— И откри ли?

— Не. Но разбрах нещо друго, докато кръстосвах техните комуни, села и кампонги. Ние сме прекалени индивидуалисти.

Лейша се замисли. Пред погледа й изникна лицето на баща й: „Красотата е нещо много важно, Лейша. Красотата, създадена и поддържана с индивидуално усилие…“

Ричард долови промяната в настроението й, защото се пресегна и хвана ръката й.

— Не ме разбирай погрешно. Не говоря за работата. Исках да кажа, че сме прекалени индивидуалисти във всичко останало. Емоционално-рационални. Самотни. Изолацията заглушава свежия приток на идеи. Тя убива радостта.

Продължаваше да я държи за ръката. Лейша сведе поглед.

— Стюарт? — попита тихо той.

— Отдавна приключихме. Колежанска история.

— Кевин?

— Не, никога… ние сме само приятели.

— Не бях сигурен. Някой друг?

— Не.

Пусна я. Лейша го погледна с любопитство. Ричард неочаквано се разсмя.

— Радостта, Лейша. — Нещо отекна дълбоко вътре в нея, но беше толкова мимолетно, че не можа да го улови, а след това и тя се разсмя.

— Трябва да си дойдеш, Лейша. Баща ти получи втори инфаркт.

Гласът на Сюзън звучеше уморено.

— Кажи ми честно — настоя Лейша.

— Лекарите не са сигурни. Или поне така казват. Но той иска да те види. Можеш ли да преустановиш проучванията си?

Беше май, напрегнат месец. Изоставаше с графика за „Лоу ревю“. Ричард бе започнал работа като консултант към Бостънския океанографски институт — местните рибари се оплакваха от внезапна и необяснима промяна в океанските течения.

— Ще дойда.

В Чикаго бе по-студено отколкото в Бостън. Плитките води на езерото в подножието на къщата бяха покрити с тънка ледена кора. Оказа се, че Сюзън се е върнала да живее тук — върху бюрото на Камдън имаше нейни научни списания.

— Лейша — посрещна я с притихнал глас баща й. Изглеждаше остарял, сгърчен и уплашен. В ъгъла, в един стар люлеещ стол, седеше ниска, набита жена с кестеняви къдрици.

— Алиса!

— Здравей, Лейша.

— Алиса. Търсих те… — Погрешно начало. Би могла да я намери, ако беше малко по-упорита. — Как си?

— Добре. — Говореше някак отнесено, нищо общо с гневната Алиса, която бе видяла преди шест години в Пенсилвания. Камдън се намести мъчително в леглото. Не откъсваше пламтящите си очи от Лейша.

— Аз я помолих да дойде. И Сюзън — добави той. — Умирам, Лейша.

Никой не направи опит да му противоречи. Лейша почувства тежест в гърдите си.

— Завещанието ми е при Джон Яровски, въпреки това искам да ви кажа какво има в него. През последните няколко години продавах и ликвидирах. Сега по-голямата част от имуществото ми е в пари. Оставям по една десета на Алиса, на Сюзън и Елизабет, всичко друго е за теб, Лейша. Единствено ти можеш да използваш пълноценно парите ми.

Лейша погледна Алиса, която й отвърна със същия безкрайно спокоен поглед.

— Елизабет? Майка ми? Тя жива ли е?

— Да — кимна баща й.

— Но ти ми каза, че е умряла! Преди години!

— Знам. Мислех, че ще е по-добре — за теб. Тя не искаше да станеш това, което си, страхуваше се от теб. А и нямаше какво да ти даде. Освен излишни емоционални сътресения.

Просяци в Испания…

— Сбъркал си, татко. Не трябваше да постъпваш така. Тя ми е майка… — но не можа да довърши изречението.

Камдън дори не трепна.

— Не и по моя преценка. Но ти си вече голяма. Ако искаш, срещни се с нея.

Той продължи да я гледа с ясните си сини очи, подпухнали от болестта, а Лейша отново усети тежестта в гърдите си. Баща й я беше излъгал. Сюзън я наблюдаваше внимателно, с усмивка на лицето. Дали не се радваше, че най-сетне и тя се е разочаровала от баща си? Може би през цялото време я е ревнувала за тясната им връзка…

Кой знае защо си спомни за Тони. Ето, че започва да мисли като него. Баща й не откъсваше очи от нея, опрян на възглавницата, уверен, дори на смъртно легло, че е бил прав.

