвам се Къртис Морган и тъй като вие гледате това, аз вероятно вече съм мъртъв.“
Страхотно начало беше, наистина. Мъжете се наведоха още към екрана.
„Днес е дванайсети октомври. Правя този запис в дома си. Сам съм. Жена ми отиде на лекар. Би трябвало да съм на работа, но се обадих, че съм болен. Жена ми не знае нищо за това. На никого не съм казал. Тъй като гледате този филм, вероятно сте видели и това. (Той вдигна във въздуха клетвената декларация.) Това е декларация, която съм подписал и смятам да оставя заедно с тази касета в някакъв банков сейф в града. Сега ще я прочета и ще разкажа и някои други неща.“
— Имаме я — вметна бързо Грей.
Стоеше до стената, отдясно на Дарби. Никой не му обърна внимание. Всички погледи бяха приковани в екрана. Морган бавно започна да чете клетвената декларация. Очите му се стрелкаха непрекъснато от листа към камерата и обратно.
Отне му десет минути. Всеки път, когато чуеше думата „пеликан“, Дарби затваряше очи и поклащаше глава. Бе се стигнало в края на краищата и до това. Не, беше просто лош сън. Тя се опита да се вслуша в думите му.
Когато Морган свърши с четенето, остави декларацията на масата и се взря в някакви бележки пред себе си. Изглеждаше спокоен и отпуснат. Хубав младеж и човек не можеше да му даде двайсет и девет години. Беше у дома си, така че вратовръзка нямаше. Само снежнобяла риза. „Уайт и Блазевич“ не било най-прекрасното място за работа, но повечето от четиристотинте юристи в нея били честни хора и вероятно не знаели нищо за Матис, каза той. Всъщност, той се съмнявал, че някой друг, освен Уейкфилд, Велмано и Айнщайн е замесен в заговора. Имало един съдружник, Джарелд Швабе, който бил достатъчно гаден, за да участва в подобно нещо, но Морган нямал доказателства. (Дарби си го спомни много добре.) Имало и една бивша секретарка, която напуснала изведнъж няколко дни след убийствата. Казвала се Мириам Ларю и работила в отдел „Нефт и газ“ осемнайсет години. Може би знаела нещо. Живеела във Фолс Чърч. Друга секретарка, която не желаеше да назове, му бе казала, че е дочула случайно някакъв разговор между Уейкфилд и Велмано и проблемът бил дали на него — Морган — може да се вярва. Но бе уловила само отделни изречения. След намирането на бележката на бюрото му бяха започнали да се отнасят с него различно. Особено Швабе и Уейкфилд. Те сякаш копнеели да го изправят до стената и да го заплашат, че ще му откъснат главата, ако не си държи устата затворена. Но не можели да го сторят, защото нямали доказателства, че я е прочел. А се страхували да вдигат много шум. Но той я бил прочел, а и те били почти сигурни в това. И след като в ход бил заговор да бъдат убити Розенбърг и Дженсън, той, какво пък, бил само един служител. Можели да го сменят за секунди.
Адвокатът Литски поклати изумено глава. Първоначалната изненада, която ги бе приковала на местата им, постепенно отслабваше и някои от присъстващите се размърдаха на столовете си.
Морган ходеше на работа с кола и на два пъти бе усетил, че го следят. През обедната си почивка бе видял един мъж да го наблюдава. После Морган заговори за семейството си и изложението му започна да губи темпо. Беше ясно, че повече важна информация няма да има. Грей подаде клетвената декларация и записката на Фелдман, той ги прочете и ги подаде на Краутхамър, който ги предаде по-нататък.
Морган завърши със смразяващо сбогом: „Не зная кой ще види този запис. Аз ще бъда мъртъв, така че няма да има голямо значение, струва ми се. Надявам се, че ще го използвате, за да разобличите Матис и гадните му адвокати. Но ако тия мръсници ме гледат сега, то ви казвам направо да вървите на майната си“.
Грей извади касетата, потри ръце и се усмихна на групата.
— Е, господа, донесохме ли ви достатъчно потвърждение, или искате още?
— Аз ги познавам тия хора — обади се някак замаяно Литски. — Преди една година играх тенис с Уейкфилд.
Фелдман се изправи и закръстосва стаята.
— Как открихте Морган?
— Това е дълга история — отвърна Грей.
— Дай я по-накратко.
— Намерихме един студент по право, който е стажувал в „Уайт и Блазевич“ миналото лято. Той разпозна Морган на снимка.
— Откъде взехте снимката? — запита Литски.
— Не ме питай. Не се връзва с материала.
— Аз казвам да го пускаме — заяви високо Краутхамър.
— Пускайте го — обади се и Елиът Коен.
— Откъде разбрахте, че е мъртъв? — продължи да пита Фелдман.
— Дарби отиде вчера в „Уайт и Блазевич“. Те съобщиха новината.
— Къде бяха касетата и клетвената декларация?
— В сейф във Фърст Кълъмбия. Жената на Морган ми даде ключа тая сутрин в пет. Не съм сбъркал никъде, нали? Версия „Пеликан“ е потвърдена от независим източник.
— Пускайте го — намеси се Ърни де Басио. — Пускайте го с най-голямото заглавие, което се е появявало, откак писахме НИКСЪН ПОДАВА ОСТАВКА.
Фелдман се спря пред Смит Кийн. Двамата приятели се погледнаха изпитателно.
— Пускай го — рече Кийн.
Главният редактор се обърна към адвоката.
— Ти какво ще кажеш, Винс?
— От правна гледна точка няма проблеми. Но искам да видя материала, след като е готов.
— Колко време ще ти трябва да го напишеш? — обърна се Фелдман към Грей.
— Частта за досието е почти готова. Ще я свърша за час и нещо. Дай ми още два за Матис. Най-много три.
Фелдман не се бе усмихвал, откак се здрависа с Дарби. Той прекоси стаята и застана пред Грей.
— Ами ако тоя запис е фалшификация?
— Фалшификация ли? Става дума за истински мъртъвци, Джаксън. Видях вдовицата му. Истинска жива вдовица. Та нали този вестник публикува материал за неговото убийство? Той е мъртъв. Дори фирмата, в която работеше, твърди, че е мъртъв. А на записа е самият той и говори за убийство. Знам, че е той. Говорихме с юристката, пред която е положил подписа си на клетвената декларация. Тя го идентифицира. — Грей се разгорещяваше все повече и повече. — Всичко, което той казва, потвърждава версия „Пеликан“. Всичко. Матис, процесът, убийствата. След това имаме Дарби, която е написала досието. И нови трупове. А нея започват да я преследват из цялата страна. Всичко се връзва, Джаксън. Ще стане добър материал.
Главният редактор най-сетне се усмихна.
— Повече от добър. Да е готов до два. Сега е единайсет. Използвай тази зала и затвори вратата. — Фелдман закръстосва наново. — Ще се съберем тук точно в два и ще прочетем черновата. И никому нито дума.
Подчинените му се изправиха и се изнизаха един по един навън. Но преди това всеки от тях се ръкува с Дарби Шоу. Не бяха сигурни дали трябва да я поздравят, или да й благодарят и дали изобщо е нужно да казват нещо, така че просто се усмихнаха и си тръгнаха. Тя се надигна от мястото си.
