Освен ревизор на Битолския вилает, Георги Сугарев беше един от най-способните между големите воеводи и пръв организатор заедно с Даме Груев. Преди всичко той беше един от малкото останали неповлияни от вътрешните партизански борби, създадени в организацията от Борис Сарафов. Той беше известен и със своята извънредна честност. Споменавам този факт, защото е важен за събитията, за които ще разказвам.

Нещастието с Г. Сугарев не носеше никаква особеност. В Македония тия истории са обикновени. Четата влязла в едно село, била предадена, изненадана и заобиколена от войска. Започнало сражение – нито един от двадесет и петте четници не могъл да избяга. Загадка останало само изчезването на Сугарев и всяка следа от него. Войниците намерили само двадесет и четири трупа. Нито смъртните останки, нито пушката на Сугарев. Месеци подред се носеха слухове, че той избягал и лежал някъде ранен. Днес за нас, които бяхме по това време в Битоля, няма никакво съмнение какво в действителност се е случило с младия войвода. Но нека продължа.

Учителят беше необикновено унил. Знаеше се, че той е близък другар на Сугарев. Той казваше, че ще напусне Битоля, загатваше дори за емигриране в Америка.

– Смъртта на един човек не значи пропадане на Македония – намекна Сандо.

– Но когато честните борци един по един загиват и остават само мошениците, каква надежда има?

Неговата ядовитост ме смая, но като не виждах особени основания за нея, тогава аз я отдадох на подтискащата обстановка.

Късно следобед дойде Тане; той и неговите четници яздеха пъргави кончета. Те обикаляха низините и големите ридове като татарски скитници. Понякога аскерът ги забелязваше, но те се движеха толкова бързо, че преследването им беше невъзможно.

Тане беше забележително красив мъж, с тъмносиви блестящи очи, добре опредени черти, дълга кестенява коса и златиста брада. Той носеше албански потури с палто, европейски скроено. Беше пълна противоположност на помощника си, един едър мъжага, облечен с английски Норфолкски костюм, с бакенбарди като английски турист или ловец на едър дивеч.

Поздравът на Тане беше една любопитна смесица от държането на невежия селянин, поласкан от срещата си с европеец и милостивия господар от областта, и изтънчения джентълмен от висшето общество. Неговият опит да разговаря на литературен български говор бе толкова забавен, колкото и говорът на някои провинциален негър от Алабама, който се мъчи да говори като бял. При все това той имаше славата на юначен борец. Моето запознаване с него беше кратко, защото беше събота, а в понеделник трябваше да отида на пазар в града.

Следобед, доста късно, Сандо и аз тръгнахме през полето, придружени само от един селянин. Беше вече мръкнало, когато стигнахме в малко селце и бяхме заведени в една махала от ниски, сиромашки колиби, някои от които построени върху развалини на по-големи къщи. Такива развалини видяхме на всички страни. Цареше необикновена тишина, не се чуваше даже лай на кучета.

– Някой трябва да е умрял – казах аз.

– Това са последствията от въстанието – отвърна Сандо.

– Ако четата може да се промъкне до това село, у народа отново ще се събуди надежда. Днес тия хора са на произвола на всеки вагабонтин с пушка.

Нашата колиба се осветяваше от един голям фитил в блюдце със зехтин; светлината не беше много голяма, за да освети всички ъгли на едничката стая, но ни позволяваше да видим ниските греди, почернели от пушека на огъня, обикновено горящ в средата на глинения под, но сега едва мъждеещ.

Беше доста късно, когато стопанинът и семейството му се върнаха от работа. Ичо, местният председател, мършав и измъчен човек, съвсем не беше тъй мизерен както колибата му. Той живееше с брата си. Техните жени подкладоха огъня и сложиха ядене. Помагаше им и вдовицата на загиналия във въстанието трети брат. Тук беше и майка им. Тя беше много стара за работа и трепереше до огъня. У двамата мъже имаше мрачна бодрост, която възстанови моето доверие. Братът на Ичо е бил в Америка, дори в родния ми град Сан Франциско. Двамата братя заемаха видно място в местната организация; под техен надзор бе пощенската куриерска система между града и южния район. Миналата година те завели Даме Груев, преоблечен като поп в града. Груев бил главнокомандуващ на въстаналите. Късно през нощта вечеряхме. Старата до огъня се оживи.

