— Ами, всъщност…

— Не, не знаеш — прекъсна го Базингстоук усмихнато. — Защото си американец и си богат. Да нямаш обувки и да си горд — това е цяло изкуство. Научих го от дядо си.

— Виж, Сирил, радвам се да те видя и тъй нататък, но нужно ли беше да ми разказваш…

— Имай търпение, Бю! Ако притежаваш гордост, трябва да имаш и търпение — на това ме учеше баща ми. Помня, на острова имаше един мост за разходки. За да се качиш на моста, трябваше да платиш такса — два цента. Такса за хора с обувки. Бедняците като нас минаваха безплатно. И знаеш ли какво? Богаташите не са глупаци. Събуваха си обувките и минаваха, без да платят.

— Е и какво? — попита Хеймат, започнал да губи тьрпение.

— Какво ли? Дядо ми винаги си плащаше.

— Как? Нали не е имал обувки?

— Затова пък имаше гордост. Като теб и мен. Изчакваше някой да застане пред моста и после го молеше да му преотстъпи обувките си, за да може да плати таксата и да мине на другия бряг без гордоста му да е накърнена. Разбираш ли за какво говоря, Бю? Гордостта е нещо скъпо. И на двамата ни костваше много.

Сигурно ще попитате: а какво става с децата? Когато Сирил Базингстоук пристигна на острова, където беше Бюпре Хеймат, на Колелото тъкмо се бе разпространила вестта, че ще има евакуация. Имаше я в новините и двамата затворници ги проследиха с интерес. Вероятно като хора, свикнали да живеят със или да предизвикват конфликти. Защото нито един от тях не даваше пукната пара за обществото.

В интерес на истината, бързо започнаха да си омръзнат. Базингстоук често дремеше пред пиезовизора, където вървяха сцени от любимото му Кюрасао и това изглежда вбесяваше Хеймат.

— Какво става? — питаше го той. — Нима ще позволиш на ума ти да ръждясва. Хей, използвай времето си! Научи нещо. Някой език — като мен.

И наистина, всяка година той прибяваше към колекцията си по един перфектно научен език и сега вече владееше до съвършенство мандарин, хичиянски, руски, тамилски, старогръцки и още осем други езика.

— И с кого ще разговарям?

— Въпросът не е в това! Не бива да се отпускаме!

— Защо? — попита учудено Базингстоук. Ето как двамата се измъчваха в безцелни разговори. Всеки път, когато чернокожият подхванеше някоя история, генералът знаеше как да я приключи набързо. — Когато бях малко момче…

— Сте били много бедни.

— Да, Хеймат, много бедни. Продавахме сувенири на туристите…

— Но и от това не падаха пари, защото съседите ви също са продавали сувенири.

— Точно така. Но не винаги. Понякога съседските момчета уловяха някоя игуана и се опитваха да я продадат. Никой не искаше да я купи, естествено.

— Е, от време на време някой я купуваше, но по-скоро от съжаление.

— Така де — и тогава проследявахме човека, за да видим къде ще я пусне и пак я улавяхме. За да я продадем още веднъж.

— Или да я изядете.

— И това знаеш. Игуаната е много вкусна, месото й е като пилешко. Нима съм ти разказвал тази история и друг път?

Не беше само скуката. Във всеки от тях имаше по нещо, което дразнеше другия. Базингстоук например намираше за отвратителни сексуалните навици на Хеймат.

— Но защо трябва да им причиняваш болка, Бю? Та те дори не са живи!

— Защото ми доставя удоволствие. А и всички тук са длъжни да изпълняват прищевките ми. Пък и това въобще не е твоя работа. Да не мислиш, че ми е приятно как осмърдяваш целия затвор с гадостите, които приготвяш за ядене?

И така нататък. Накрая Хеймат се опита да поразсее натрупалото се между тях напрежение, като запозна Базингстоук с Пернецки, но руснакът отказа категорично да отвори очи, както и да говори с новопристигналия. Когато излязоха от болничната стая, чернокожият попита:

— Бюпре, защо го прави? Той е в съзнание и ни чува.

— Мисля, че за него това е начин да избяга. А може би смята, че ако продължава да се преструва на заспал, в края на краищата ще го преместят в друга болница, извън затвора, и тогава ще опита отново.

