— Включете радиостанциите — разпореди се той. — Връзка ще се осъществява само в случай на опасност, на аварийната честота. През останалото време искам пълно радиомълчание. Помнете, че всеки екип е снабден с резервно количество експлозив. Ако някой от първите екипи не успее да изпълни задачата си, следващият ще го стори, независимо от причините.

Погледна още един път непромокаемата карта, нави я на руло и затъкна в халката на колата си.

— „Делта“ — обърна се той към Донован. — Вие оставате в резерв. Чакате тук, на сборния пункт, и ни охранявате тила. Ако някой от екипите се провали, веднага го замествате. „Бета“, вие тръгвате по този тунел, „Гама“ — по най-далечния. След приблизително петстотин метра и двата свършват с вертикални шахти. Там залагате експлозивите и се връщате обратно. Всички трябва да сме тук в 23,20, защото след това ще бъде късно. — Обърна се и втренчи изпитателен поглед в лицето на Сноу: — Добре ли си, драги?

Сноу кимна.

Кимна и командирът.

— В такъв случай, да тръгваме. Бийчъм, ти си с мене.

Сноу гледаше как трите екипа изчезват в мрака с тихо поджвакване на ботушите, сенките им подскачаха по мокрите стени. Слушалките на радиостанцията стягаха черепа му. Звуците заглъхнаха, погълнати от тъмните отводнителни тунели, сърцето му се сви от неясно предчувствие за заплаха.

Донован тръгна да разучава пещерата, облицована със стари тухли и изгнили подпори. След няколко минути се върна при подреденото снаряжение, призрачно под светлината от факлата.

— Смърди, ама яко! — констатира той и клекна до него.

Сноу не си направи труда да потвърждава очевидното.

— За цивилен плуваш доста прилично — подхвърли тюленът и небрежно намести колана си. Явно представянето на полицейския леководолаз по време на операцията го беше впечатлило дотолкова, че да разговаря с него без да губи достойнството си. — Ти си оня, дето измъкна двата скелета от Клоаката, нали?

— Аха — предпазливо потвърди Сноу, питайки се какво ли е чул Донован.

— Малко е гадничко да изравяш трупове, а? — ухили се онзи.

А не е ли гадничко да трепеш Виетконг или да минираш задника на някой нещастник? — отвърна с мислен въпрос Сноу, а на глас каза:

— Не винаги изравяме трупове. Тогава имахме задачата да търсим пратка хероин, захвърлена от моста.

— Хероин, а? Сигурно тамошната риба здраво се е надрусала и бая време е лежала в тинята…

Сноу се засмя пресилено, но бързо млъкна, ужасен от изкуствените звуци, които излетяха от гърлото му. Какво ти става, бе човек? Дръж се спокойно, като Донован.

— Бас държа, че поне от два века насам в Клоаката не се е мяркала жива риба — въздъхна той.

— Тук си прав — отбеляза Донован и отново се изправи. — Не ти завиждам за работата, човече. Предпочитам една седмица в ареста пред пет минути в тези лайна!

Очите му се насочиха към харпуна в ръцете на Сноу, по устните му пробяга усмивка.

— Я по-добре да ти дам истинско оръжие, може да ти потрябва — промърмори той, бръкна в една от големите торби и измъкна автомат със зловещ наглед метален цилиндър, прикрепен под цевта. — Стрелял ли си с М–16?

— Само веднъж, по време на екскурзията по случай завършването на школата — призна Сноу. — Момчетата от тактическия отряд бяха домъкнали няколко…

По лицето на тюлена се изписа изненада, примесена с насмешка.

— Тъй значи — изхили се. — Екскурзия по повод завършването… Бас държа, че мама ти е приготвила кутия със сандвичи! — Подхвърли оръжието на Сноу и добави няколко резервни пълнителя. — Съдържат по трийсет патрона. На автоматична свършват за две секунди, така че внимавай със спусъка. Не е последна дума на техниката, но е надеждно оръжие. — Подаде му и обемиста брезентова торбичка с обяснението: — Това са мунициите за вградения гранатомет, модел ХМ–148, предният спусък е за него. Вътре има две 40-милиметрови, но ще ги използваш само ако те обземат прекомерни амбиции…

— Какво значи „лампа“? — внезапно попита Сноу.

Обилно намацаното лице на тюлена се разтегна в широка усмивка.

