— Моля ви, генерал Хеймат, не се приближавайте — произнесе зад гърба му безшумно приближилият се „тъмничар“. — Не е позволено.

— Пристигнали са снощи, докато съм спял — произнесе учудено Хеймат. — Какво става?

— Съкращения — произнесе машината с едва доловимо извинение в гласа. — Затварят комплекса Пенсакола и всички записи се преместват тук.

Хеймат си наложи да запази самообладание и си придаде безразличен изглед. Първото и най-важно условие в затвора е никога да не издаваш мислите си.

— Аха, враговете на обществото съвсем намаляха. Да не се боите, че ще ви уволнят, а?

— О, не, генерал Хеймат — произнесе напълно сериозно „тъмничарят“. — Ако се наложи, просто ще ни препрограмират за изпълнение на други задачи. Засега обаче съкращението обхваща само Пенсакола. Както виждате, техните „питомци“ идват при нас.

— Ах, да, „питомци“. Ще ги натъпчете в тази секция, предполагам.

— Всички, освен един, генерале. Предполагам сте чували за Сирил Базингстоук. Той е още жив.

Заварен неподготвен, Хеймат едва не подскочи.

— Базингстоук? — Той се ококори към „тъмничаря“. Навремето Сирил Базингстоук беше един от висшите ръководители на терористите, който разполагаше със собствена мрежа, почти толкова многочислена и могъща, колкото тази на генерала, но във всеки случай също толкова смъртоносна.

— Но Базингстоук беше помилван преди години. Гледах го в новините.

— Така е, генерал Хеймат, беше. Сега е рецидивист. Докато е бил на свобода, е убил трийсет и пет души.

Да разбереш, казват някои, означава да простиш, но аз не им вярвам.

Мисля, че разбирам доста добре хора като Хеймат и Базингстоук. Подобно на всички останали терористи, от каменната ера до наши дни, те са убивали заради принципи, дълбоко убедени в правотата на своята кауза.

Мен обаче не можеха да ме убедят. Виждал съм жертвите им. На няколко пъти двамата с Еси също едва не се присъединихме към този дълъг и скръбен списък, когато отреди на Хеймат взривиха магнитната стартова площадка в Лофстрьом, надявайки се, че ние сме на борда на една от совалките. На процеса ни призоваха като свидетели и тогава научих в най-ужасяващи подробности какво е станало с пътниците. Помня, тогава не можех да откъсна очи от генерал Хеймат в бокса за обвиняеми — изпънат като струна, със своята безупречна военна стойка, спокоен глас и уверен поглед. Изслушваше с любезно внимание свидетелските показания на пострадалите и необоримите улики, според които, прикривайки се зад униформата на висш военен функционер от Пентагона, той бе организирал нелегални терористични формирования, подготвяли и извършвали взривяване на магнитни установки, стрелба по спътници, отравяне на питейна вода, които дори бяха успели да откраднат модел на „кушетка на сънищата“ с цел да атакуват психополето около Земята със зловещи и налудничави видения. Естествено, накрая генералът бе попаднал в ръцете на закона.

И все пак, повече от десет години той бе избягвал наказанието и дори бе участвал неведнъж в срещи със специални антитерористични военни групи и полицейски отряди, за да обсъжда с тях стратегията за борба с терористите, а всъщност — да черпи строго поверителна информация от първоизточника.

За мен процесът срещу Хеймат бе странно преживяване. Малко преди това бях умрял и това бе първият случай, при който се явявах пред света с холографско тяло, след като съзнанието ми бе преместено в гигабитовото пространство. Помня дори, че адвокатите на Хеймат възразяваха срещу показанията ми, тъй като не били дадени „собственолично“. Възраженията им, естествено, бяха отхвърлени. Едва ли щеше да има значение, дори и да бяха приети, защото свидетелите бяха в изобилие.

Хеймат не изглеждаше нито потресен, нито съкрушен. За него арестът бе само неприятно стечение на обстоятелствата. С циничен тон той обяви на всеослушание, че оставя действията си да бъдат съдени от историята, защото не се съмнявал, каква ще е присъдата на журито. Но когато дойде мой ред да свидетелствам, той внезапно се надигна и поиска сам да води кръстосания разпит.

