После прибра флекса и спря преценяващ поглед върху вратата. Миг по-късно я сграбчи с две ръце и рязко дръпна. Металът проскърца и бавно поддаде. Освободена от оковите на пантите, вратата излезе от рамката и цопна в канала. Зад нея зейна тъмна дупка — единственият път към неизследваните дълбини. Пендъргаст изтупа праха от ръкавиците си, дръпна уреда за нощно виждане върху очите си и надникна. Нищо.

Завърза тежък болт за края на тънко въже от кевлар и внимателно го провря в дупката. После извади плетен „швейцарски стол“ — съоръжение, често използвано от алпинистите, седна в него и щракна спирачния механизъм около кевлареното въже. С това приготовленията приключиха и той без колебание пое надолу в тъмната шахта.

Не след дълго краката му опряха в мека, странно поддаваща повърхност. Пръстите му сръчно демонтираха алпинисткото съоръжение, той бавно се огледа. Жегата в тунела беше толкова голяма, че уредът показваше всичко в бяло. Наложи се да регулира честотата и не след дълго картината прие обичайния си зеленикав оттенък.

Намираше се в дълъг тунел с голи стени. Десетсантиметровият слой мръсотия под краката му приличаше на употребявана грес. Завършил огледа, агентът разгърна комбинезона си и погледна скицата върху хастара. Ако можеше да й вярва, намираше се някъде в средата на къс сервизен тунел, недалеч от главния. На около половин километър оттук би трябвало да се намира Кристалният павилион — частната станция под отдавна забравения хотел „Никърбокър“, издигал се някога на ъгъла на Пето авеню и Сентрал Парк Саут. Била е най-голямата и най-луксозната сред всички частни гари по онова време — по-голяма от тази под хотел „Уолдорф“ и разкошните резиденции по Пето авеню. Ако изобщо е имало нещо като център на Дяволския етаж, той трябва да е бил именно около Кристалния павилион.

Пендъргаст предпазливо тръгна напред. Вонята на метан и гнило беше ужасна, но въпреки това продължи да диша през носа, и не след дълго ясно долови леката миризма на пърчовина, добре позната му от мрачните подземия на музея преди година и половина.

Сервизният тунел се вля в друг и направи лек завой към главната линия. Пендъргаст погледна в краката си и замръзна на място. Върху мекия пласт мръсотия личаха множество стъпки, явно пресни отпечатъци от боси крака, които чезнеха към главната линия.

Поел поредната глътка кислород от бутилката, той се наведе, за да ги разгледа по-добре. С оглед меката настилка по пода на тунела, отпечатъците изглеждаха съвсем нормално. Може би малко по-широки и заоблени. После забеляза, че краищата на пръстите са изострени и наподобяват нокти на граблива птица, а между тях се виждаха следи като от плавателна ципа.

Пендъргаст се изправи. Значи всичко е истина. Бръчкавите съществуват.

Поколеба за миг, дръпна нова глътка кислород и пое напред, придържайки се максимално близо до стената на тунела. Не след дълго стигна до главната стрелка, спря да си поеме дъх и изскочи иззад ъгъла с пистолет в ръка, готов за стрелба.

Нищо.

Следите от стъпки се вляха в добре утъпкана пътека по средата на главния коловоз. Пендъргаст коленичи, за да я разгледа. Между многобройните следи от боси крака личаха и стъпки, оставени от обувки или ботуши. Някои от отпечатъците бяха огромни като лопати, другите си бяха нормални.

Оттук бяха минали твърде много хора.

Пендъргаст продължи напред, като внимателно оглеждаше отворите на множеството странични тунели, покрай които минаваше. От тях също излизаха утъпкани пътечки и се сливаха с главната. Напомниха му просеките за водопой на дивите животни в Ботсвана и Намибия, където бе ловувал.

Пред очите му се появи някаква масивна конструкция. Ако Ал Даймънд беше прав, това би трябвало да са останките от Кристалния павилион. След още няколко крачки различи очертанията на огромен перон, полузарит от наносите на безброй наводнения. Внимателно тръгна по него, като внимаваше да е с гръб към стената.