– Двама, двама от тях са дошли! – извика тя възбудено. – Двете момчета с хубави чела.

– Така мамо – отговори Ичо, – те са наши момчета.

– Пазете се хубаво, момчета. Те имат остри нокти. Те са вълци, те имат дълги зъби. Те ще ви изпият малкото кръв.

– Тя си изгуби ума, когато турците ни опожариха – обясни Ичо.

– Не се сърди, мамо, тези дни вълците се опитомяват.

– Аз ги видях – продължи тя да говори, – няколко дни те бяха тук. Разкъсваха жени и деца. Те убиха моя син Ичко горе в планините.

Тя склони глава отмаляла. Поставиха я да спи. Ичко бил с една чета през време на въстанието. Когато се завърнал след амнистията, майка му не го познала.

Събудихме се рано сутринта. След като изпихме по едно кафе, помогнахме на Ичо и брат му да натоварят четири коня със стока за пазара. В облеклото си извършихме няколко промени – около калпаците завихме вълнени чалми с краища, завързани под брадите. След това всеки определи какъв ще бъде. Сандо ще се нарича Мичо от село Бурешмика³³, син на Никола; аз бях Иванчо от същото село, син на Стефан. Повече от това турчинът не пита. Качихме се на конете и потеглилме по главния път. Моето настроение се повиши, когато слязохме всред откритите нивя, защото тук, долу, в равнината дърветата и ливадите бяха вече зелени и овощните градини – розови и бели от цвят.

От всеки хълм на пътя виждахме белите минарета на града, а зад тях зеленина и планини.

Срещнахме група селяни мюсюлмани, тръгнали за Лерин, които ни поздравиха с добродушие, вдъхнато от чудесното време. Когато преминавахме железопътната линия, група войници ни поздравиха.

– Добър късмет на пазара, приятели!

Ичо и брат му отговориха:

– Да сте живи, братя!

Разминавахме се с много селяни, едни весели, други мълчаливи. Те кимаха с глава. Срещнахме на магарета и жени с яшмаци, но винаги придружавани от момчета. Под сянката на няколко дървета при един извор почиваха десетина албанци със свирепи погледи, въоръжени с револвери и ками. Те са конекрадци, но са почтени хора в тая земя на анархията.

Срещнахме и един стар ходжа, с широк халат и бяла чалма, придружен от малка група послушници, всички качени на магарета. Те също ни поздравиха приятелски:

– Да ви даде бог големи печалби! – каза старият белобрад ходжа. Наистина, мъчно можеше да се каже, че в тази страна цари ненавист и раздор. Всички са прости и добри хора; дори десетина пияни аскерлии около хана на едно село, през което минахме с голям страх от моя страна, се пошегуваха добродушно с нас. От една височина неочаквано се откри цяла Битоля, с червени покриви, между които стърчеха зелени дървета и бели куполи с тънки минарета. В крайната махала се извисяваха редица тополи. От ляво и дясно имаше кафенета с градини. Тук седяха и се разхождаха мъже и жени, облечени полуевропейски, офицери, момчета в кадетска униформа, стари мюсюлмани с луксозни чалми. Няколко невъоръжени войници се скитаха безцелно, примигваха и сякаш се подиграваха по наш адрес.

Премина колона от момичета, облечени в сиви униформи, след които вървяха две жени и един албанец гавазин. В дрехите на тези две жеви имаше нещо поразително познато и когато се разминавах с тях, долових отчетливо три думи "Далече ли е?" Това беше добре познатото ми произношение, което не бях чувал вече няколко години. Групата беше от американското мисионерско училище³⁴. Положението ми обаче не позволяваше да се поддам на силното ни желание да се представя на моите две сънароднички. Това удоволствие не изпитах и след това.