В стаята бе пълно с мъже, но Дарби усети, че я полазват тръпки.

Фелдман свърши последен. Той подаде своя екземпляр на Грей.

— Дребни неща. Няма да отнеме повече от час. Дай да видим сега какви телефонни разговори трябва да се проведат.

— Само три, струва ми се — рече Грей. — С Белия дом, ФБР и „Уайт и Блазевич“.

— Споменал си по име само Симс Уейкфилд от фирмата. Защо? — запита Краутхамър.

— Морган го цитираше най-много.

— Но паметната бележка е от Велмано. Мисля, че той трябва да бъде назован.

— Съгласен съм — обади се Смит Кийн.

— И аз — подкрепи го Де Басио.

— Добавих името му — успокои духовете Фелдман. — Ще включим Айнщайн по-късно. Изчакай до четири и половина — пет, преди да се обадиш в Белия дом и оная фирма. Ако го направиш по-рано, може да се побъркат и да хукнат в съда.

— Съгласен съм — кимна адвокатът Литски. — Не могат да ни спрат, но могат да се опитат. Аз бих изчакал до пет, преди да им звънна.

— Добре — съгласи се Грей. — До три и половина ще го преработя. После ще се обадя на ФБР за техния коментар. След това в Белия дом и накрая — в „Уайт и Блазевич“.

Фелдман беше вече на вратата.

— Ще се видим отново тук в три и половина. Стойте до телефоните си.

Когато стаята отново се изпразни, Дарби заключи вратата и посочи към прозореца.

— Нали съм ти споменавала за Пъна?

— Не думай.

Те заоглеждаха най-щателно улицата под тях.

— Боя се, че да. Той се срещна с нашето приятелче, после изчезна. Сигурна съм, че беше той.

— Значи не съм аз на мушката, така ли?

— Предполагам, че не. А аз наистина искам да се махна оттук.

— Ще измислим нещо. Ще се обадя на охраната. Искаш ли да кажа на Фелдман?

— Не. Още не.

— Познавам някои ченгета.

— Страхотно! И те просто ще дойдат и ще го пребият, нали?

— Тия ченгета ще го направят.

— Нищо не могат да им направят, Грей. Какъв закон нарушават в момента?

— Никакъв, планират си просто едно убийство.

— В безопасност ли сме в тая сграда?

Грей се замисли за миг.

— Нека да кажа на Фелдман. Ще сложим двама души охрана пред вратата.

— Добре.

Фелдман одобри втората чернова в три и половина и Грей получи разрешение да се обади на ФБР. В залата бяха донесени четири телефона и магнетофонът беше включен. Фелдман, Смит Кийн и Краутхамър вдигнаха слушалките.

Грей позвъни на Фил Норвел, негов стар познат и понякога източник на информация, ако такова нещо можеше да съществува в Бюрото. Норвел имаше директен телефон.

— Фил, обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“.

— Струва ми се, че знам къде работиш, Грей.

— Разговорът се записва, Фил.

— Значи е нещо сериозно. Какво е станало?

— Сутринта пускаме материал, описващ в подробности организирането на убийствата на Розенбърг и Дженсън. Назоваваме поименно Виктор Матис, петролен магнат, и двама от неговите адвокати тук, във Вашингтон. Освен това споменаваме Верхик, не като участник в заговора, разбира се. Смятаме, че ФБР е знаело за Матис още в началото, но по настояване на Белия дом е отказало да проведе разследване. Искаме да ви дадем възможност да реагирате.

От другия край на жицата не се чуваше нищо.

— Фил, там ли си?

— Да. Така ми се струва.

— Някакъв коментар?

— Сигурен съм, че ще дадем коментар, но ще трябва да ти се обадя след малко.

— След малко почваме да печатаме, така че трябва да побързате.

— Слушай, Грей, това наистина е удар под кръста. Не може ли да го задържите един ден?

— В никакъв случай.

Норвел млъкна.

— Добре. Нека да говоря с мистър Войлс и ще ти звънна.

— Благодаря.

— Не, аз ти благодаря, Грей. Чудесна новина, няма що. Мистър Войлс ще бъде във възторг.

— Чакаме те. — Грей натисна бутона и освободи линията.

Кийн изключи магнетофона.

Почакаха осем минути и отсреща се обади самият Войлс. Настояваше да говори с Джаксън Фелдман. Магнетофонът беше включен отново.

— Мистър Войлс? — Гласът на Фелдман беше някак топъл, успокояващ. Двамата се бяха срещали много пъти, така че „мистър“-а беше съвсем излишен.

— Викай ми Дентън, по дяволите. Слушай, Джаксън, какво държи твоето момче? Това е лудост. Направо се хвърляте в пропастта. Проучвахме Матис и още го проучваме, така че е прекалено рано да го притиснем. Сега казвай, какво държи твоето хлапе?

— Името Дарби Шоу говори ли ти нещо? — Тук Фелдман й се ухили. Тя се беше облегнала на стената.

Войлс реагира бавно.

— Да — отвърна просто той.

— Моето хлапе държи досие „Пеликан“, а пред мен седи Дарби Шоу.

— Боях се да не е мъртва.

— Не е. Съвсем си е жива. Тя и Грантам са потвърдили от друг източник фактите, изложени в досието. Направо сензация, Дентън.

Войлс въздъхна дълбоко и взе да омеква.

— Водим разследване срещу Матис като възможен извършител — каза той.

— Магнетофонът е включен, Дентън, внимавай.

— Добре де, трябва да поговорим. Искам да кажа, по мъжки. Може пък да имам доста ценна информация за вас.

— Заповядай в редакцията.

— Идвам. Пристигам след двайсет минути.

При мисълта, че големият Ф. Дентън Войлс ще се метне в лимузината си и ще хукне към редакцията, началниците страшно се развеселиха. Бяха го наблюдавали години наред и знаеха, че е майстор в излизането от затруднени положения, дори когато съвсем е загубил играта. Той мразеше пресата и готовността му да разговаря с тях на тяхна територия и при техните условия означаваше само едно — щеше да насочи удара към някого другиго. И най-вероятната мишена беше Белия дом.

Дарби нямаше желание да се среща с този човек. Мислеше само как да се измъкне. Можеше да им покаже мъжа с черното кепе, но него от половин час го нямаше. А и какво щеше да направи ФБР? Трябваше първо да го хванат и после какво? Да го обвинят в скитничество? Или пък в замисляне на отвличането й? Да го подложат на мъчения, докато не си каже всичко? Най-вероятно нямаше да й повярват.

Не желаеше да си има работа с ФБР. Не искаше да я пазят. Щеше да замине и никой нямаше да знае къде. Може би само Грей. А може би не.

Той набра номера на Белия дом и всички грабнаха слушалките. Кийн пусна магнетофона.

— Флетчър Коул, моля. Обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Много е спешно.

Той зачака.

— Защо Коул? — попита Кийн.

— Всичко минава през него — обясни му Грей с ръка на слушалката.

— Кой казва това?

— Един източник.

Секретарката се върна и предаде, че мистър Коул е тръгнал към телефона. Изчакайте, ако обичате. Грей се усмихна. Адреналинът пулсираше.

Накрая отсреща вдигнаха слушалката.

— Флетчър Коул слуша.

— Здравейте, мистър Коул. Обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Този разговор се записва, разбирате, нали?

— Да.

— Вярно ли е, че сте издали нареждане за целия персонал на Белия дом, с изключение на президента, всички контакти с пресата да бъдат разрешени първо от вас?

— Изобщо не е вярно. С тези неща се занимава секретарят по печата.

— Разбирам. Сутринта пускаме един материал, който, накратко казано, потвърждава данните, изнесени в досие „Пеликан“. Вие запознат ли сте с него?

Отговорът дойде бавно.

— Да.

— Имаме потвърждение, че преди три години мистър Матис е предоставил над четири милиона долара за предизборната кампания на президента.

— Четири милиона и двеста хиляди, всичките по съвършено законен начин.

— Освен това смятаме, че Белия дом се е опитал да попречи на разследването на дейността на Виктор Матис от страна на ФБР. Искаме вашия коментар, ако имате такъв.

— Това е нещо, което смятате или което възнамерявате да публикувате?

— Опитваме се да го потвърдим от независим източник в момента.

— И кой според вас може да го потвърди?

— Разполагаме със свои източници, мистър Коул.