С организацията се зае Тони Индивино.

— Тъкмо за Тони исках да говоря с теб — рече Кевин. — Пак е започнал, но този път се е захванал сериозно. Купува земя.

— Къде?

— В планините Аледжини. Това е в южната част на щата Ню Йорк. Парцелът е доста голям. Вече прокарва и пътища. На пролет щял да вдигне първите постройки.

— Дженифър все още ли го финансира?

Бяха изминали шест години от онази нощ, когато Дженифър им донесе интерлевкина. Лейша честичко си го спомняше. Също и Дженифър.

— Да. Може би трябва да му се обадиш, Лейша.

— Прав си. Дръж ме в течение за Стела.

Същата нощ поработи докъм четири над уроците, отдели един час за правните проблеми на групата и точно в пет позвъни на Тони в Чикаго.

— Тони? Лейша е.

— Отговорът е да, да, не, и да вървят по дяволите.

Лейша стисна зъби.

— Хубаво. Сега да чуя и въпросите.

— Сериозно ли смяташ, че неспящите трябва да се обособят в отделно, самоиздържащо се микрообщество? Дженифър Шарифи готова ли е да финансира проект, включващ построяването на цял град? Според теб това не е ли открито зачеркване на всичко, което би могло да се постигне чрез търпеливи преговори? А какво мислиш за противоречията, които биха възникнали между изолираното и охранявано градче и външния свят?

— Никога не бих ти казала да вървиш по дяволите.

— Радвам се за теб — каза Тони, но почти веднага допълни: — Извинявай. Звучеше ми като някой от тях.

— Грешката е у нас, Тони.

— Благодаря ти, че ми го казваш, но и без теб ще се справим.

— Ние не сме отделни видове.

— Кажи го на спящите.

— Преувеличаваш. Вярно, че има и такива, които ни мразят, но винаги и всякога ги е имало… Не бива да се предаваме и…

— Ние не се предаваме; Готови сме да търгуваме с всичко, което ще създадем: софтуер, хардуер, произведения на изкуството, информация, теории. Всеки от нас може да излиза и да пътува навсякъде. Важното е, че ще разполагаме с безопасно място, където да се връщаме. Без нахални лишеи, които смятат, че могат да ни смучат, само защото сме по-добри от тях.

— Тони, аз вярвам в непринудения обмен, който носи полза и за двете страни. Вярвам, че достойнството на живота се крие в усилията да създаваш и да споделяш с останалите плодовете на създаденото. Вярвам, че истинския символ на тези неща е договорът. Ние се нуждаем един от друг, поради взаимната изгода от нашето общуване.

— Чудесно — отвърна Тони. — А какво ще кажеш за просяците в Испания?

— За кого?

— Представи си, че се разхождаш по улицата в някоя бедна страна като Испания и виждаш просяк. Ще му дадеш ли един долар?

— Вероятно.

— Защо? Той не ти предлага нищо в замяна, защото няма какво.

— Знам. От съжаление. Състрадание.

— Добре, срещаш шестима просяка. На всеки от тях ли ще дадеш по един долар?

— Може би.

— Така. А сега — срещаш стотици просяци, но нямаш парите на Лейша Камдън. Пак ли ще им дадеш по един долар?

— Не.

— Защо?

Лейша си наложи да запази спокойствие. Малцина можеха да я изкарат извън нерви и Тони бе един от тях.

— Непосилно бреме за финансите ми. Все пак моето благосъстояние е на първо място.

— Добре. А сега нещо за вътрешна информация. Вчера в БИОТЕХ — това е институтът, където двамата с теб сме започнали жизнения си път — една персона на име доктор Мелинг…

— Кой?

— Доктор Сюзън Мелинг. О, Боже, забравил съм, че е била омъжена за баща ти!

— Не поддържаме връзки — отряза го Лейша. — Дори не знаех, че отново се е заела с научна дейност. Веднъж Алиса ми каза… няма значение. И какво е станало в БИОТЕХ?

— Две съдбоносни събития, съвсем пресни. Карла Дачър току-що е получила резултатите от генетичния анализ на нейния едномесечен плод. Липсата на нужда от сън вече е доминален ген. Следващото поколение също ще го притежава.

