След около десетина минути духовете започнаха да се уталожват.
Междувременно пристигнаха първите съобщения от Земята. Гласовете на водещите издаваха вълнение.
„… безпрецедентен терористичен акт от групировка със съмнителен характер и цели…“
„… нарастваща паника в градовете, където според съобщенията са заложени контейнерите със смъртоносни вируси…“
„… недооценяване на тяхната сила…“
„… при нас за коментар е професор доктор Стенли Касенбаум, специалист по генно инженерство и вирусология…“
„Дами и господа, президентът на Съединените Американски Щати!“
Същите послания идваха и от обръщението на президента:
„… към гражданите на изброените градове: не се поддавайте на излишна паника… не напускайте домовете си… оставете на правителството на Съединените щати да се грижи за вашата безопасност…“
Един въпрос така и остана без отговор. Дали от Белия дом бяха забранили излитането на совалката с делегацията?
— Държат всички вратички отворени — бе коментарът на съветник Дей. — Грешка, за която ще съжаляват по-късно.
— Те са спящи — отвърна с нескрито съжаление в гласа Алеон.
Час след излъчването на демонстрацията от станция Кагура, Белия дом изпрати пряко послание до Убежището, настоявайки незабавно да му бъдат предадени всички нелегални разработки върху новото биологично оръжие. Убежището отвърна с цитат от Патрик Хенри: „Дай ми свобода, или…“
Два часа по-късно Убежището излъчи нова емисия, в която се съобщаваше, че освен в изброените градове, контейнери с вируси има и в Далас, Ню Орлиънз и Сейнт Луис.
Паниката долу се разрастваше, придобивайки катастрофални размери. Някаква истеричка от Атланта съобщи, че намерила мъртви гълъби и положението в града стана неудържимо. Оказа се, че гълъбите яли отрова за мишки, но докато новината стигне до всички, колоните от автомобили вече наближаваха границите на щата.
Хората в Убежището постепенно се успокояваха. Някои от съветниците бяха излезли да разговарят с тълпите от най-упорити недоволни, дори се съгласиха да събират подписи срещу употребата на сила, само и само да се спечели време.
— Погледнете просяците — рече иронично Дженифър. — Не могат да направят нищо за себе си, дори когато от това им зависи животът.
Само Уил Сандалейрос се усмихна на забележката й.
* * *
— Лейша — обади се притихнало Стела. — Не трябва ли да предприемем нещо за собствената си безопасност?
Лейша не отговори. Седеше пред трите отворени канала на компютъра и следеше новините. Беше толкова вглъбена, че дори не я чу.
— Аз трябваше да помисля за това! — ядоса се Джордан. — Стела, имаме ли свободни хора подръка? Ще поставим постове…
— Няма нужда — намеси се неочаквано Лейша. — Периметърът е заграден със силово поле. Аз наредих да го монтират.
Останалите се спогледаха.
— Благодаря ти, Лейша — прошепна Стела.
Но тя отново им бе обърнала гръб.
* * *
— Нямаме избор — заяви Мири на Никос. Бяха се спотаили в лабораторията на Раул, общо осмина свръхове, успели да се доберат дотук, преди да настъпи суматохата.
Всички вътрешни връзки бяха прекъснати. Имаше официално предупреждение от полицията никой да не напуска дома си.
Тери вече бе задействал тайната система за връзка при екстрени ситуации, върху която неколцина от свръховете бяха работили упорито близо два месеца.
— Никос? Чуваш ли ме?
На екрана се появи лицето на Никос.
— Къде е Джонатан?
— При мен — намеси се Марк от друго място. — Мири, направиха го.
— А ние? Какво ще правим ние? — попита Кристи. Беше прегърнала единайсетгодишната Луди, която плачеше.
— Нищо — заяви Никос. — Нали вече го обсъждахме? Те не ни заплашват, напротив, опитват се да осигурят повече свобода на Убежището.
— Глупости, ще ни избият всичките! — извика Раул. — Или ще избият стотици хиляди невинни, в името на тази тяхна „свобода“. И в двата случая всички ще пострадаме!