— Мисля, че няма лошо, ако ти кажа — промърмори той. — Тъй викаме на нещастника, на когото се пада да отговаря за БМФ.

— Какво е това БМФ? — с недоумение го изгледа Сноу.

— Бели магнезиеви факли. Задължителна част от оборудването при нощни операции, включително и секретните като тази. Тъпо, ама неотменимо правило! Тия неща обаче са супер яки! Развинтваш капачката, за да активираш детонатора, мяташ я колкото можеш по-далече и получаваш светлина, равна на половин милион свещи. Но имат и един малък недостатък, ако разбираш какво ти казвам… Един случаен куршум в това нещо на врата ти, дори да е 22-ри калибър, и бум! Сиреч, ставаш „лампа“… — Изсмя се и пак се насочи към снаряжението край стената.

Сноу притеснено се размърда, опитвайки се да държи опасната гумена раница на максимално разстояние от тялото си. Тишината се проточи няколко безкрайни минути, чуваше се единствено припукването на факлата. После от мрака отново долетя хихикането на Донован.

— Ела да погледнеш, човече! Някакво откачено копеле се е разхождало тук босо!

Сноу остави пушката на земята и тръгна към стената. Там, на няколко сантиметра от нея, личаха ясни отпечатъци от боси крака. При това скорошни, защото калта по ръбовете още не беше засъхнала.

— Откачено и бая едро! — довърши мисълта си Донован и пак се захили: — Най-малко номер петдесет и втори!

Сноу се взря в необикновено широките отпечатъци и страхът му нарасна. Долови някакъв далечен шум, заглушаван от хихикането на Донован.

— Какво е това? — вдигна рязко глава.

— Кое? — попита Донован, отпусна се на колене и започна да пристяга колана си.

— Не е ли време да запалим факлите?

— Не чух нищо — поклати глава тюленът.

— Ама аз чух! — отвърна с разтуптяно сърце Сноу.

Донован се ослуша, но тишината беше пълна, нищо не я нарушаваше.

— Гадничко местенце — отсъди той. — От тези, на които започват да ти се причуват разни неща!

— Мисля, че трябва да съобщим на командира.

— Та да ни откъсне главите! — въздъхна Донован и погледна часовника си. — Пълна тишина в ефира, забрави ли? Операциите са на хвърлей място оттук. Ще се върнат най-много до десет минути, след което ще кажем сбогом на тоя кенеф.

Факлата примигна и угасна в момента, в който ядно се изплю в калта.

— Да пукнеш дано! — изруга тюленът. — Сноу, я ми подай една от торбата в краката ти.

От мрака долетя глух тътен, който бавно се преля в приглушено стакато от изстрели. Сякаш се промъкваше по стените под формата на някаква вибрация, засилваше се и заглъхваше като далечна буря.

Сноу по-скоро усети, отколкото видя как командосът скача на крака и натиска копчето на радиостанцията.

— Командир, екип „Алфа“, чувате ли ме? — изсъска той.

Отговори му припукването на статично електричество, последвано от силен трясък.

— Това беше граната, мамка му! „Алфа“! „Бета“! Обадете се!

Земята отново се разтресе.

— Сноу, приготви оръжието си! — разнесе се команда в мрака, последвана от мазното прищракване на изтеглен затвор. — Явно нещата се сговняват! „Алфа“, чувате ли ме?

— Тук командирът — надви пукането гласът на Рачлън. — Загубихме връзка с „Гама“. Останете на изчакване.

— Разбрано — отвърна Донован.

Последва кратка, наситена с напрежение тишина и гласът на командира долетя отново:

— „Делта“, изглежда „Гама“ среща някакви трудности при поставянето на зарядите. Тръгнете натам с дублиращия запас. Ние свършихме тук и тръгваме към „Бета“.

— Слушам! — Светна лампа и Донован напрегнато изръмжа: — Хайде, тръгваме! Налага се да заложим зарядите на „Гама“. — Закачи фенера на специалната халка в колана си и хукна леко приведен напред, стиснал автомата в ръце. Сноу си пое дъх и го последва. Подът беше осеян с нови стъпки на боси крака, които бяха толкова многобройни и объркани, че почти скриваха отпечатъците от ботушите на екип „Гама“. С усилие преглътна буцата, която внезапно заседна в гърлото му.