— Момче, момче — въртеше глава чернокожият. — Какво, по дяволите, беше намислил?

— Трябва да се обадя — обясни Кихльо и се надигна. Изглежда нямаше нищо счупено. Той отново направи крачка към пулта.

Базингстоук се изпречи на пътя му и го сграбчи с ръце. Беше много по-силен, отколкото предполагаше, и след краткотрайна борба хичиянецът се предаде.

— Ще правиш само това, което ние ти казваме — произнесе той троснато. — Нищо друго! Ще седиш кротко и… ей, Хеймат! Наглеждай момичето!

Онико също се беше надигнала и приближаваше с неуверена крачка комуникатора. На лицето й бе застинало решително изражение.

Хеймат дотича и я прегърна през рамо.

— Какво ви става на вас двамата? Ако си мислите, че се шегуваме, грешите. Дали да не скършим вратлето на извънземния, та другите да се поусмирят малко, а, братле?

— Достатъчно е да ги завържем, Бюпре — възрази спокойно Базингстоук. После обаче забеляза, че ръката на Хеймат се спуска към талията на девойката и добави уморено. — О, стига вече, бе човек! По-късно ще имаш достатъчно време за тия неща.

Къщата на брега се оказа истинска съкровищница за старите терористи. Имаше предостатъчно храна, електричество, дори оръжия — пружинен харпун за подводен лов на акули и мъничък, но зловещ на вид парализиращ пистолет, пригоден за улов на дребни риби в плитчините и за зашеметяване на по-едрите, ако почнат много да се мятат на дъното на лодката. Кихльо разглеждаше с откровен ужас оръжията. Тези противни устройства за убиване! Типично човешки изобретения!

След като похапнаха, старците милостиво развързаха Онико и й позволиха да нахрани двете момчета. Кихльо още не можеше да осъзнае странното и упорито желание, което го бе накарало одеве да се стреми към комуникатора. Кого искаше да повика? Полицията? Да, може би, но кой знае защо му се струваше, че не точно такава бе тогава идеята му.

Когато всички се нахраниха и на децата бе позволено един по един да посетят тоалетната, Хеймат приклекна до тях и прегърна гальовно през раменете Онико. Момичето потръпна, но не посмя да го погледне.

— Хеймат, човече — въздъхна Сирил Базиагстоук, — остави я…

Генералът го погледна учудено.

— Че какво толкова съм й направил? — попита той, прокарвайки длан по нейната дълга, лъскава коса. — Похапнахме добре. Намираме се в чудесна, уютна къщичка. Имаме право, струва ми се, да си отдъхнем и да се порадваме на компанията си.

— Да, но все още сме на остров, зареян сред Тихия океан. Не сме в безопасност, докато не го напуснем. Рано или късно хората, на които принадлежи тази къща, ще се приберат или някой съсед ще забележи светлините и ще намине насам. И тогава какво ще правим?

Хеймат махна с ръка, изправи се и взе да се разхожда бавно из стаята.

— Чака ни дълга нощ, а сигурно до сутринта няма да има полети — посочи той.

— Утрото не е чак толкова далече — възрази Базингстоук. — Освен това разполагаме с моторница. Ако я оставим на пристана, ще я забележат и ще се досетят, че сме наблизо. Бю, мисля, че двамата с теб трябва да се върнем долу и да я насочим обратво към морето, преди да се е разсъмнало.

— Така ли? Но защо двамата, Сирил?

Двамата мъже се гледаха с нетрепващи очи и Кихльо долови нарастващото напрежение между тях.

Хеймат продължи, като произнасяше думите бавно и внимателно обмисляше изреченията.

— Чакай да ти кажа какво си намислил, стари приятелю, Мислиш си, че ще е много по-трудно двама души да се промъкнат незабелязано на борда на самолета, отколкото само един. Освен това, сигурно ти е минало през ума, че ако аз и тези млади хора по някакъв начин ритнем петалата и труповете ни останат в тази къща, доста дълго време никой няма да го узнае.

