— „То“ не помръдва — кимна невярващо Хеймат.

Базингстоук огледа четиримата или петима „пастири“ в бебешката ферма, после се извърна и потърси с очи затворническите „градинари“. Всички бяха замръзнали на местата си. Дори звукът на вертолетните перки бе утихнал.

— Никой от тях не помръдва, Бю — произнесе Базингстоук. — Мъртви са всичките.

Пасището на бебешката ферма се намираше в непосредствена близост до най-долния край на затворническия двор. Склонът тук бе доста стръмен и Хеймат го погледна с неприязън. Когато си стар, ти си стар и толкоз, въпреки подмяната на тъканите и рекалцификацията на костите.

— Ако се спуснем долу — каза той, — после ще трябва да се изкачваме.

— Защо бе, човек? — учуди се Базингстоук. — Я погледни.

— Това е само крайткотрайно прекъсване на захранването — промърмори Хеймат. — Всеки миг ще го възстановят.

— Да. И тогава тази възможност ще се превърне в безвъзвратно минало.

— Чакай, Сирил. Дори и пазачите да са неподвижни, нали защитните бариери все още са си по местата.

Базингстоук не отговори. Погледна го внимателно, после се наведе, повдигна долния край на мрежата, която ги делеше от пасището, и се пъхна под нея.

Хеймат не откъсваше очи от него, като поклащаше недоволно глава. „Тъмничарите“, разбира се, след миг ще са по петите им. Дори и да не е „след миг“, дори да успеят да пресекат пасището, там ги очаква тройно защитеният периметър на външната ограда. В края на краищата, не „тъмничарите“ ги държаха вътре, а останалите автоматизирани електронни защити. Там ги дебнеха три изпитания: болка, парализа и накрая смърт. Не беше кой знае колко трудно да преодолеят първото, донякъде бе възможно да се справят и с второто, но как да постъпят с последната пречка? Базингстоук сигурно просто не знаеше нищо за дебнещата ги опасност. Но Хеймат веднъж вече бе опитвал. Спомняше си добре ужасната, раздираща болка, след която бе изгубил съзнание, за да дойде на себе си върху килийната койка, под охраната на „тъмничаря“.

Какъв глупак е този Базингстоук! Нима си въобразява, че щом „тъмничарите“ са изключени, същото ще важи и за защитата на периметъра?

Докато всички тези мисли минаваха през ума му, Бюпре Хеймат повдигна долния край на оградата, излезе на зелената морава и забърза след Сирил, като пътем изрита един от „лаборантите“, за да провери дали ще има реакция.

Нямаше.

Задъха се, докато застигне Базингстоук в далечния край на фермата. Тук имаше електическа ограда със слаб ток която бе предназначена да спира кравите, а не затворниците. От храсталаците се подаваха краката на един „градинар“, който изглежда бе изгубил равновесие след прекратяването на енергозахранването и бе паднал там.

— Всичко е замряло, човече — произнесе развълнувано Базингстоук.

— Ти върви напред, Сирил — рече Хеймат и преглътна от напрежение. — Аз ще те довлека обратно, ако те удари.

Базингстоук се засмя.

— О, Бю, какъв герой си ми само! Хайде, ела, ще прескочим заедно!

Едно нещо не бива никога да забравяте и то е, че няма нищо вечно на този свят. Алберт все ми го повтаря. Сигурно го смята за голяма мъдрост.

Е, не е далеч от истината. Дори безкрайното пътуване от Сбръчканата скала до спътника на Обединената служба най-сетне свърши.

Обединената служба за наблюдение на Убийците е разположена на геостационарен спътник, или по-точно това са цели пет спътника, въртящи се един около друг само на десет хиляди километра над Конакри в Африка. По-рано орбиталният комплекс бе разположен над островите Галапагос, но тогава се наричаше Върховният пентагон.

Не гледах натам, когато излязохме на орбита. Зяпах надолу към Земята. Изгревът на слънцето току-що бе подминал Гвинейския залив, но западният бряг на Африка продължаваше да тъне в мрак. Гледката бе истинска наслада за очите. Продължавам да вярвам, че Земята е най-красивата планета на света. Тъкмо усетих колко силна е била носталгията ми по старата родина, когато ме стресна гласът на Еси:

— Всичко са развалили!