— Това го знаехме — отбеляза Лейша. Карла бе първата забременяла неспяща в света. Освен това мъжът й бе спящ. — Очаквахме го.

— Което не пречи на вестниците да затръбят тревога. Представи си само:

Лейша не си направи труда да му противоречи.

— А второто събитие?

— То е тъжно. Първата смърт.

Стомахът й се сви.

— Кой?

— Берни Кун. Сиатъл. Едва на седемнайсет. — Не го познаваше. — Катастрофа с кола — изпуснал управлението на един остър завой. По-важното е, че родителите му позволили в БИОТЕХ да направят аутопсия и подробно изследване на мозъка. Искат да разберат дали продължителното въздържане от сън води до някакви анатомични изменения.

— Бедното дете. Нима се боиш, че ще открият нещо неприятно?

— Не знам, не съм лекар. Но каквото и да е, има хора, които ще го използват срещу нас.

— Тони, почваш да виждаш призраци.

— Ни най-малко. По-скоро забелязвам добре организирана офанзива. Не четеш ли вестници?

— Тони…

— Представи си, че вървиш по улицата в Испания и те спират онези сто просяка, искайки своя долар, ти им отказваш, но те толкова са закъсали, че се ядосват и започват да те блъскат и удрят. Повалят те, скачат отгоре ти, и всичко това е само от злоба и отчаяние.

Лейша мълчеше.

— Нима ще ми кажеш, че това никога не се е случвало, в цялата човешка история?

— Случвало се е — произнесе спокойно Лейша. — Но не често.

— Глупости! Чети вестници! Чети книги по история! За друго обаче говорех. Какво ще дължиш на просяците тогава? Какво би дължал един добронамерен ягаист, който вярва във взаимната изгода от договора, на хора, които няма какво да предложат, а могат само да взимат?

— Не си…

— Какво, Лейша? Отговори ми най-общо — какво дължим всички ние на тези, които не произвеждат, а само консумират?

— Каквото ти казах. Състрадание и съжаление.

— Дори ако не получиш нищо в замяна?

— Ами… — тя спря.

— Защо? Защо един законопослушен и продуктивен гражданин трябва да дължи каквото и да било на същества, които нито произвеждат, нито съблюдават законите? Коя философия, възглед или икономика би оправдала този дълг към тях? Кажи ми искрено.

— Не знам — Лейша сведе глава. — Наистина не знам. Но знам, че сме длъжни.

— Защо?

Тя не отговори. Тони първи наруши мълчанието.

— Ела тук напролет. Ще видиш как напредва Убежището. Тогава строежът ще е започнал.

— Не.

— Моля те.

— Не. Въоръженото отстъпление не е изход.

— Колкото повече забогатяват неспящите, толкова по-кръвожадни стават просяците, Лейша. Не говоря само за пари.

— Тони… — рече тя и млъкна. Не знаеше как да продължи.

— И не скитай по улиците, въоръжена единствено със спомена за Кензо Ягаи — предупреди я той.

Ричард дойде да я види през март. Не бяха се виждали от три години. Чакаше я пред вратата на къщата, където живееше и изненадващо й прегради пътя.

— Ричард! Спокойно, Брус, той ми е приятел.

— Здравей, Лейша.

Беше се променил, понатежал, но това му придаваше по-мъжествен вид. Само в лице си оставаше същия.

— Разхубавила си се — рече той.

— По работа ли си тук? — попита Лейша след като влязоха вътре. От мрежата знаеше, че довършва дипломната си работа по морска биология в Карибите, но това беше стара информация. Преди около година Ричард бе преустановил връзките си с групата и бе изчезнал от мрежата им.

— Не. На разходка. — Той се усмихна и лицето му се промени. — Дойдох да те видя. Струва си да биеш път до Бостън за това. Бях в Индия. После в Китай и Африка. Зяпах, разсъждавах. В началото се стараех да не привличам внимание. В Индия и Китай се срещнах с наши събратя. Там са малко, защото на родителите им е доста трудно да дойдат чак тук за операцията. Но са ги приели, такива, каквито са и не им обръщат внимание. Опитах се да разбера защо някои бедни страни — според нашите стандарти, разбира се, (там разполагат с Я-генератори само в големите градове) — приемат нормално превъзходството на неспящите, а тук, в Америка, — омразата и негодуванието продължават да растат.