В безпощадната зелена светлина на прибора се виждаше картина на пълна разруха. Някога красиви и величествени, газовите канделабри приличаха на осакатени скелети, безнадеждно увиснали от напукания таван, върху който фина мозайка изобразяваше дванадесетте зодиакални знака.

Пътеката водеше към някаква арка в далечния край на перона. Пендъргаст се насочи натам, после изведнъж се закова на място. Отвъд свода долиташе горещ въздух с позната миризма. Бръкна в раницата си и пипнешком потърси аргоновия прожектор, военно производство. Той беше достатъчно мощен, за да заслепи нормален човек, дори посред бял ден, но имаше и един съществен недостатък — трябваха му седем секунди за презареждане, а капацитетът на акумулаторната батерия издържаше най-много десетина заряда. Пое поредната глътка кислород, вдигна прожектора и пистолета пред себе си, след което прекрачи прага.

В прибора за нощно виждане проблесна рояк искри — доказателство за неспособността му да обхване огромното пространство. По приблизителната преценка на Пендъргаст, беше попаднал в изключително просторно помещение във формата на цилиндър. От порутения таван високо горе висеше огромен кристален полилей, наклонен и изгубил по-голямата част от орнаментите си. А от онези, които все още си бяха на мястото, висяха някакви странни снопове, наподобяващи водорасли. Самият таван представляваше огромен купол, облицован с изпочупени огледала. Приличаше на отдавна съсипан бляскав небосвод. Макар да не можеше да определи къде е центърът на помещението, Пендъргаст успя да зърне редица каменни стъпала, които се обединяваха и чезнеха в мрака. Калните следи водеха към тях. В близост до пътеката се издигаше будка, по-скоро сергия за закуски.

Извитите стени се подпираха от дорийски колони с олющена мазилка. Между най-близките от тях личеше огромен стенопис, изобразяващ дървета, притихнало езеро с бент и бобър във водата, а над далечните планини се струпваха буреносни облаци. Ако не бяха калните следи в основата му, спокойно можеше да мине за изображение от Помпей. Стените бяха наплескани със засъхнали изпражнения, сякаш някой луд беше решил да ги използва за художествено платно. Над паното, изработен от сложна плетеница от тухли, личеше надписа АСТОР. По лицето на Пендъргаст пробяга усмивка. Знаеше, че Астор бе натрупал първия си милион от търговия с боброви кожи. Това тук действително е било частното светилище на няколко наистина богати фамилии.

Пространството между следващите две колони бе заето от друго огромно пано. На него се виждаше влакова композиция с парен локомотив, която пресича планинска клисура, обградена от заснежени върхове. Отгоре се мъдреше името ВАНДЕРБИЛТ — човекът, който бе натрупал състояние от железопътни превози. Пред паното стърчаха останките от старинна отоманка със счупена облегалка и наклонени подлакътници. От скъсаната й тапицерия стърчаха парчета пълнеж, покрити с белезникав мъх. Следващият стенопис с надпис РОКФЕЛЕР представяше петролна рафинерия в пасторалното обкръжение на ферми, над които се издигаха високите кули на дестилаторите, позлатени от слънцето.

Агентът предпазливо тръгна напред. Дългата редица колони се стопяваше в мрака, а приборът за нощно виждане бавно следваше прочутите имена, превърнали се в символ на Златната ера: Вандербилт, Морган, Джесъп и още мнозина, чиито имена бяха твърде избледнели, за да бъдат прочетени. Придвижваше се бавно и с изключителна предпазливост. Под табела с надпис КЪМ ХОТЕЛА започваше коридор към двойката асансьори с тежки орнаментирани врати, изработени от бронз и покрити с плътен слой зеленикава патина. И двете бяха широко отворени, а кабините бяха напълно опустошени. По пода се валяха парчета кабел, извити като странни железни змии. На стената между асансьорите, под две еднакво големи и еднакво потрошени огледала, висеше проядена от червеи махагонова дъска за обяви. Долната й част изцяло липсваше, но върху останалата все още можеха да се различат остатъци от старо разписание: