След няколко месеца, по време на олимпийските игри, четох във вестниците, че на една вечеря, дадена в чест на чужденците, които посетили Гърция, държал речи Константин Акритас, капитан от гръцката редовна армии, "току-що завърнал се от обиколка из Македония"...
Няколко седмици наред турските войски правиха опити да ни изловят из мочурляците. При водните пътища и пристанища бяха поставени засади, но това ни принуди само да пазим диета, като ядем сирене, след като бяхме изяли добитъка от "чифлика" на Апостол. Други несгоди нямаше.
Пролетта топеше снеговете, луди потоци се спущаха из полето и пълнеха блатото. Един ден Апостол с повечето от своите хора тръгна за планините. Ние също прегледахме раниците и обущата си и когато водите поспаднаха малко, една нощ четиринадесет души от четата, в това число Тодор и Александър, взехме лодките и слязохме до Сланишко. Пред очите ни се откри широко поле, а в далечината се очертаваха тъмните сини планини.
Времето ни оживяваше, ние с удоволствие тъпчехме отново твърдата земя. Високата фигура на Лука се люлееше напред, другите вървяха бързо с безшумни стъпки, по-скоро подскачахме с отпочиналите си нозе.
Патрулът, който беше пред нас, даде сигнал за опасност. Ние коленичихме и заредихме пушките. След малко момчетата от предния отряд дойдоха с един много изплашен турчин, селянин, който тръгнал да търси изгубения си кон. Налегна ме тежко чувство, че тоя турчин ще бъде пожертвуван заради нашата безопасност.
Селата, през които минавахме, бяха пълни с войници. Но Лука му чете една лекция относно неблагоразумието да ходи по полето тъй късно. После го попита:
– Да речем, че те пусна да си ходиш, аскерът ще дойде ли подир нас след един час?
– Не, за бога, не – закле се турчинът на развален български език. Зъбите му тракаха от страх.
– Ти ми се виждаш честен човек – каза Лука, – аз ще се доверя на твоите думи. Иди и намери коня си. Но пази се за в бъдеще. Понякога ние стреляме, без да предупреждаваме.
Помислих, че турчинът ще целуне ръката на Лука, но един от четниците го отстрани. Ние си тръгнахме.
– Няма ли да ни издаде? – попитах аз.
– До една седмица не – отговори Лука. – Ако не бяхме го уловили, да. Сега той е наш приятел. Турският темперамент не се поддава лесно на шпиониране, за това трябват гяури. Той ще заговори, когато се увери, че сме вече далеч. Тогава ще стане героят на една лична среща с петдесет страшни, дългобради комити, които са го надвили, защото били повече, но са му пощадили живота, възхитени от неговата смелост. Всеки път, когато ще разказва тая история, той ще преувеличава дължината на нашите бради, очите на неговите прости слушатели ще се блещят, ще клатят глави и ще викат "Машалла! Машалла! Страшни хора са тези комити, жалко, че не са от правата вяра!"
Цялата нощ ходихме все към планините. Призори започнахме да се възкачваме нагоре, а когато настъпи денят, вече се влачехме през една дълбока урва, към рамото на един висок, горист гребен. Но като погледнах нагоре, изглеждаше да сме останали още при подножието на тези огромни, назъбени купища от скали. При една рядка борова гора спряхме на лагер. Като погледнах надолу, видях, че се намираме на голяма височина. Шейсетте километра от полето, които бяхме изминали през нощта, изглеждаха унищожително къси. Под лъчите на утринното слънце се виждаха водите на езерото Енидже. На неговия бряг лежеше Ниси, още по-далече се виждаха ясно сивите стени и черкви на Солун при самите води на Егейско море.
Горе, на високото, бе студено. Дърветата в прохода бяха още голи, но през дебелата покривка на боровите игли, върху които спахме тоя следобед, вече се показваха минзухар и кокиче. Веднага следобед поехме пътеката наново. Няколкочасов бавен ход ни изведе на едно малко плато, където имаше една колибка, скрита в дъбовия храсталак. Тук намерихме петима души, трима въглищари и двама свинари, чиито свини ровеха за желъди между дърветата. Селяните дойдоха при нас без страх и ни поздравиха сърдечно. Те бяха власи и приятели, защото румънската черква беше създадена неотдавна в Македония като протест против тиранията на гръцките черковници. За това андарите отплащаха на власите с пожари и убийства. Петимата селяни се втренчиха, когато им разказахме за изгарянето на Ниси.
