Госпожа Уишър вдигна ръце и отправи поглед над множеството, сякаш го призоваваше към обединение.

— Вижте тази паплач! — извика тя. — Нима ще им позволим да вилнеят? Точно тази вечер? — В очите й имаше нещо хипнотизиращо, нещо, което накара хората около нея да притихнат. Стреснати от пронизителния, нетърпящ възражение глас, най-близките бездомници прекратиха атаката си и смутено се засуетиха.

— Никога! — извика в отговор ясен младежки глас.

Обзет от възхищение и страх, Смитбек гледаше как ръката на госпожа Уишър бавно се повдига нагоре, а безупречният маникюр на показалеца й проблясва по посока на разюзданата тълпа бездомници.

— Ето ги хората, които ще унищожат нашия град! — В добре овладяния й глас се долови тънка нотка на истерия.

— Я ги вижте какво правят гадните дрипльовци! — изкрещя едър младеж, разблъскал най-близките редици на демонстрантите. Зад гърба му бързо се оформи ядро от разгневени млади мъже, което се оказа само на два-три метра от смълчалите се скитници. — Хвани се на работа, задник! — изкрещя той на най-близкия от тях.

Над тълпата къртици легна зловеща тишина, натежала от заплаха.

— Аз си скъсвам задника от работа и плащам данъци, за да си живееш на гърба ми, така ли? — продължи здравенякът.

Сред бездомниците плъзна сърдит ропот.

— Защо не направиш нещо за страната си, вместо да живееш на гърба й? — продължи същият младеж, направи крачка напред и се изплю в краката на скитника. — Нещастно бездомно лайно!

Зад гърба му се разнесоха одобрителни възгласи.

Един от скитниците излезе напред и размаха чуканчето на лявата си ръка.

— Ей това съм направил за страната си! — изкрещя с прекъсващ от гняв глас той. — Ей това съм й дал! Да си чувал някога за Чу Лай, богаташко копеле?

Къртиците се люшнаха напред с гневно ръмжене.

Смитбек хвърли кос поглед към госпожа Уишър. На лицето й продължаваше да лежи студената и непроницаема маска, очите й оставаха вперени в тълпата бездомници. Тя наистина е убедена, че тези хора са истинските врагове, помисли със смайване той.

— Ела да ми цунеш задника, смукачо на социални помощи! — изрева някакъв закръглен и очевидно доста пиян демонстрант. — Или иди да ограбиш някой либерал!

Изявлението му беше посрещнато с подигравателен смях и дюдюкания.

— Те убиха брат ми! — гневно извика един бездомник — висок и кльощав мъж с изпито лице: — Даде живота си за родината при Фон Мак Хил на втори август шестдесет и девета! — Направи крачка напред и показа среден пръст на дебелия: — Дръж си я тъпата родина, лоена торба!

— Жалко, че не са си свършили работата докрай! — изрева в отговор пияният. — Ако бяха подпалили и твоя жалък задник, щяха да ни отърват от един боклук!

От дрипавата тълпа се стрелна бутилка, която звучно халоса главата на дебелия. Той се олюля и вдигна ръце към окървавеното си чело, коленете му се подгънаха.

След което настъпи пълна лудница. Групата добре облечени млади хора нададе нечленоразделен рев и се втурна срещу бездомниците. Смитбек бързо се огледа. Редиците на демонстрантите бяха значително оредели след оттеглянето на по-възрастните и по-разумните от тях. В следващия момент сякаш потъна в тълпата разгневени и пияни млади хора, която се люшна напред с яростни викове. За миг изгуби ориентация, после се огледа за госпожа Уишър и антуража й. Но от тях вече нямаше и следа.

Тълпата го понесе въпреки усилията му да се отскубне. Между дивите крясъци долови противните звуци от ударите на твърдо дърво по човешки кости и от потъването на юмруци в мека плът. Надигна се вой на болка и гняв. В следващия миг нещо тежко се стовари върху раменете му и той рухна на колене, инстинктивно вдигнал ръце над главата си. С крайчеца на окото си видя как нещастният му репортерски касетофон подскача между безброй крака, сетне от него остана само натрошена пластмаса и сплескана метална кутия. Направи опит да се изправи, но бързо приклекна обратно, за да избегне внушителен къс бетон, носещ се към главата му със зловещо бръмчене. Хаосът бе успял да завладее пустата доскоро улица с изумителна бързина.

