— … такива зверства градът ни никога не е виждал! — довърши поредната си тирада госпожа Уишър. — Докато ние с вас си приказваме, най-малко десет души от най-близките ми приятели са настанени в болница! По всяка вероятност са пострадали и стотици от нашите последователи! Обещавам ви — на вас и на кмета, че този град ще бъде удавен в съдебни искове. Ще бъде истински порой, господин директор Хорлокър!

— Госпожо Уишър, според нашите сведения безредиците са започнали някои от вашите по-млади привърженици — направи опит да се оправдае Хорлокър, но госпожата изобщо не му обърна внимание.

— А когато всичко това приключи и околността бъде почистена от разрушенията, нашата организация ще бъде още по-силна! — продължи тя. — И преди събитията от тази нощ кметът се страхуваше от нас, но утре ще се страхува десетократно повече! Смъртта на дъщеря ми беше искрата, подпалила огъня на нашето недоволство, но след днешните дивашки посегателства над гражданските права и свободи, този огън ще се превърна в огромна клада! И изобщо не си въобразявайте, че…

Решила, че моментът е крайно неподходящ за намеса, Хейуърд се обърна и се отдалечи. Карлин мълчаливо я дръпна за ръкава и кимна към широката алея вдясно от себе си. Тя се обърна и замръзна на място.

Пред очите й се разкри истински огнен ад. Високи пламъци лижеха тъмното небе. Сред тях се мятаха десетки мъже, вкопчили се един в друг, атакуващи и отскачащи назад като актьори в някаква кошмарна сцена, пресъздаваща ада. Мястото беше оградено с кофи за боклук, в които горяха огньове и хвърляха оранжеви отблясъци върху поляната — доскоро красив килим от трева, а в момента грозно изровена картофена нива. Комбинацията от здрач и мръсотия не позволяваше да се види кои от биещите се мъже са бездомници и кои обикновени граждани. От запад и изток поляната беше преградена от полицейски автомобили със запалени фарове. В единия й край голяма тълпа добре облечени демонстранти — очевидно последните представители на движението „Да си върнем града“ — спокойно се изтегляха, оградени от плътен полицейски кордон. Явно бяха разбрали, че среднощното бдение в парка няма да се състои. Полицаи и членове на Националната гвардия организирано настъпваха срещу размаханите бухалки и юмруци с намерението да усмирят беснеещата тълпа, включително и с цената на арести.

— Пълно сговняване! — избухна Хейуърд и предизвика стреснатия поглед на Карлин, който дискретно се прокашля в шепата си.

Зад тях настъпи раздвижване, предизвикано от величественото оттегляне на госпожа Уишър. Вирнала брадичка в центъра на малка свита верни привърженици и бодигардове, тя се насочи към изхода на парка с подчертано грациозна походка. Зад нея Хорлокър приличаше на професионален боксьор, току-що загубил в дванадесет тежки рунда. Безсилно облегна гръб в жълтеникавата стена на замъка, сякаш да потърси подкрепа.

Изминаха няколко секунди, преди да се съвземе и да се отлепи от камъка.

— Свършиха ли да впръскват в резервоара онова… как му беше името? — дрезгаво изграчи той.

— Тиоксин — обади се един елегантен мъж с транзистор в ръка. — Да, приключиха преди четвърт час.

— А защо никой не ми е докладвал, по дяволите? — кресна полицейският шеф и спря мътен поглед върху слабичката фигура на Хейуърд: — Ей, ти! Как ти беше името? Харис?

— Хейуърд, сър.

— Все тая! — изръмжа Хорлокър и направи крачка напред. — Някакви новини от Дагоста?

— Не, сър.

— А от капитан Уокси?

— Не, сър.

Хорлокър се отпусна на камъните и погледна часовника си.

— Исусе Христе! — простена той. — До полунощ остават само десет минути!

Помълча за миг, после се обърна към стоящия наблизо униформен и ревна:

— Какво още се мотаят, та не са прочистили поляната?

— В момента, в който ги заградим, те се пръскат и се събират на друго място, сър — поясни полицаят. — А от юг към тях се присъединяват и нови. Без сълзотворен газ трудно ще ги усмирим.

