— Ембарго, Робин, правилно ме чу. Отрязани са. Цензурирани. Забранени. Никаква връзка с всеки от двата обекта. Затова твърдя, че тези събития са свързани както помежду си, така и с маневрите. Както знаеш, преди няколко седмици на Наблюдателното колело е имало фалшива тревога. А може би тревогата въобще не е била фалшива…

— Алберт! Какви ги говориш?

Трябваше да овладея гласа си. Еси ме гледаше учудено. Опитах се да й се усмихна успокояващо, но ми беше трудно да го сторя. Нямаше нищо успокояващо в мислите ми.

— Не, Робин. Нямам причини да смятам, че тревогата не е била фалшива. Но може би Обединената служба за наблюдение на Убийците проявява повече загриженост от мен и това да е родило идеята за преждевременните маневри, на които пък са изпробвали някакви нови оръжейни системи…

— Оръжейни системи!

Ново облещване от Еси. Наложи се да вдигна чаша и да произнеса с престорена жизнерадост:

— На здоровье!

— Точно така, Робин — кимна мрачно Алберт. — Остава само да разуча каква е причината за присъствието на генерал Касата. Мисля обаче, че обяснението е съвсем просто. Дошъл е, за да те държи под око.

— Ако е така, значи си върши работата през пръсти.

— Не си прав, Робин. Вярно, че генералът има и други интереси. От известно време се е усамотил с една млада госпожица. Но преди да го стори, издаде забрана нито един космически кораб да не напуска астероида през следващите трийсет „органични“ минути. Струва ми се, че ще те навести още преди изтичането на споменатия период, а дотогава, както вече споменах, едва ли ще успееш да излезеш на орбита.

— Чудесно — въздъхнах аз.

— Не бих казал — поправи ме строго Алберт.

— Но той няма право!

— Погледнато в по-общ план — така е. Рано или късно ще съумееш да събереш цялото кралско войнство и да свиеш сармите на генерала, още повече, че все още съществува известен цивилен контрол над онова, което става в Обединената служба. Боя се обаче, че за момента астероидът е затворен за полети.

— Копеле!

— Сигурно е такъв — усмихна се Алберт. — Позволих си да информирам Института за развоя на събитията и очаквам съответния отговор. Склонен съм да мисля, че ще бъде забавен във времето — по чисто органични причини. — Той направи пауза. — Имаш ли други въпроси? Или мога да се върна към разследването?

— Върви, мътните да го вземат!

Пришпорих безтелесната си натура из гигабитовото пространство, опитвайки се да успокоя опънатите си докрай нерви. Когато най-сетне си възвърнах способността да поддържам нормално общуване, върнах се при Еси и Сергей Борбосной, в тяхната симулация на „Синият ад“, Еси ме погледна разсеяно, точно по средата на някакъв дълъг виц, след това втренчи очи в мен.

— Ей, Робин. Какво ти тежи на душата?

Разказах й за всичко, научено от Алберт.

— Копеле — заключи тя, доближавайки се максимално до собствената ми оценка, а Сергей добави:

— Некультурньй.

След това Еси ме хвана загрижено за ръката.

— Стига, Робин. Не е толкова важно в този момент, не смяташ ли? Нали нямаш намерение да напускаш този чудесен купон, поне за известно време. Телесно време?

— Да, но, проклет да е…

— Той отдавна е проклет, скъпи Робин. Пийни си малко. Хайде, развесели се.

Направих опит.

Но не се получи много добре. Нито пък ми беше интересно да слушам какво си говорят Еси и Сергей.

Харесвам Сергей. Не заради физическата му привлекателност. Такава изобщо му липсва. Сергей Борбосной е висок, прегърбен, плешив. Надарен е със сантиментални руски очи и невероятна способност систематично да поглъща неимоверни количества леденостудена водка в миниатюрни чашки. Тъй като и той като нас не принадлежи към света на живите, може да го прави до безкрайност, без да се опива повече, отколкото иска. Според Еси обаче Сергей притежавал същата способност и в онези далечни времена, когато двамата са били състуденти в Ленинград и все още са се радвали на телесните си обвивки. Сигурно добре са се забавлявали тогава, по свой, руски начин. На мен, за жалост, не ми е присъщ.

