— Чайна ли? — сбърчи вежди Дагоста.

— Отначало и аз си зададох същия въпрос, но като помислих малко, започнах да разбирам какво е направил Кавакита. Около колибата имаше каменни късове с различна големина, явно части от стъпала. Японците наричат такива камъни роджи. Те, заедно с липсата на украса и недовършения вид на храма, са част от традиционната чайна церемония.

— Предлагал е растението под формата на запарка, като чай — досети се Марго. — Но защо си е правил труда… — Замълча за миг. — Освен ако самата церемония…

— И аз стигнах до подобно заключение — кимна Пендъргаст. — Било му е все по-трудно да контролира паството си. В един момент е разбрал, че няма смисъл да продава дрогата, достатъчно е просто да я доставя. Той е също така и антрополог, познавал е много добре властта и покорството, които носят церемониалните ритуали.

— И по тази причина изгражда церемония на доставянето — добави Марго. — Шаманите в примитивните общности прибягват до такива ритуали, за да поддържат реда и да укрепват властта си.

— И тъй, нашият човек укрепва своята власт с чайната церемония — заключи Пендъргаст. — Никога няма да разберем дали е вярвал в нейната святост, но според мен става въпрос за поредния му циничен жест — най-вече заради другите му заемки. Нали помните обгорените останки от журнала, който открихте в лабораторията му?

— Даже си ги нося — отвърна Дагоста и извади бележника си.

— Ето — пое го от ръцете му Пендъргаст. — „Зелен облак“, „Барут“, „Лотосово сърце“. Това са доста редки разновидности на зеления чай. Ами този „Торолюбив син крак“? Нещо да ви говори, доктор Грийн?

— Не, въпреки че би трябвало — въздъхна младата жена.

— Става въпрос не за една, а за две субстанции — тънко се усмихна Пендъргаст. — Които обитателите на Маршрут 666 положително биха определили като гъби…

— Ами да! — щракна с пръсти Марго. — Caerulipes и coprophilia.

— Е, сега вече напълно ме объркахте — призна Дагоста.

— Синьопънчестата caerulipes и торната coprophilia — обясни Марго, като се извърна към лейтенанта. — Две от най-халюциногенните гъби на света.

— И онова другото, високан — продължи Пендъргаст. — Ако не ме лъже паметта, това е особено питие, използвано от някои индиански племена при ритуалите за встъпване в пълнолетие. Съдържа голямо количество скополамин, или „тревата на Джимсън“. Изключително опасен халюциноген, който предизвиква дълбока наркоза.

— Лекарствен списък? — попита Дагоста.

— Вероятно. Изглежда Кавакита е искал да модифицира отварата, та да укроти донякъде хората си.

— Ако всичко това е вярно и Грег наистина е искал да държи наркоманите под контрол, защо му е трябвало да изгражда светилището си от черепи? — попита Марго. — Според мен подобно съоръжение би имало тъкмо обратен ефект.

— Така е — съгласи се Пендъргаст. — От мозайката все още липсват много части.

— Колиба от черепи — замислено промълви Марго. — Знаете ли, чувала съм за подобно нещо и по-рано. Мисля, че се споменава в дневника на Уитлъси.

— Наистина ли? — изпитателно я погледна Пендъргаст. — Това е интересно.

— Дайте да проверим в архива. Можем да използваме компютъра в моя кабинет.

Лъчите на късното следобедно слънце в единствения прозорец на тесния кабинет позлатяваха книги и документи. Марго седна пред бюрото и придърпа клавиатурата.

— Миналата година получихме дарение, благодарение на което музеят прехвърли цялата си документация на електронни носители. Ако имаме късмет, вероятно ще открием и дневника…

Въведе в търсачката три думи: Уитлъси, колиба и черепи. На екрана се появи един самотен документ. Марго бързо го отвори и насочи курсора към предпоследния запис. Докато четеше текста — хладно безразличен върху компютърния дисплей, в съзнанието й изплуваха картини от събитията, случили се преди година и половина: намира се в един затъмнен кабинет на музея и наднича през рамото на Бил Смитбек, разлистил мухлясала тетрадка.

— Мисля, че това е достатъчно — каза Марго малко по-рязко, отколкото би желала, екранът се опразни. Само това й липсваше: нови спомени за съдържанието на онзи кошмарен сандък.

— Твърде любопитно — обади се Пендъргаст. — Може би е време да направим рекапитулация. — Замълча за миг, след което започна да прегъва един след друг тънките си пръсти: — Кавакита синтезира опиат, известен с названието „Гланц“, изпробва го върху други и после сам поема модифициран вариант от него. Нещастните деформирани потребители започват да се притесняват от светлина и потъват в глъбините на тунелите. Подивели от наркотичен глад, те започват да избиват подземното население. След смъртта на Кавакита и пълното изчерпване на дрогата нападенията им рязко зачестяват.

— Известен ни е и личният мотив на Кавакита да приема веществото — допълни Марго. — Препаратът явно притежава свойството да ускорява рязко органичната регенерация и дори да увеличава продължителността на живота. Подземните същества са приели по-раншна версия на този химикал. Изглежда е продължил да го усъвършенства и след като е започнал сам да го взема. Опитните организми в моята лаборатория изобщо не показват морфологични изменения. Но и най-последните образци от веществото имат негативен ефект: видяхме колко агресивни и склонни към убийство стават мишките, а дори и едноклетъчните.

— Дотук добре, но три въпроса все още чакат отговор — намеси се Дагоста.

Двамата го погледнаха.

— Първо, защо са го убили? Струва ми се, че именно това се е случило.

— Може би са станали неуправляеми — предположи Пендъргаст.

— Или пък са започнали да виждат в негово лице причината за всички свои беди — добави Марго. — А може би е имало борба за власт между него и някой от тях. Помните ли какво пише в дневника си? „Другият става все по-нетърпелив“.

— Второ, защо споменава в същия дневник оня хербицид тиоксин? Това с нищо не се връзва. Или пък витамин D? Нали казахте, че точно него е синтезирал?

— Да не забравяме думата „необратим“, записана в дневника — каза Пендъргаст. — Може би най-накрая е разбрал, че вече не може да върне нещата назад.

— Вероятно тъкмо това е причина за отчаянието, което струи от записките му — отбеляза Марго. — Явно е насочил всичките си усилия към пречистването на препарата, но в хода на работата е пренебрегнал новите странични ефекти върху психиката.

— Трето и последно — продължи Дагоста. — Защо, по дяволите, е възпроизвел онази колиба от черепи, за която споменава в дневника си Уитлъси?

Възцари се дълго мълчание.

— Прав си, Винсънт — пръв го наруши Пендъргаст. — Лично аз не мога да проумея предназначението на тази колиба. Както и на металните предмети, които намерих върху жертвеника. — Бръкна в джоба си и постави няколко дребни неща върху бюрото на Марго. Дагоста мигом ги взе в ръка и започна да ги оглежда.

— Не са ли просто боклуци?

— Бяха подредени грижливо — поклати глава Пендъргаст. — Дори с любов… Като мощите в някоя мощехранителница.