— Ето че пристигнахме — каза Нанси. — Тук трябва да слезеш. Можеш да се ориентираш, нали? Службата на Кармайкъл се намира някъде на тази улица — ето, записала съм ти адреса. Наурунг ще ме закара до болницата, където имам среща с Форбс, и пак ще се видим за чая. Само че като свършиш с Кармайкъл, вземи рикша до хотела.

Наурунг бе нетърпелив да поеме по свои дела и попита дали би могъл да бъде извинен, когато накрая ги беше оставил в резиденцията, като заяви, че ще прекара нощта у свой роднина. Щом двамата с Нанси тръгнаха в обратната посока към болницата, Джо ги отпрати с махване и насочи мисълта си към Харолд Кармайкъл, някога заместник-командир на бенгалските сиви, някога съпруг на Джоун.

Британска Индия не ходи често пеш, но натъжен от представата за измъченото лице на Джоун Кармайкъл, Джо реши да извърви пеш разстоянието до службата на Кармайкъл по „Чауранги“. Докато минаваше край разкошните някога вили на предишни набаби — много от които представляваха по-скоро дворци, отколкото вили, — той забеляза, че колкото по-навътре в улицата навлиза, по-сложни ставаха разклоненията на големите къщи.

В началото бронзовите табелки дискретно съобщаваха присъствието на банки, застрахователни дружества, калкутските кантори на световноизвестни търговски къщи, инженери, архитекти и адвокати. Но скоро с нарастването на номерата табелките се смалиха. Бронзовите отстъпиха място на табелки от картон. Увеличиха се бутоните за електрическите звънци. Имената се появяваха на прозорците на горните етажи, външните врати стояха отворени. Хвърчила кръжаха във влажния въздух, а гарвани кълвяха ронещи се корнизи. Номерата станаха трицифрени.

След като повървя около двайсет минути, движейки се под сянката на колонадите — когато успяваше да удържи тълпите да не го избутат на улицата, — Джо се озова пред номер 210. На вратата на номер 210 имаше не по-малко от двайсет имена, някои от тях бяха гордо изписани върху нови табелки, повечето върху картончета и сред тях — след дълго търсене — той откри „Кармайкъл, Попатлал и Мандавия, внос на елитни вина, бира, спиртни напитки и др.“. Без особена надежда той натисна бутона на електрическия звънец. От тъмнината се появи индиец, който веднага го заговори. Джо повдигна рамене и се усмихна, посочи към картонената табелка на Кармайкъл и погледна въпросително, което предизвика нов поток от хинди, но накрая индиецът услужливо посочи с ръка мрачното стълбище.

Докато се качваше, от вратите изскачаха глави и го зяпаха с любопитство. Униформен полицай от Скотланд Ярд не се срещаше често в тази част на „Чауранги“.

Най-накрая стигна до отворена врата, през която видя облечен в бяло човек да седи на бюро и без да бърза особено, да пише в бележник пред себе си. Мъжът имаше оредяваща коса и сиви мустаци, които навремето бенгалските кавалерийски офицери вероятно носеха по устав или най-малкото по желание. Яката му, някога колосана, сега лежеше на бюрото до него, а ризата му беше разкопчана около врата. Голям меден пепелник бе пълен с угарки от пури. В кошчето бяха изхвърлени две празни бутилки от уиски, а друга, наполовина пълна, стоеше до него. В махагонов шкаф срещу вратата се намираше хладилник „Колониал“, използван за нуждите на сухопътните войски и военноморския флот, но вратата беше отворена и съдържанието му — изчезнало.

На стените бяха наредени фотографии, повечето, забеляза Джо, на бенгалските сиви, но с петна и лекета от влага, а бързо и шумно профучаващи мухи бяха проникнали в тях и загинали зад стъклото. В човека пред Джо не бе останало много, което да напомня за спретнатия майор от кавалерията.

Джо почука плахо на вратата, а сетне, след като не получи отговор — по-строго. Бе посрещнат със сприхаво „Да?“. Слагайки шапката си под мишница, той влезе в стаята.

— Майор Кармайкъл? — попита той. — Казвам се Сандиландс.

Кармайкъл вдигна поглед.

