— Ето какво ще ви кажа, Оди Уолтърс Трети. Консултирах се с вашата Дваж по въпроса за превода и зная, че съм го направила както трябва. Затова ще го чуете на английски. — Тя се поела дъх, размърдала заострените си като бръснач устни в няколко неми репетиции и след като разклатила китки, произнесла:

— Куражът не е мъдрост. Мъдростта е съответстващо поведение. Куражът понякога е самоубийство. Това ми наредиха да ви предам древните.

Оди изчакал няколко секунди, но изглежда нямало да има повече. Затова кимнал и казал:

— Благодаря ви. А сега, ще ми позволите ли да отскоча до тоалетната?

Оди не бързал да се измъкне от „онова място“. След всички мъчителни процедури, на които бил подложен, имал нужда да остане за малко насаме. Откачил пашкула и го поставил на пода, защото не искал дори Дваж да се меси в мислите му.

Докато пълнел тоалетната чиния с жълтеникава урина, докато миел ръцете си и докато разглеждал лицето си в огледалото, през главата му минавали всякакви мисли. Освен това, сякаш чувал равномерното потракване на часовника, който отчитал всеки миг от пребиваването му тук. Пет секунди, за да дръпне ципа на дюкяна. Около минута, за да се изпикае. Още две минути, за да си измие ръцете и да се погледне в огледалото. Опитал се да прецени колко време е изтекло навън от ядрото. Все още му било трудно да пресмята с различни категории, но все пак получил някакъв що-годе верен резултат. Докато бил в тоалетната, външният свят преживял приблизително осем-девет месеца.

Хрумнало му, че нищожният процес на изпразване на мехура може да се сравнява с периода от зачеването до раждането на едно дете и това сякаш преляло чашата. Отворил рязко вратата и първите думи, които произнесъл, когато се озовал отвън били:

— Искам да си ида у дома.

Капитана си проправил път през тълпата, завладян от желанието да му се притече на помощ в този очевидно труден момент.

— Да, Оди? Какво да направим за теб?

— Нищо повече от това, което ви казах — отвърнал непреклонно Оди. — Искам да се върна там, където всички очакват търпеливо момента да ги пратят в старчески дом.

— Да, Оди? — повторил като латерна Капитана. После изглежда разбрал. — О, ясно. Сигурно си мислиш, че възнамеряваме да те държим тук продължително време. Няма да е необходимо. Видяхме те, получихме необходимата информация. Скоро ще пристигнат и други човешки същества, готови да останат задълго.

— Значи мога да си вървя?

— Но, разбира се, че можеш. Един от корабите, предназначени за излаз извън ядрото, вече е потеглил насам. Можеш да се качиш на борда. В момента, когато прекосят ергосферата, времето, изтекло навън ще се равнява на… — той склонил глава, за да се посъветва със своя Древен — …изразено със завъртанията на твоята родна планета, то ще е приблизително четирийсет и четири години и половина.

А докато слушах, разговарях и вършех разни неща, ангажиран едновременно на няколко различни места — да присъствам на разказа на Оди, да се срещна с генерал Хулио Касата, да скитам сред веселящите се гости, ето какво се случи в бавното време между мен и Клара:

Приближих се до Джел-Клара Моинлин с разцъфнала, радостна усмивка на лицето си (всъщност лицето на моя двойник) и произнесох:

— Здравей, Клара.

Тя ме погледна учудено.

— Робин! Колко мило, че те виждам отново! — Тя се отдалечи от групичката и застана пред мен. Наложи се да се отдръпна, когато понечи да ме целуне. Съществуват известни неудобства в това да си съхранена и безтелесна личност. Едно от тях е свързано с физическия контакт. Можеш да обичаш, когото си искаш, но не бива да го целуваш.

— Извинявай — подхвърлих аз, но в същия миг тя замря с обидено изражение на отхвърлено дете.

— О, дявол да го вземе, как можах да забравя! Не бива да го правиш, нали? Но въпреки всичко изглеждаш добре, Робин.

