— Господа?

— Искаме две резервации за полета на „Ер Франс“ тази сутрин. Господин Смит и господин Дж. Джоунс.

— Първа класа или туристически?

— О, разбира се, първа класа. А, момент. Нашата мила племенница ще бъде така добра да ви съобщи номера на кредитната си карта. — Той се завъртя и махна на Базингстоук да доведе момичето. — Онико, скъпа, би ли казала на тази любезна програма кой ти е номерът?

Кихльо почувства, че дъхът му секва. Дали Онико няма да извика за помощ? Но не. Момичето произнесе с ясен глас шифъра и номера на своята карта, след това поднесе палец към екрана, за да удостовери, че е нейна. С това се приключи. Всички проблеми бяха разрешени. Полинезийката потвърди резервациите и накрая попита желаят ли да им запази билети за по-нататъшен полет от Лос Анджелис.

— О, не, няма нужда — отвърна Базингстоук и изключи връзката.

— Чакай малко — намеси се Хеймат. — Закъде бързаш? Сам знаеш, че искаме да продължим и след Лос Анджелис.

— Но не с нейната кредитна карта. Прекалено е рисковано. Като стигнем там, ще търсим друг начин.

Хеймат се завъртя и го погледна навъсено.

— Позволяваш си твърде много, Сирил. Забрави ли, че харпунът още е у мен? — После изкрещя неочаквано: — Но какво прави тя? Спри я, Сирил!

Онико отново бе протегнала ръце към пулта. Базингстоук я дръпна встрани.

— О, стига, малката. Започваш да прекаляваш.

Но Онико не откъсваше поглед от пулта.

— Вържи я — нареди Хеймат и Кихльо наблюдаваше разтревожено, докато Базингстоук омотаваше въжето около тъничките ръце на момичето. Тя се отпусна веднага щом усети, че е безпомощна. Главата й се подпря на гърдите на Кихльо.

— Трябваше да го направя — прошепна му тя.

— Но защо? Те скоро ще си идат.

Тя го погледна мълчаливо. В очите й се четеше безнадеждно отчаяние.

— Не толкова скоро.

Колко странни са хората. Когато нямат какво да правят, започват да се карат помежду си. Този път спорът бе кой пръв да иде в другата стая да поспи. Хеймат настояваше да е Сирил.

— Хайде, приятелю, нямаме друга работа. Защо не идеш пръв? Аз ще остана да забавлявам нашите гости.

— Ако вземеш да забавляваш малката по начина, по който предполагам, най-вероятно да не изкара до сутринта.

Хеймат поклати натъжено глава.

— Размекнал си се с възрастта. Какво те интересува как смятам да постъпя с малката хубавица?

— А ти с възрастта си оглупял! Навън е пълно с малки момичета. Достатъчно е да се измъкнем от този проклет остров и ще можеш да правиш с тях каквото ти скимне. Но тази тук ни трябва заради кредитната й карта. Как според теб ще плаща сметките, ако умре?

— Какви сметки? Нали вече платихме билетите за самолета?

— И как ще стигнем до летището? Пеша?

Хеймат го погледна замислено, после лицето му помрачня.

— Май този път си прав — призна с неохота. Изведнъж му хрумна нова идея. — Хайде да си поръчаме лимузина и докато пристигне, ще имаме време да се позабавляваме!

Двамата старци продължиха да се надлъгват още известно време, но Кихльо и Онико вече бяха заспали, напълно изтощени от преживяното. Когато хичиянецът отново се пробуди, спорът бе стигнал далеч по-гореща точка.

— Какво му става на проклетото нещо? — крещеше отчаяно Базингстоук.

— Ти си го развалил, стари глупако — нареждаше Хеймат. — Мръдни се! Аз ще опитам.

— Опитвай колкото щеш — изръмжа Базингстоук. — Няма да проработи — той блъсна с юмрук пулта на комуникатора.

— Чакай, чакай — вдигна ръка Хеймат. — Да не го повредиш!

— Нищо не съм му направил. Просто го изключих. А сега не иска да заработи.

Кихльо почувства, че отново се изпълва с надежда. Ако комуникаторът наистина е развален, тогава двамата ще трябва да вървят пеша до летището. Сигурно ще тръгнат веднага, за да могат да стигнат навреме. И без това небето зад прозореца вече просветляваше.

