Пътеката се извиваше нататък и най-накрая излезе на малко оградено място сред скалите, засенчено от дървета и навлажнено от поток. Сега разбра защо това беше любимо място за пикник и съчини алтернативен завършек на онази злощастна разходка. В мислите си той видя Шийла Форбс да пристига задъхана и тържествуваща, настигайки останалите и слизайки от коня, за да седне при тях на тревата и да се подкрепят с по един сандвич и една студена напитка. И да разкаже за пикника в следващото си писмо до дома.

Джо се изяждаше от ярост, от здравословна омраза към човека, който беше преследвал и погубил по-голямата част от тази група, който бе съставил и осъществил находчива серия от сензационни сюжети и безмилостно наблюдавал как всяка от жертвите му загива пред очите му. Той слезе от коня, върза на клуп юздите му на един кол, забит там очевидно за удобство при излети, и се приближи до ръба на скалата, надзъртайки надолу към Паникхат. „Там е моята задача. Някъде там долу е моята задача. Там е загадъчният мъж. Може би дори гледа насам и се чуди какво ли правя. Навярно се страхува от мен. Би ми се искало да се страхува от мен.“

„Аз съм Наг — рече кобрата, но дълбоко в своето черно сърце той чувстваше страх.“

„О, за бога, нека да съм проклетата мангуста! Трепери от страх, който и да си, мръсник такъв! Направи грешка! Покажи си ръката! Дай ми малко доказателства, по дяволите! Мъничко късче ще е достатъчно. Нещо, заради което да те обвиня.“

Той откри, че започна да припознава своя враг като кобра. Не обикновената индийска кобра, а кралска кобра, понякога достигаща дванайсет стъпки дължина, която можеше да те нападне от храстите и да те убие, без да я забележиш. Той се отправи към една скала и чувствайки се глупаво, удари с камшика по земята наоколо, тъй като не желаеше да бъде вторият ухапан от змия, припичаща се на слънцето, седна, запали цигара и започна да оглежда покривите в далечината, опитвайки се да разпознае къщата на Нанси. Погледът му се премести върху широко разпрострелия се покрив на къщата на Кити и той се зачуди какво, по дяволите, щеше да каже на групата притеснени дами. Задачата му, изглежда, се състоеше в това да ги успокои, но самият той неспокоен, не можеше да си представи как щеше да я изпълни.

Като опитен лектор беше свикнал да убеждава комисии, да формира мнения, да действа самостоятелно и преди всичко да придвижва нещата напред. Хора от всякакви обществени слоеве го слушаха, харесваха го и в общи линии правеха това, което ги помоли, или вярваха на думите му. Но трябваше да признае, че не знаеше как да се обърне към тази малка група жени. Възпитани, учтиви и мъчещи се насила да притъпят своята паника, те с голяма готовност биха поели всяка негова мъдра или утешителна дума. Джо въздъхна. Предпочиташе да се изправи пред сто скептично настроени и умишлено опониращи лондонски полицаи! Но Джо имаше да изпълнява роля и макар че не той я беше избрал, щеше да се отнесе към нея с най-голямо внимание.

Дълго седя, репетирайки фрази, обмисляйки как да действа. „Наурунг, помисли си той, ще ми е нужна помощта му.“

Когато ударите на часовника у Кити, отброяващи пет часа, замряха, кхидаматгарът го съпроводи до верандата. Разхладен от втората си вана за деня и облечен в чифт удобни панталони от дебел плат, бяла риза и жокейски жакет, той се приближи към Кити, за да й целуне ръка.

— Скъпи ми инспекторе — поздрави го тя с усмивка, — колко свеж вид имате! И колко очарователно семпъл сте в облеклото! Дали да съжалявам, че отмина времето на високата колосана яка с подвити ъгълчета, бледолилавите ръкавици и перлената игла за вратовръзка? Може би не. Но трябва да дойдете и да се запознаете със съпругите на офицерите — „бенгалските кобили“, както ги наричаше татко.

Джо се обърна с лице към останалите от компанията. Когато влезе, Нанси и още шест жени се бяха скупчили и си бъбреха прави, а сега прекъснаха приказките и една след друга по старшинство бяха представени на полицая.

— Нанси, разбира се, я познавате — рече Кити и продължи по ред. — Мери, позволи ми да ти представя инспектор Джоузеф Сандиландс от столичната полиция. Инспекторе, това е Мери Кроуфорд, съпругата на майор Кроуфорд…

Последваха Биди Кемп, Джейн Фортескю, Луси Медоус, Фийби Картър, съпругата на командира, и Джойс Уейнрайт, съпругата на ветеринарния лекар. Джо се опита да си състави впечатление за всяка една от тях, докато се запознаваха, но в ума му остана неясен образ от ярки цветове, веещи се материи, благоуханни ръце, свенливи усмивки, закачливи усмивки и най-вече умни и пресметливи погледи.

На колониалните съпруги им се носеше славата, че се обличат старомодно, но избраните представителки пред него навяваха спомен за английска цветна леха в най-активния си цъфтеж в разгара на лятото. Кити и Мери Кроуфорд бяха облечени изключително подходящо в полуофициални следобедни рокли. Подгъвите бяха повдигнати, забеляза той, обратнопропорционално на възрастта им, а най-младата, малката Луси Медоус, носеше розова дневна рокля, едва покриваща коленете й. Трите най-млади жени, както и Нанси, имаха къси прически, не носеха корсет, а изражението им беше открито.

Кити посочи с ръка към маса с дантелена покривка, върху която бяха наредени два сребърни чайника, единият с червена панделка, завързана за дръжката, а другият — с жълта. Имаше китайски сервиз за чай от Коулпорт, чинии със сандвичи и поднос за кейк, отрупан с резени кейк „Дънди“ и студен пандишпан. Кхидаматгарът стоеше край масата, усмихвайки се, докато Кити канеше всеки да си избере чай — с червената панделка — индийски, с жълтата — китайски.

Джо си избра индийски чай и сандвич с пастет от аншоа и си поговори с всяка от жените. Сравниха времето в Лондон и това в Паникхат, те му разказаха за плановете си за настъпващия горещ сезон, когато се провеждаше традиционният поход до хълмистите военни бази в полите на Хималаите и Джейн Фортескю кокетно предложи да му покаже дивностите на Симла, стига да желае да тръгне на тази екскурзия. Чайниците бяха напълнени отново от голям метален чайник и Джо си наля трета чаша чай, като започна с неудобство да се чуди каква бе всъщност причината да бъде поканен. Крадешком погледна стенния часовник и с изненада установи, че от пристигането му бяха изминали едва четиридесет минути.

Най-накрая Кити призова гостите към внимание.

— А сега, дами, ако нямате нищо против, мисля, че настъпи моментът да помолим инспектор Сандиландс да ни изпее една песен.

Оставиха чашите и чинийките на масата и бъбрещата компания запази тишина. Взеха да се споглеждат косо, а Джейн Фортескю пристъпи напред.

— О, не, Кити! Инспекторът няма да пее! Ние ще пеем! Хайде, момичета!

За изумление на Джо тя седна пред пианото, а останалите я наобиколиха. Джейн даде тон и те запяха.

Свършиха песента, смеейки се, и се настаниха в столовете в очакване на неговата реакция.

Джо знаеше тази мелодия. От нея винаги го полазваха тръпки. За последен път я чу изпълнена с ведро отчаяние от един квартет от млади авиатори, които след това излетяха за последен път към немските позиции. Жените току-що го поздравиха с изопачена версия на старата „Калкутска песен за холерата“. Хвърляха му ръкавицата? Показваха му, че не се страхуват? Скриваха своя страх зад тържествено посрещане?

Той изчака за момент, после затананика замислено първия куплет.