— Ти, Бродхед — произнесе той и ме посочи с пръст, — как смееш да ме обвиняваш в предателство, след като си се сдружил с враговете на човешката раса! Не биваше да преговаряме с хичиянците! Трябваше да ги избием, да обкръжим онази проклета дупка в ядрото и там да ги довършим в леговището им…

Наистина невероятно представление. Когато най-сетне съдията го принуди да млъкне, Хеймат се поклони любезно, усмихна се и произнесе:

— Нямам повече въпроси към това странно явление, което нарича себе си Робинет Бродхед.

Такъв беше Хеймат. А Сирил Базингстоук бе дори по-лош от него.

Срещата на двете пенсионирани чудовища се характеризираше с предпазливост на всяка от страните. Познаваха си и кътните зъби.

Когато се върна в залата за посетители, Хеймат завари вече очакващия го Базингстоук. Стиснаха си ръцете, после отстъпиха по крачка назад, за да се огледат от дистанция. Сирил Базингстоук бе живописен чернокож мъж, на възраст колкото Хеймат (и мен), но след сериозна работа в някой прочут център за рехабилитация изглеждаше най-много четиридесет и пет годишен.

— Радвам се да те видя, Бю — произнесе той с дълбок, басов глас и се усмихна дружелюбно. Говореше с едва доловим немски или холандски акцент, тъй като като малък е бил възпитаван от добрите фризийски монаси12. Нямаше нищо негърско в произношението му, което се характеризираше с отворени гласни и подчертана интонация.

Той погледна през прозореца към далечната лагуна.

— Хубаво местенце са ти избрали, приятелю. Когато ми съобщиха, че ще ме местят, си помислих, че ще е някъде, където няма да ми хареса. Например на онази планета Афродита, която кръжи около особено ярка звезда, и населението е натъпкано в тунели.

Хеймат кимна, въпреки че отдавна бе изгубил интерес към обкръжаващата го среда. След това се сети, че в известен смисъл е домакин и предложи да пийнат по нещо за срещата.

— За съжаление… — добави усмихнато — тук не предлагат алкохол.

— Така беше и в Пенсакола — съгласи се Базингстоук. — Всъщност, никога не съм си падал по пиенето.

Хеймат кимна, докато го разглеждаше внимателно.

— Сирил? — произнесе той.

— Да, Бю?

— Ти беше навън. Пуснаха те под гаранция. Защо уби онези хора?

— Ах, това ли — махна с ръка Базингстоук. — Просто ме ядосваха.

— И аз така си помислих — рече Хеймат. — Но сигурно си знаел, че пак ще те приберат на топло.

— Знаех. Човече, ти имаш ли гордост? А може би е навик. Кой знае?

— Навик? Така би го нарекъл прокурорът.

— И може да е прав, когато става въпрос за хора като теб и мен. Вярно, че нищо не ми налагаше да гръмна онези нещастници. Е, малко се дразнех от навалицата вярно. На една спирка имаше страхотна блъсканица! Паднах, почнаха да ми се смеят. Имаше един полицай с автомат, той също се смееше. Станах, взех му оръжието и тогава…

— Застреля трийсет и пет човека.

— О, не, Бю. Застрелях към деветдесет, но само трийсет и пет умряха. Така поне ми казаха. — Той се усмихна. — Не съм броил труповете.

— Значи все пак убийството ни е в кръвта, така ли, Сирил?

— Наречи го въпрос на принципи, гордост или както желаеш, но е така.

— И не бива никога да ни освобождават?

— Не — кимна решително Банизгстоук. — Знаеш ли, Бю, израснах в бедняшко семейство, но родителите ми бяха горди хора. Нямахме нищо друго освен гордостта. Гладувахме, отворихме магазин с туристически сувенири, но всички съседи също продаваха сувенири и пари нямаше. Можехме да се радваме само на онези неща, които на Кюрасао13 вървят безплатно — слънчевите лъчи, пясъка, песните на колибрите, сянката на палмовите дръвчета. Нямахме дори обувки на краката си. Знаеш ли какво значи това?