— Изглеждам така, както искам да изглеждам. Но иначе, предполагам знаеш, че съм мъртъв.

Беше й необходима цяла минута, за да се усмихне, но все пак го направи.

— Е, значи имаш добър вкус. Надявам се да се справя също толкова добре, когато ми дойде времето.

Дейн Мечников се приближи и застана зад нея.

— Здрасти, Робин — произнесе той почти равнодушно. Не изглеждаше никак развълнуван от срещата. Такъв си е Дейн, дори когато е намислил да ти забие нож в гърба, на лицето му е изписано безмерно спокойствие.

— Жалко, че не можем да си стиснем ръцете — отговорих аз. Това „жалко“ ми хареса и реших да го повторя в друг контекст. — Жалко, че не можахте да се измъкнете от онази дупка. Все пак се радвам, че накрая сте се справили.

— Не сме се измъкнали — поправи ме безкомпромисно Дейн Мечников. — Клара дойде и ни спаси.

Едва тогава си спомних, какво ми беше казал Алберт — че Мечников е наел адвокат.

Бих искал да ви напомня, че не аз бях този, който произнасяше тези думи.

Беше моят двойник.

Съществуват два начина да разговаряте чрез двойник. Единият е да го оставите на „автопилот“ и той ще се справи точно толкова добре, колкото и вие. Другият е за случаи, когато сте изнервен, неуверен и искате да знаете какво става. Такъв е и моят случай и за да поддържам непрестанна връзка, налагаше се да суфлирам на двойника, сиреч да му поднасям думите по постоянно отворени канали със скорост хилядни от секундата, оставяйки на него да ги трансформира и произнася със съответното за телесните темпо. Схващате ли картината? Все едно да пеете песен, без да знаете текста. Само си отваряте устата и следвате ритъма на оркестъра, а текстът се изписва на екрана:

И така нататък, само дето не предвождах отряд булдозеристи, а подавах реплики на собствения си двойник.

А между отделните изречения разполагах с предостатъчно време, за да мисля и да зяпам наоколо.

Това, което най-вече привличаше вниманието ми, бе естествено, Клара, но не пропуснах възможността да огледам и двамата мъже с нея.

Макар движенията им да бяха по-бавни дори от пълзенето на охлюв, забелязах, че Мечников протяга ръката си за ръкостискане. Това е добър признак, рекох си. Би могло да означава, че вече не ми се сърди, задето ги изоставих с Клара и другите в онази проклета черна дупка… ако не беше сведението за наетия адвокат.

Вторият кавалер на Клара ми бе съвършено непознат. Опитах се да го преценя на външен вид, но това, което видях, никак не ми се понрави. Първо — защото беше хубавец. Висок, с обгоряло от слънцето лице и блестяща усмивка, освен това отново бе положил свойски ръка върху рамото й.

Опитах се да си внуша, че това едва ли има особено значение. Клара стискаше и ръката на Дейн Мечников, така че — какво лошо? Нали са стари приятели, дори — за мое нещастие — нещо повече от приятели. Но защо непознатият държи ръката си на рамото й? Хайде, да речем, че е само приятелски жест. Може да й е роднина, дори психоаналитик или нещо такова, откъде да знам? Може да й помага да преодолее безболезнено шока от срещата с мен.

Не открих отговор на нито един от тези въпроси, докато разглеждах отблизо лицето на Клара, но ми беше приятно да го правя. Унесох се в спомени за отдавна отминалите времена, когато бяхме любовници.

Не изглеждаше променена. Беше си същата — моята вечна и незабравима Голяма любов, моята последна Истинска любов. Жената, която стоеше пред мен, не се отличаваше по нищо от онази Клара, която бях изоставил насред космоса, съвсем близо до кугелблица, точно след като бях умрял — и която на свой ред бе почти същата като онази, която бях зарязал в черната дупка десетилетия по-рано.