— Това е въпрос от отбранително естество — възрази Никос. — Не става дума за нас.
— А за мен е предателство — произнесе Алън. — Предателство на принципите ни. Вижте какво става навън — полиция, всеки да си стои вкъщи, заповеди, прекъсване на връзките. Божичко, малко им остава да започнат и да арестуват! А може вече и да са започнали! Видях един полицай да дърпа Дъглас Уагнър на улицата. Защо — защото не мисли като тях! Не убиха ли някога Тони за същото? Съветът извърши предателство спрямо гражданите на Убежището, включително и към нас. Но за разлика от останалите, ние можем да предприемем нещо!
— Те са наши родители… — каза отчаяно Даян и Мири разбра накъде бие.
— Нека първо се свържем с всички Просяци — каза тя с решителен глас. — Където и да са. Не виждам Питър, някой да знае къде е? Тери, потърси го моля те. После ще вземем общо решение.
За наше добро, добави тя, мислено.
* * *
— Ако превземем станцията — рече Никос, — ей така, без никакво предупреждение, последствията ще са почти толкова тежки, колкото ако Убежището разпространи своя смъртоносен вирус на Земята.
— Добре, тогава да ги предупредим — предложи Кристи.
— Не мога да заплашвам собствената си майка — намеси се Луди. — Дори и косвено, не мога!
„Аз пък мога“ — помисли си Мири, докато следеше спора, разгорял се между Никос, Кристи, Алън и непредсказуемия Тери.
— Добре, добре — махаше с ръка Никос, опитвайки се да успокои духовете. — В такъв случай…
Заваляха нови и нови предложения.
* * *
— Говори президентът на Съединените щати. Обръщам се към управителния съвет на корпорация Убежище.
Лицето на президента Мейерхоф изпълваше целия екран на холовизора.
Колко типично за спящите, мислеше си Дженифър. Увеличавайки изображенията си мислят, че увеличават и действителността. Впрочем, връзката беше двустранна.
— Аз съм Дженифър Шарифи, главен изпълнителен съветник и президент на Съвета на орбиталната станция. Слушаме ви, господин президент. Моля, продължавайте.
— Госпожо Шарифи, сигурно си давате сметка, че нарушавате закона на Съединените щати?
— Ние вече не сме граждани на вашата страна, господин президент.
— Освен това нарушавате и решение 2042 от Женевската конвенция на Обединените нации.
Дженифър направи пауза, достатъчно продължителна, за да даде възможност на президента да осъзнае, че току-що — макар и неволно — бе признал на Убежището статуса на независима нация. Миг по-късно лицето му трепна, макар да се владееше чудесно. Първата грешка.
— Нека Конгресът гласува резолюция, че Убежището вече не е част от Съединените щати и проблемът между нас ще бъде решен.
— Конгресът никога няма да гласува подобна резолюция, госпожо Шарифи. Ние не преговаряме с терористи. По-скоро ще изправим пред съда всички членове на този ваш Съвет — по обвинение в държавна измяна.
— Държавна измяна? Защо? Защото търсим справедливост от една тирания? Г-н президент, ако нямате нищо ново да предложите, по-добре да приключваме този разговор.
Гласът на президента прозвуча по-твърдо.
— Ще ви кажа още нещо. Утре сутрин изтича определеният срок да съобщите къде точно сте разположили контейнерите с биологично оръжие и ако не го сторите, Съединените щати възнамеряват да предприемат атака срещу Убежището с всички средства, с които разполагат.
— Още мога да ви заявя, че няма да го направим. Освен това ви съветвам да не хабите излишна енергия за тяхното издирване. Невъзможно е да ги откриете. Изработени са от материали, които не могат да бъдат засечени с уредите, с които разполагате. Всъщност, господин президент…
От улицата пред купола на Съвета долетя тревожния сигнал на алармената инсталация. Каси Блументал подскочи уплашено. Уил Сандалейрос се хвърли към прозореца. Някой бе нарушил периметъра на силовото поле. Каси побърза да прекъсне връзката със Земята.