— Сандиландс! Боже господи! Три часът ли е вече? О, съжалявам! Доста натоварен ден. В тая проклета работа задачите валят една след друга… ама влезте, моля ви — той се изправи на крака и протегна влажната си и космата ръка. — Странна е тази част от деня — каза той. — Май е твърде рано, а може би твърде късно да ви предложа едно питие, но надявам се, че няма да ми откажете. Сигурно си мислите, че при тази влажност не е необходимо непременно да пием повече течности, но всеки ще ви каже, че не е така, затова заповядайте.

Джо знаеше подходящия отговор, но се зачуди дали беше съвсем подходящ, като се има предвид това, което видя.

— Кхвар маше — изрече той; бе разбрал, че буквално това означава: „Дано да не обедняваш!“

— И така — каза Кармайкъл, след като двете доста пълни чаши уиски се появиха на бюрото, — какво мога да направя за инспектор Сандиландс? От Скотланд Ярд, както разбирам. Рядка птица в Калкута.

Джо премина към предварително подготвеното си изявление.

— Тук съм по покана на губернатора… не горя от особено силно желание да възбуждам стари вълнения, да отварям стари рани… управителят… известна тревога, която — както вероятно сте чули — смъртта на Пеги Съмършам миналата седмица съживи стари слухове… помислих, че не е лошо да ги парирам от самото начало и да потвърдя разкритията на следователя… не е хубаво да оставиш спекулациите да се разрастват — и така нататък.

Кармайкъл го погледна мрачно и няколко минути остана умълчан. Джо си спомни думите на Нанси: „Зъл човек… най-лошият офицер от индийската армия… само едни мустаци и фучене… непопулярен сред хората…“

Мустаци — да, фучене — не. На Джо му се стори, че не беше виждал човек с толкова пораженчески вид.

— Ако имате предвид смъртта на Джоуни, със сигурност мога да ви успокоя. Напълно ясен случай. Убита от змия, но предполагам, че това го знаете.

— Обичайно ли е това — да те ухапе змия? — попита Джо. — Не забравяйте, че аз съм само един невеж лондонски полицай.

— Не знам дали е необичайно… Не се случва често, но във всички случаи — не е нечувано. Веднъж или два пъти в годината, мисля. Ако действаш бързо и веднага ти бъде оказана медицинска помощ, не би се стигнало до фатален край, но Джоуни навсякъде ходеше сама и повече нямам какво да кажа.

Нещо подтикна Джо да попита:

— Сигурно сте бил много скръбен?

— Бил? — каза Кармайкъл. — Още съм скръбен. Това беше най-печалното нещо, което ми се беше случвало от толкова дълго време… И, разбира се… — той замълча известно време, а сетне продължи: — … предполагам, че често се среща в семействата. Нещо се случва с партньора ти и ти се замисляш за нещата, които никога не си изрекъл или направил. Женен ли сте? Не сте. Значи вероятно не бихте го разбрали, но във всеки брак има безброй моменти, когато си могъл да бъдеш по-мил и внимателен. Ще ви дам пример — Джоуни мразеше змиите. Обземаше я ужас от тях, а по това време живеехме в къща със сламен покрив — в една от онези стари къщи отпреди метежа. Таванът беше брезентов. Една вечер си седяхме вкъщи и видяхме голяма змия да прекосява тавана под сламата от единия до другия край. Търсеше мишки. Помислих си, че Джоуни ще припадне! Тя изпищя, разхълца се, разплака се… ужасна работа! Слугите дотърчаха от всички посоки! Нищо не можеше да я успокои, освен да се преместим в нова къща. По това време не можехме да продадем къщата, без да изгубим значителна сума пари, и аз рекох: „И дума да не става!“ Не биваше да го казвам, нали разбирате. Не беше мило да го казвам. И после, разбира се, онази история с кобрата. Приличаше на злощастна съдба. Наказание за мен може би. Тъкмо щях да спомена, че дълго време ми отне, докато се възстанових, но мисля, че съм се възстановил. М-да. Човек прави всичко възможно. Навярно не е много добро, но винаги казвам, че всеки прави това, което е по силите му.

С трепереща ръка той напълни отново чашите, а Джо набързо го преведе през останалите смъртни случаи.

— Шийла Форбс?

— Отвратително, опасно място е това. Могло е да се случи с всеки.

— Алиша Симс-Уорбъртън?