— Е, как върви? — попитах накрая, когато забелязах, че са спрели да разговарят и ме разглеждат напрегнато.

Еси се пресегна, приглади нежно косата ми и произнесе:

— Ей, старо приятелче. Май не ти е интересно да слушаш нашите спомени? Защо не се поразмърдаш?

— Нищо ми няма — сопнах се и тя въздъхна.

— Върви — повтори и аз се надигнах. В края на краищата щеше ми се да остана за малко насаме с мислите си.

Не е никак лесно да ви опиша за какво точно исках да помисля. Без да се обиждате, но телесните едва ли са в състояние да обсъждат със себе си толкова много и различни въпроси едновременно.

Което ме караше да смятам, че вече съм допуснал грешка.

Телесните не са в състояние да жонглират със сложни и разнообразни теми. Не ги бива ни най-малко в паралелното анализиране на информацията. Телесните са праволинейни. Което означава, че винаги когато си имам работа с тях, не бива да забравям за тези недостатъци. И така, след като направих три несполучливи опита да открия откъде трябва да започна, изведнъж осъзнах, че съществува и четвърти, коренно различен начин.

И той е да ви разкажа за децата, които живееха на Наблюдателното колело.

Ще трябва обаче да се върнем малко назад във времето. Не много далеч. Дори съгласно телесните представи.

Само няколко месеца.

Ще започна с разказа за Кихльо.

Кихльо бил осемгодишен — в неговото лично отброяване на времето, за което всъщност говорим. Истинското му име било Стернутатор. Това е хичиянско име, но не се учудвайте — той бе хичиянско дете. Имал е нещастието (или щастието) да бъде мъжко отроче на двама хичиянски специалисти по времето, когато хичиянската цивилизация осъзнала, че повече не може да се крие из вселената. Това откритие не я заварило неподготвена. Древните отдавна били предсказали подобна възможност и дори разпоредили създаването на съответни екипажи от специалисти, които да бъдат призовани на служба веднага щом изникне необходимост. В мига на вдигането на тревогата родителите на Кихльо полетели към външния край на галактиката. Стернутатор заминал с тях.

Стернутатор не е подходящо име, особено ако голяма част от останалите деца в училище са от човешки произход. На хичиянски думата означава „ускорител на елементи“, донякъде подобен на лазера, в който микроскопичните частици биват „възбуждани“, или по-точно стимулирани, докато се превърнат в едно общо, могъщо излъчване. Грешката на момчето била, че разкрило значението на името си пред своите съученици, след което те го надарили с прозвището Кихльо.

Поне повечето от тях. Някои като Харолд, деветгодишния умник, рожба на човешки родители, който седял зад него по време на концептуалните уроци, му викали „Едно от седемте джуджета“. „Твърде тъп си да бъдеш Кихльо“ — повтарял той, макар Стернутатор редовно да го побеждавал в играта на тримерен пъзел. — По ти подхожда да си Сънливко." След което скачал върху трамплина и блъскал Кихльо толкова силно, че го отпращал право в обятията на робота-инструктор по тай-чи. Естествено, роботът улавял Кихльо и така всичко се разминавало без поражения за всеки от двамата.

„Той е само едно хлапе — успокоявал го роботът, докато го изтупвал от праха. — Когато порасне, ще осъзнае, че се държи глупаво.“

„Но аз не желая да ме наричат Сънливко!“ — оплаквал се с насълзени очи Кихльо.

„Няма, няма. Никой няма да го повтори. Освен Харолд, но и той ще ти се извини един ден.“

В интерес на истината, повечето от съучениците на Стернутатор не харесвали никак Харолд. Тъй че никой не повторил номера му, освен петгодишната Мекапръчла, а и тя опитала само веднъж, защото искала да се хареса на човешките деца. Когато разбрала, че никой не и обръща внимание, престанала.

С други думи Кихльо не пострадал особено, ако изключим стаената в душата му обида, за която побързал да се оплаче на родителите си. Сторил го същата нощ, без да очаква, че ще предизвика толкова гняв и веселие.