– Трябва да дойдете в наше село, бай Лука – каза един от тях. – Нашите хора имат дух, но те трябва да видят за малко четата.
– Искате някоя нова "афера" в селото ви – закачи се весело Лука. – Не ви ли стигна миналогодишният Месимер.
– Ще си отидете преди зори, само толкова – предложи селянинът.
Те продължиха да говорят по това.
Аз чух името Месимер и през ума ми мина най-хубавата и най-любима народна песен. Мнозина от младежите във Воден бяха лежали в затвора, защото са я свирили с уста из улиците.
Месимер е близко село до Воден, лежи зад казармите. Партизанството е много силно там, защото, както и във Воден, част от населението е гъркоманско, т. е. българи, останали още верни на гръцката черква, а следователно верни и на султана. Но имаше и отцепници, отдавна тук беше образуван и революционен комитет. От време на време четата идвала да агитира, да прегледа сметките на касиера и да учреди съд.
Преди една година Лука отишъл в България за муниции. Една нощ Тодор отишъл в Месимер с четиринайсет души и имал неблагоразумието да остане в селото и на следния ден. Един гъркоман ги забелязал и предал на войската. Селото било обкръжено. Четата се укрепила в една каменна къща. Оттам тя се бранила през целия ден, следващата нощ и част от новия ден. Привечер паднала гъста мъгла в долината и седем оцелели четници се опитали да си пробият път през турските редици. Тодор и четирима четници избягали, но двама, заблудени в мъглата, отишли към казармите и там били убити25. Оттогава Лука забранил на четите да влизат в Месимер.
Тази случка е възпята от народа. Има особено една песен, в която се разказват всички подробности на битката. Като всеки първобитен народ, македонците записват големите събития на своя живот в народни песни, които понякога остават през вековете.
Никой не знае кой съчинява тези песни, навярно някой неизвестен селски учител. Децата ги пеят пред каймакамина, те могат да бъдат само смъмрени или ударени в най-лошия случай, но господ да е на помощ на възрастния, който бъде чут дори само да ги подсвирква...
Лука и петимата овчари се споразумяха. Един отиде да приготви приема ни в Месимер. Останалите накладоха огън и опекоха едно малко прасенце върху жарта.
Беше вече мръкнало, когато тръгнахме. Пътят ни водеше надолу през гъста гора. Минахме една местност, която беше историческа за Тодор. Миналата година той попаднал тук и се сражавал с предшественика на капитан Коста, капитан Теодосий. Двете страни се обстрелвали, прикрити зад скалите, но когато пристигнал аскерът от Воден, битката почнала от три страни. Един ранен грък се плъзнал в една пропаст и се закачил за един къпинов храсталак. Като минахме това място, Тодор и тия, които са били с него, намериха на един клон парче плат, изгнил от времето. Те се развълнуваха и казаха, че парчето е сигурно от фустанелата на гърка.
– Фустанелата прилича на рокля на балерина - обясни ми Лука, – тя точно отговаря и на хората, които я носят.
Стана съвсем тъмно, но скоро изгря луната. Ние излязохме от гората и пред нас се откри същински амфитеатър от светлините на околните селища. Тук ни очакваха двама селяни.
– Тоя път няма да стъпим направо в капана – каза Лука. – Само петима от нас ще слязат долу. Другите ще останат тук и ще ни пазят от изненади.
Лука, Тодор, Александър, един четник и аз почнахме да слизаме, като си помагахме с ръце. Двамата селяни ни водеха. Трябваше да пазим да не падне и най-малкото камъче, защото в нощта и най-слабият шум можеше да се чуе. Най-сетне се промъкнахме между дърветата на една градина, преминахме я и се вмъкнахме в някаква къща.