Един Господ знаеше какво беше накарало къртиците да изпълзят на повърхността, при това в такива огромни количества. Смитбек изведнъж осъзна, че всяка от враждуващите групи вижда в другата олицетворение на злото, но и двете са обладани от пълно безумие.

Надигна се на колене и се огледа, въпреки че го блъскаха от всички страни. От стройното и доскоро подредено шествие нямаше и дори следа. Прецени, че репортажът му от мястото на събитието все още може да бъде спасен, че дори и да се превърне в гвоздея на новините — стига този сблъсък да излезе толкова мащабен, колкото се очертаваше. Но сега най-важното беше да се измъкне от тълпата и да си намери добро място за наблюдение. Погледна на север, към парка. Бронзовата статуя на Шекспир безучастно наблюдаваше гората от тояги и юмруци, която се люшкаше пред нея. Наведе се и предпазливо тръгна натам. Пред него изскочи бездомник с неестествено разширени очи, който замахна с празното бирено шише в ръката си. Смитбек инстинктивно се сниши, юмрукът му се стрелна напред. Дрипльото извика и се хвана за корема. В същия миг репортерът си даде сметка, че това е жена.

— Съжалявам, госпожо — промърмори той и хукна напред.

Под краката му хрущяха натрошени стъкла и всякакви боклуци. Блъсна някакъв пияница, заобиколи побесняла група младежи в скъпи, но вече изпокъсани костюми и най-сетне успя да се добере до отсрещния тротоар.

Тук, в периферията, беше значително по-спокойно. Стараейки се да избягва плътния слой курешки, Смитбек се покатери на постамента и успя улови края на мантията на великия бард. Набра се нагоре, докопа разтворената книга в ръцете му и използвайки я за опора, възседна широките му рамене.

Гледката го накара да настръхне. Мелето се бе разпростряло на няколко пресечки по Бродуей и южната страна на Сентрал Парк. От изхода на метрото продължаваха да се стичат бездомници, също както и от канализационните шахти и вентилационните решетки по протежение на парка. Никога не си беше представял, че на света може да има толкова много бездомници, а и пияни юпита. От новата си позиция успя да зърне и част от старата гвардия на движението „Да си върнем града“, придвижваща се в стегнат строй по посока на „Амстердам“, максимално встрани от зоната на бойните действия. Мнозина от участниците в нея отчаяно размахваха ръце пред профучаващите таксита, а около тях се биеха и разделяха разпокъсани групички обезумели хора. С ужас и нещо като възхищение репортерът наблюдаваше свирещите във въздуха предмети, юмручните схватки и боевете с тояги. По земята вече лежаха доста хора — в безсъзнание, може би дори мъртви. Край тях се търкаляха окървавени камъни и парчета стъкло. Все пак голяма част от сблъсъка протичаше в далеч по-невинна форма — главно в жестикулации и обидни думи. Появиха се и първите полицейски отряди, които без колебание се врязаха в тълпата, но числеността им беше явно недостатъчна. Част от сблъсъците се бяха пренесли в парка, а това означаваше, че ще бъдат доста по-трудни за овладяване. Но къде по дяволите са главните сили на ченгетата? — за пореден път се запита Смитбек.

Дълбоко в душата му се надигаше чувство на триумф, въпреки ужаса и отвращението от това, което ставаше наоколо. И което — дай Боже, — щеше да стане основа на поредния сензационен репортаж. Очите му дълбаеха мрака, опитвайки се да запечатат всичко съществено, в главата му вече се оформяха гръмките подзаглавия. В един момент му се стори, че скитниците надделяват. Надавайки яростни викове, те бавно изтласкваха демонстрантите към южната част на парка. Макар да бяха слаби и недохранени, очевидно владееха далеч по-добре правилата на уличния бой. Няколко телевизионни камери вече бяха станали на сол, а все още невредимите екипи се оттегляха в плътен строй, разкъсали с прожекторите си мрака. Част от колегите им бяха заели позиции по покривите на околните сгради и снимаха с телеобективи, обливайки мястото на сражението с призрачно бяла светлина.