Необходими ми бяха няколко милисекунди преди да осъзная, че тя няма предвид Земята.

— Извинявай — рекох. — Не гледах към екрана.

Включих се към външните датчици и „очите“ на кораба станаха мои. Веднага разбрах какво е ядосало Еси.

Освен петте спътника на орбиталния комплекс на Обединената служба, имаше още дузина неопознати обекти, като не броим флотилията от крайцери на Службата, които маневрираха, подготвяйки се за отпор срещу евентуално нападение. Изглежда комплексът се посещаваше често от много и различни хора, чиито совалки сега се носеха из космоса в непосредствена близост до спътниците, но дори това не бе разгневило толкова Еси, колкото грамадната, тъмна конструкция отвъд комплекса. Познах го още щом го съгледах.

Някога това е бил главният двигател на междузвезден фотонен платноход. Бях го виждал само веднъж, в часа на неговото величие, малко преди да поеме на историческо пътешествие към една далечна звезда.

— Защо е толкова смачкан? — попитах Хулио Касата. Той ме погледна раздразнено. Говореше едновременно по няколко радиоканала и изглежда причината за раздразнението му не бях аз. Май имаше някакви затруднения с дежурния офицер от Службата.

— Повтарям отново. Говори двойникът на генерал Хулио Касата. Настоявам незабавно да осигурите процедура за скачване… Проклети машини — изсумтя той, но изглежда го казваше на Алберт. Едва тогава се обърна към мен. — За платнохода ли питаш? Нали точно твоят загубен институт го докара тук за някакви научни изследвания. Какво според теб трябваше да направим с платното? Да го свиваме всеки път, когато слънцето заплаши да го извади от орбита… Да, благодаря ви — произнесе той в интеркома и кимна на Алисия Ло да ни скачи с комплекса.

Не беше толкова лесно.

Секцията от орбиталния комплекс, към която ни бяха насочили, наподобяваше консервена кутия, само дето теглото й беше поне четирийсет хиляди тона. От пръв поглед си личеше, че това е командният сателит. За удобство на началството, или по-точно на телесната част от него, секцията се въртеше с по-голяма скорост от останалите. Това обаче само усложняваше задачата на Алисия Ло. Но не попречи корабът ни да се впие като тирбушон в тесния входен тунел на дока. Виртуозно изпълнение за което Алисия заслужаваше по-добра аудитория от мен и Еси. Всъщност, дори ние не я гледахме. Бяхме се зазяпали по акулоподобните крайцери от бойната флотилия на Службата, които несъмнено се готвеха за истински военни действия.

— Надявам се да не направят някоя глупост — промърморих загрижено.

— Каквото и да предприемат, все ще е глупаво — поклати глава Еси.

След което вече бяхме на спътника.

За нас с Еси попадането на кораб или сателит се изразяваше във включване комуникационните ни системи към тези на вътрешния терминал, след което можехме да отидем навсякъде, където имаше кабели и дори малко по-далече. На спътник Делта обаче стигнахме точно до шлюзовата камера. Или нямаше комуникационни съоръжения, или — по-вероятно — просто решиха да не ни допускат по-нататък. Дежурният офицер, компютърна програма в облика на млад, представителен лейтенант, произнесе със стегнат, привикнал да дисциплинира глас:

— Дами и господа, генерал Касата може да влезе, но останалите ще изчакате в изолаторното.

Естествено, че ни стана крайно неприятно. Не за това бяхме дошли чак на спътника.

Ако Касата се бе забавил дори за миг, щях да го накарам да ми даде някакво обяснение. Но тъй като нямах подобна възможност, наложи се сам да го търся. Лейтенантът ме изслуша вежливо и предприе съответните действия. В смисъл, че прехвърли проблема на по-висшата инстанция.

По-висшата инстанция се оказа ниска, набита жена на име Мохандан Дар Хавандхи. Когато се появи за първи път, тя замръзна неподвижно с втренчен в нас поглед и аз сметнах, че трябва да е телесна. Оказа се, че такъв е маниерът й на поведение. Разбрахме го още щом отвори уста, за да произнесе едно кратко и непреклонно „не“.