— О, Бюпре, да ти се чуди човек на въображението.

— Аха — захили се Хеймат. — Такива мисли ми минават на мен. Нищо чудно вече да ти е хрумнал някакъв план, който да навежда на мисълта, че и ти си загинал заедно с нас, но трупът ти е изчезнал. За да спрат да те търсят. Защо инак ще ме караш да бутаме онази лодка? Е, познах ли какво си намислил?

— В най-общи линии — усмихна се Базингстоук. — Какви ли не хрумвания спохождат човек, когато е натясно. Но от идеите до делата има доста път.

— Понякога не е чак толкова много — каза Хеймат усмихнато, изправи се и вдигна пред себе си заредения харпун.

Онико изпищя и се строполи върху Кихльо. Базингстоук извъртя глава към тях, сетне погледна отново към Хеймат.

— Слушай, Бю — подхвърли той, — не ставай глупак. Сигурно вече ни търсят, но все още смятат, че сме на Мороа. Да се отървем от лодката, да си намерим транспорт и да изчезваме оттук, преди да са разбрали къде сме!

Хеймат го разглеждаше внимателно, почесвайки се замислено по брадичката. Той не отговори.

— Освен това — добави Базингстоук, — никой нормален човек не би оставил заредено оръжие, когато напуска къщата. Защо смяташ, че това в ръцете ти прави изключение?

Хеймат кимна, наведе харпуна надолу и щракна със затвора. За миг надникна в магазина, после пусна пружината и вдигна глава, без да променя изражението си.

— Сега вече знам дали е зареден — произнесе той. — Но ти не знаеш.

— И зареден ли е? — попита с любезен тон Базингстоук. — О, хайде да спрем този безсмислен разговор. Отиваме и двамата за лодката, а децата ще останат тук. Нищо няма да им се случи. После се връщаме и намираме начин да се измъкнем от острова. А докато дойде време за самолета, можеш да се забавляваш както ти се прииска.

Генерал Хеймат пое задачата по завързването им и очевидно си разбираше от работата. След като приключи, двамата стари терористи излязоха и Кихльо веднага направи опит да се освободи. След няколко минутни усилия започна да си мисли, че надеждите му са били напразни. На всичко отгоре Харолд отново започна да хленчи.

— Какво ти става бе, глупчо? Толкова си хърбав, че досега трябваше да си се измъкнал от въжетата…

Той млъкна, защото затворниците отново бяха на вратата. Веднага щом като влязоха, те се приближиха до комуникационния пулт на пиезовизора. Не представляваше особена трудност да се свържат с чиновника от летището. Отсреща се показа красива полинезийка със саронг и закичени в косата цветя. Усмихна им се толкова дружелюбно, че Кихльо, който наблюдаваше всичко отзад, за миг я взе за истинска и дори щеше да извика за помощ. После обаче се досети, че е само симулация, и то доста примитивна.

— Искам да видя списъка на всички полети на разстояние повече от две хиляди километра, от този момент до утре следобед — нареди Хеймат.

— Oui, m’sieur14 — момичето се усмихна и изчезна. На екрана се появи списък:

— Искам този за Лос Анджелис — посочи с пръст Хеймат.

Базингстоук въздъхна.

— Така и предполагах, Бюпре. И аз съм на същото мнение.

Хеймат не изглеждаше особено доволен от чутото.

— Ти можеш да вземеш полета до Сан Франциско. Само няколко часа по-късно е, а и ще е добре, ако не се качваме на един и същ самолет. Или избери Хонолулу, Токио…

— Не желая да се прехвърлям от един остров на друг, нито пък на място, където не говоря езика. Ще се кача с теб на самолета за Лос Анджелис.

Хеймат поклати глава и се предаде.

— Хубаво. Ще се разделим в Лос Анджелис. Две резервации, моля.

Момичето се появи отново.