Няма как да вземат децата със себе си, само ще им пречат. Може би…

В този момент той забеляза, че екранът на пиезовизора се озарява в светлина. По някакъв начин комуникаторът бе проработил отново. Базингстоук също го видя и размаха ръце.

— Хайда стига сме спорили. Всичко е наред, Бю. Виж, комуникаторът се включи.

Така беше.

Но лицето, което се показа на екрана, не принадлежеше на красивата полинезийка с цветя в косата. Беше мъжко лице, на човек с неопределена възраст, който им се усмихваше приятелски. Кихльо не го познаваше. Повечето човешки лица си приличаха.

От друга страна Сирил Базингстоук и Бюпре Хеймат изглежда познаваха отлично това лице.

— Робинет Бродхед! — възкликнаха двамата в един глас, — Какво, по дяволите, прави тук този кучи син?

Еси, която наблюдаваше тази сцена от гигабитовото пространство, се закиска доволно.

— Робин, изглежда си доста популярен — отбеляза тя. — Дори злите терористи те разпознаха веднага.

— Нищо чудно, госпожо Бродхед — обясни Алберт. — Генерал Хеймат е правил поне два неуспешни опита да премахне Робин. Вероятно всеки терорист на Земята би последвал примера му, ако му се удадеше подобна възможност.

— Робин, не им давай друга възможност — замоли го Еси, — Каквото и да смяташ да предприемеш, бъди внимателен! Тези хора са крайно опасни!

Сега му е времето да се върнем малко назад. Когато съобщението за пратеното до кугелбица послание достигнало спътника на Обединената служба, там незабавно се захванали за работа. Програми и хора в гигабитово пространство проследили източника на сигнала и го засекли на един остров в Тихия океан, на име Мороа. После ударили спирачки, защото следващото решение трябвало да се вземе от телесни. В края на краищата изгубили безкрайно много милисекунди, докато изпратят заповед да бъде изолиран споменатият остров. За целта просто изключили всички електромагнитни източници на малката суша. Мороа бил поставен под карантина. Пътят на бъдещите съобщения бил прекъснат.

Ако питате мен, точно така е трябвало да постъпят. Но това непоносимо телесно туткане! Всяка следваща стъпка им е отнемала векове! Ами споровете, необходимостта всеки един от „отговорните фактори“ да бъде убеден, че трябва да се действа точно по този начин!

Та още в самото начало е било повече от ясно, че Враговете са проникнали нелегално на Земята. Двамата с Алберт преровихме всички данни и след неколкостотн милисекунди вече го смятахме за неоспорим факт. Тези „фалшиви тревоги“ на Колелото въобще не са били фалшиви. Опитвахме се да го обясним на телесните, губейки нови скъпоценни „столетия“.

— Защо сте толкова сигурни? — противеше се генерал Халверсен и тогава вече не издържах и изкрещях:

— Знаем го и толкоз!

Алберт реши, че е време да се намеси и добави с внушаваш доверие тон:

— Прав сте, генерале, не разполагаме с абсолютни доказателства. Но науката невинаги се гради на аксиоми, тя е по-скоро верига от вероятности, а в този случай степента на вероятност е доста висока. Повярвайте ми, едва ли някога е имало по-близка до действителността хипотеза.

Представяте ли си какви разговори водехме? Сетне трябваше да ги убедим в нещо далеч по-невероятно. Че Враговете са открили хора, които да работят за тях. В началото никой от Службата не искаше да повярва, че човешко същество, жител на Земята, колкото и злонамерено да е, би се съгласило доброволно да служи на вражеска кауза — при това враждебна на целия органичен живот във вселената. Нужна ни беше едва ли не цяла вечност, за да ги накараме да разберат, че не става въпрос за доброволно сътрудничество. И какво, според нас, попитаха ни, означавало това? Ами, не знаем със сигурност, отговорихме, известен е само фактът, че съобщението е било на английски, макар излъчено с много висока скорост, което несъмнено говори, че в съставянето му е взело участие човешко същество. Затова пък съдържанието на съобщението подкрепяше тезата, че е замислено и предназначено за Враговете.