— Няма да го направят.

— Зная — кимна Хеймат и се огледа. — Е, Сирил? Искаш ли двамата днес да поогледаме периметъра?

Базингстоук зарея поглед към лагуната и скрития от мараня хоризонт отвъд нея.

— О, да — кимна след време. — Какви са тези постройки на брега?

— Училище, мисля. Има и малко пристанище, където са прокопали канал към лагуната, за да могат вътре да навлизат корабчета.

— Ах, пристанище, значи, В Кюрасао също имаше пристанище, но беше голямо. Било е построено много отдавна, за да разтоварват на него робите…

— Чувал съм го вече — прекъсна го нервно Хеймат. — Хайде да слезем към брега. Там има бебешка ферма.

— Не обичам такива неща! — сопна се Базингстоук. Но тъй като Хеймат вече бе поел по пътеката, подхвърли след него: — Чакай ме, идвам.

Бебешката ферма бе разположена във външния периметър на затвора, но съвсем близо до вътрешния двор. Въпреки това в нея не се допускаха затворници. Сградата бе заобиколена от поляна с висока, свежа трева, из която пасяха миролюбиво няколко охранени крави.

Хеймат бе приятно изненадан от раздразнението, което породи тази пасторална картина в Сирил.

— Какво декаденство! — възмущаваше се чернокожият. — О, защо изгубихме борбата за нашата кауза! Ако бях отвън, на свобода, щях да ги накарам да забравят подобни неща. Бю, двамата с теб щяхме да ги накараме да пищят.

— Правили сме го вече.

— И още трябваше да го правим. Мисълта, че едно човешко дете може да израсне в утробата на крава ме изпълва с безмерно отвращение. Когато бях малък…

— Виж какво, Сирил. Не си ли се замислял, че ако се беше родил жена, идеята за извънутробно износване на плода нямаше да ти се стори толкова неприятна? Бременността носи своите рискове и страдания.

— Страдания, разбира се! Но защо да не страдат? Ние също страдаме. Когато бях малък аз…

— Зная какъв си бил като малък — прекъсна го рязко Хеймат, но това не спря устрема на Сирил.

Генералът се обърна и си наложи да не слуша познатата до болка история. Денят бе чудесен, в тревата свиреха щурчета, откъм фермата се носеше миризмата на кравешки тор. Между кравите се мяркаха „лаборанти“, които непрестанно проверяваха температурата и условията на живот на техните питомци.

Всъщност, мислеше си Хеймат, подобно износване на човешки ембриони не е чак толкова лошо откритие. Първо, защото отглеждането на деца по принцип бе нещо крайно полезно. Независимо под каква форма. Вярно, че неговите сексуални стремежи се движеха в друга посока, но за една нормална семейна двойка извънматочното развитие на заченат по естествен път ембрион сигурно бе истинско удобство. Като човек с широки представи Хеймат не затваряше кръгозора си пред нововъведенията на науката. Защо да не го правят? ДНК спиралите вече са се подредили, наследствеността е получила своя нов тласък. Тестото, както се казва е омесено, остава само да се опече в подходяща фурна, нищо, че тя няма да е човешка. Всичко, което принадлежи към рода на гръбначните бозайници, ще свърши същата работа. Кравите например са чудесно откритие.

Във фермата имаше не повече от петнайсетина крави и броят им бе намален, защото населението на острова не бе особено многочислено.

— Отвратителна гледка — продължаваше да се възмущава Сирил Базингстоук.

— Но защо? — възрази Хеймат. — Те не се друсат, не пушат, не страдат от нито един от недъзите, които са характерни за лошите майки по време на бременност. Знаеш ли, ако бяхме победили, сам щях да се погрижа да бъде въведена тази система.

— Аз пък не — произнесе решително Базингстоук. Двамата си размениха усмивки, като стари гладиатори, зарадвани, че отново ще се бият на финала. Глупак, мислеше си Хеймат, ако бях успял в борбата, ти щеше да си първият, от който да се отърва.

— Бю? Я погледни.

Една от „майките“ изглежда изпитваше известно неудобство. „Лаборантът“ не бе поставил термометъра точно на място, тя потръпна от болка, направи няколко крачки, за да се освободи от него, отново наведе глава и продължи да хрупка трева.