Алиса положи ръка на лакътя й. Гласът й беше тих и кротък, никога не я бе чувала да говори така.

— Той каза, каквото имаше да ни казва. Ще видиш, скоро ще ти мине.

Алиса бе оставила сина си Джордан в Калифорния при втория си мъж, с когото живееше от две години. Бяха се запознали с Бек Уотроуз, строителен посредник, по време на една ваканция на Артфишал айлъндс. Той бе осиновил Джордан.

— Беше ми много трудно преди да го срещна — обясняваше Алиса. — Знаеш ли, докато бях бременна непрекъснато сънувах, че детето ми ще е неспящо. А на сутринта се събуждах, повръщах и си мислех, че ще бъде глупаво нищожество, като мен. Тогава живеех с Ед в Апалачите. Нали дойде да ни видиш? Биеше ме, но не ми пукаше. Щеше ми се само татко да ме зърне отнякъде. Ед поне ме докосваше.

Лейша преглътна болезнено.

— Напуснах го, защото се боях за Джордан. Заминах за Калифорния, където цяла година само лежах и плюсках. Станах почти деветдесет килограма. — Лейша прецени, че сега бе най-много петдесет. — Тогава отидох да видя мама.

— Не си ми казала, а си знаела, че е жива.

— Половината от времето е в един санаториум за алкохолици. Нямаше да се срещне с теб, дори и ти да го искаше. Затова пък като ме зърна се хвърли към мен и взе да хленчи, че аз съм й била единствената „истинска“ дъщеря, след което повърна върху роклята ми. Беше отвратително. Грозно. Започна да крещи как татко разбил живота й, моя и твоя. Знаеш ли какво направих тогава?

— Какво? — попита с разтреперан глас Лейша.

— Отлетях обратно, изгорих всичките си дрехи, намерих си работа, започнах да уча в колеж, отслабнах с четирийсет килограма и записах Джордан на игрова терапия.

Сестрите замълчаха. Зад прозореца езерото тънеше в мрак.

— Кажи ми… — поде Лейша преди да осъзнае, че вече е изгубила нишката на мисълта си. — Разкажи ми за Джордан. Той е на пет, нали? Какво представлява?

Алиса завъртя глава и я погледна невъзмутимо.

— Той е щастливо, обикновено малко момче. Съвсем обикновено.

Камдън умря след седмица. След погребението Лейша направи опит да се срещне с майка си в Центъра за лечение на алкохолици в Брукфилд.

Сюзън Мелинг, облечена в черно, я откара до летището. Разпитваше я съвсем преднамерено, дори загрижено, за научните й изследвания и за работата в „Лоу ревю“. Лейша отговаряше едносрично, но Сюзън настояваше и й задаваше непрекъснато нови въпроси: Кога са й изпитите? Къде се е явявала на интервю за работа? Постепенно Лейша започна да излиза от вцепенението, обхванало я при вида на спускащия се в гроба ковчег. Сюзън очевидно искаше да й помогне.

— На съвестта му тежат не една и две жертви — произнесе неочаквано Лейша.

— Не и аз — отвърна Сюзън. — Само за кратко, когато зарязах работата и се захванах с неговата. Но Роджър не обича пожертвованията. И мисля, че беше прав. Не биваше да изоставям научната работа. Доста време ми беше нужно да наваксам изгубеното.

„Така постъпва той с хората“ — припомни си Лейша. Сюзън? Или Алиса? Не можеше да си спомни кой го бе казал. Умората си казваше своето. Тя се облегна на седалката и затвори очи.

Когато стигнаха летището, Сюзън отби към паркинга, спря и се обърна към нея.

— Трябва да ти кажа нещо, Лейша.

— За завещанието?

— Не — усмихна се Сюзън. — Ти не си притеснена от разпределението, нали? За теб то е логично. Но не е така. Изследователската група на БИОТЕХ е приключила с анализа на мозъка на Берни Кун.

Лейша втренчи поглед в Сюзън. Беше изненадана от чувствата, които преминаваха по лицето й — имаше задоволство, гняв и още нещо, което не можа да определи.

— Другата седмица ще го публикуват в „Ню Инглънд Джърнъл ъф Медисин“. Досега ни забраняваха да даваме каквато и да била информация, но на теб мога да кажа какво открихме. За да бъдеш готова.

— Продължавай — рече Лейша със свито сърце.

— Помниш ли, когато ти и още няколко неспящи деца пихте интерлевкин–1, за да видите какво представлява съня? Тогава май беше на шестнайсет.