— Защо не го използвате, по дяволите? — втренчи се в него Хорлокър.

— Такава беше вашата заповед, сър.

— Моята заповед ли? Не видя ли, че Уишър и нейните контета отдавна хванаха пътя, идиот такъв? Пускайте газ! Веднага!

— Слушам, сър.

Внезапно земята се разтърси от силен тътен и животът мигновено се вля в омаломощените крайници на полицейски шеф и го изстреля като пружина напред и нагоре.

— Чухте ли това? — извика. — Гърмят зарядите! Шибаните заряди!

От групичката на свързочниците долетяха разпокъсани ръкопляскания. Карлин озадачено попита:

— Какви заряди?

— Не знам — сви рамене Хейуърд. — Изобщо не виждам на какво толкова се радват, след като долу се е отприщил адът…

После, сякаш подчинявайки се на невидим сигнал, двамата се обърнаха към поляната. Пред очите им се разкри спектакъл, от който не можеха да откъснат очи, макар да предизвикваше погнуса. Виковете и стоновете ги връхлетяха със сила, която заплашваше да пробие тъпанчетата им. Сипеха се ругатни, проклятия и тъпи удари.

От мрака зад тях изведнъж долетя странен пъшкащ звук, сякаш основите на Манхатън най-сетне бяха решили да се продънят вдън земя. Отначало Хейуърд не успя да определи посоката, но после забеляза, че обикновено огледално гладката повърхност на резервоара се раздвижи. Набраздиха я леки вълни, а някъде в средата на езерото закипяха мехурчета.

Командният пункт утихна, очите на всички се насочиха към водната площ.

— Саботаж! — напрегнато прошепна Карлин. — Някой е проникнал в резервоара на Сентрал Парк, по дяволите!

В мрака се разнесе смразяващ хълцащ звук — сякаш се беше оригнал невидим колос. Последва плътен грохот и към подземията под Манхатън се устремиха милиони кубически метри вода. На поляната битката продължаваше, може би защото оттам резервоарът не се виждаше. Но въпреки крясъците и суматохата Хейуърд усети как земята под нея потръпва от потопа, който стремително запълва безбройните й кухини.

— Защо толкова рано! — проплака Хорлокър.

Водното огледало започна да се снижава буквално пред очите на Хейуърд. Отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. В потрепващата светлина на фенери, прожектори и огньове бавно изплува оголеният полумесец на стената, под която се вихреше мощният водовъртеж, идващ от средата на езерото.

— Спри! — прошепна с пресъхнали устни Хорлокър.

Водата спадаше с мълниеносна бързина.

— Моля те, спри! — повтори Хорлокър, извърнал неподвижен поглед на север.

Резервоарът се изпразваше все по-бързо и пред очите на Хейуърд се появи напуканата стена под Източната поляна и игрището за бейзбол. После грохотът изведнъж заглъхна, намаля силата на водовъртежа. Водата се поуспокои. Над командния пункт продължаваше да властва пълна тишина.

Откъм северната страна на езерото се появи тънка черта мехурчета, последвана от пенлива вълна, която бързо нарасна и изпълни въздуха със силния си грохот.

— Успяха, кучите му синове! — прошепна Хорлокър.

След запечатването на отводнителните канали източването на резервоара се прекрати, за разлика от притока. Водата от по-високо разположените акведукти продължаваше да се стича в него и нивото отново започна да се покачва. Цялата повърхност на езерото закипя, сякаш под въздействието на подземен натиск. Не след дълго езерото около водонапорната кула се напълни почти до ръба.

— Господи, Исусе! — възкликна Карлин. — Май ще падне голямо къпане!

Огромно количество вода плисна над бреговете и с грохот се понесе в тъмния парк, поглъщайки глъчката от сражението на поляната. Застинала на място, без да отделя очи от апокалиптичната картина, Хейуърд изведнъж си представи огромна вана, която е оставена да прелее. Водната стихия напредваше с огромна скорост, прекършваше храсталаци и ниски дръвчета. Като огромна река, помисли си тя. Спокойна и разлята в низините, но неумолима в пътя си напред. Посоката, в която се придвижваше, беше също така неизбежна: ниските части на парка, заети предимно от тревните площи на Широката поляна.