След този инцидент всички на кораба изгубили спокойствие. Очакванията им били преизпълнени с надежда, резултатът ги карал да преглъщат отчаянието си.

Ала нещата не спрели до тук.

Мисията се намирала на ръба на провала. Макар сондите да продължавали да бълват съобщения за ленивците, всички опити да се доближат до „домовете“ им били колкото разочароващи, толкова и катастрофални. Разочароващи за хичиянците, катастрофални за техните нови „приятели“.

И тогава, след като се завърнали на орбита, получили съобщение от дома.

Съобщението било от Сковаваща сила и в това, което им казвал, се чувствали опитът и мъдростта на дългия му живот.

— Всичко сте объркали. Най-важните части от преведената информация не се отнасят нито до обичаите, нито до политическите пристрастия на ленивците. Това е тяхната поезия.

Подобно на античните земни оди, в поезията на ленивците се възпявали велики сражения от миналото и героични подвизи.

В песните се споменавали и същества без телесна обвивка, които предизвиквали неописуеми разрушения. Ленивците ги наричали с техния еквивалент на думата Убийците и според Сковаваща сила съществата били изградени от чиста енергия…

— Въпреки че ги нарекох легенди — обяснил Сковаваща сила, — за мен няма никакво съмнение, че тези същества обитават и до ден-днешен нашата галактика. Няма съмнение също така, че изпитват една необяснима и сляпа омраза към всякаква органична форма на живот.

С други думи за първи път в историята на своето съществуване хичиянците се сблъсквали с новината за Враговете.

Когато Глейр вече привършваше с разказа си, наоколо се беше струпала солидна тълпа. Всеки искаше да зададе някакъв въпрос, но никой не смееше да наруши пръв възцарилото се мълчание. Грейл разчесваше с пръсти корема си и звукът бе като от нокът, прокарван по грапава дъска.

— Извинете, но не разбирам нещо — пръв се обади нисичък, плешив мъж. — Откъде Тангент е разбрала, че става дума за Враговете?

Глейр сви рамене, или по-точно започна да се чеше по начин, който съответстваше на този жест при хората.

— Ами, тогава не знаехме. Разбрахме го по-късно, след като Сковаваща сила преведе и останалите оди и стана ясно, че Убийците не произхождат от тази планета. Разбира се, дотогава бяхме събрали и голямо количество допълнителна информация.

— Сигурно по въпроса за „липсващата маса“? — вметна Алберт.

— Точно така — кимна Глейр. — За липсващата маса. Една голяма загадка за нашите астрофизици, както, предполагам, и за вашите. — Тя се пресегна замислено към следващата гъба, докато Алберт обясняваше на присъстващите феномена на „липсващата маса“, който също бе свързан със загадката на Враговете, но по това време бях престанал да го слушам. Винаги изпитвам досада, когато го обхване желанието да чете лекции. Далеч по-интересно ми беше да слушам разказа на Глейр за експедицията на Тангент. Познавах добре програмата му и почти не се съмнявах, че следващият въпрос, на който ще се спре, е хипотезата на Мах9 за деветте измерения.

Така и стана. За мое учудване Глейр прояви голям интерес към думите му. Облегнах се назад, махнах на една сервитьорка да ми поднесе поредния ракетен коктейл и ги оставих да си говорят.

Не ги слушах. Мислех си за поезията на ленивците, за бедната Тангент и за лошия късмет, който й се е паднал тогава.

Винаги съм изпитвал слабост към тази жена. Не, това не е съвсем точно. Първо, защото не мога да изпитвам „слабост“ по начина, по който го правех, когато бях телесен. А и „винаги“ е прекалено силно като израз, след като зная за Тангент от около трийсет (или трийсет милиона) години. Не си мисля често за нея, но всеки път, когато го правя, се преизпълвам със симпатия. Защото и аз съм се провалял и зная какво е да го преживееш.

Опитах от моя ракетен коктейл, загледан благосклонно в групата около масата. Присъстващите изглеждаха далеч по-заинтригувани от начина, по който Алберт и Глейр се надпреварваха в космическа духовитост, но в края на краищата никой от тях не бе живял рамо до рамо (че и по-близо) с Алберт през последните петдесет (или петдесет милиона) години. За подобен период от време можеш да научиш кътните зъби дори на някоя програма. Което всъщност означава, че с Алберт сме стигнали дотам, да мога да ви кажа за какво точно ще заговори още преди да си е отворил устата. Разбирам го дори по начина, по който понякога ме поглежда отгоре надолу.

Ето защо му хвърлих добродушен поглед, за да му покажа, че го разбирам напълно и същевременно да му напомня, че аз съм този, който решава кога, на кого и какво да се каже.

В този момент почувствах едва доловимо докосване по врата. Разбира се, че беше от ръката на Еси. Наклоних се назад и се ухилих доволно тъкмо в мига, когато Алберт ме изгледа с един от специалните си погледи и рече на Глейр:

— Предполагам, че сте имали възможността да се запознаете с Оди Уолтърс III по време на пътуването си до тук?

Това ме събуди. Извърнах се към Еси и прошепнах:

— Не знаех, че Оди е тук.

— Изглежда има много неща, които не желаеш да знаеш за телесните присъстващи — отвърна в обичайния си безреден стил Еси. Тонът й накара космите по врата ми да настръхнат — в преносния смисъл, естествено. Беше обичайната смесица от обич и строгост. Това е тонът, който Еси използва, когато ме смята за твърде глупьй или глупав, или твърдоглав.

— О, Боже мой! — възкликнах аз. — Спомних си — Дейн Мечников.

— Дейн Мечников — съгласи се тя — също присъства на Скалата като телесен. Заедно с човека, който го е спасил.

— О, Боже мой! — повторих отново. Дейн Мечников! Човекът, който ме придружаваше на онази експедиция до черната дупка, оставила неизлечими спомени в подсъзнанието ми през следващите стотина години. След като го зарязах там, заедно с останалите, между които беше и…

— Джел-Клара Моинлин, да — прошепна Еси. — тя също е в Сентрал парк.

Сентрал парк въобще не е парк. Когато двамата с Клара бяхме още проспектори, под това гръмко название се криеха дузина малинови шубраци и портокалови дръвчета, не по-високи от храстите.

Сега положението не е по-различно. Миниатюрното езеро, което наричахме Върховно, е заобиколено от малко по-гъста растителност, но не достатъчно, за да ми попречи веднага да забележа дузината присъстващи телесни. Осем или десет от тях бяха от ветераните, обитаващи от много години Сбръчканата скала, всичките застинали в небрежни пози сред горичката. Имаше и неколцина гости на празненството като мен, но все телесни, и сред тях не беше особено трудно да забележа неподвижната, материална фигура на Джел-Клара Моинлин.

Не изглеждаше никак променена — поне на външен вид. Стоеше между двама мъже, при това — за мой ужас — държеше ръката на единия, а другият я прегръщаше през рамо.

Страхотен удар под пояса за човек, който някога бе свикнал да мисли за Клара като за единствената в целия свят.

Изминаха няколко секунди, преди да осъзная, че Клара държи ръката на Дейн Мечников. Другия въобще не го познавах. Беше висок, строен хубавец и дланта му се опираше върху извивката на рамото на Клара, сякаш специално издълбана за тази цел.

Някога, когато бях млад, наивен и влюбен до ушите, неведнъж съм бил обземан от желанието да опозная обекта на своята любов до най-малките физически подробности. Представях си, че я откривам непробудно заспала и тогава се впускам да изследвам онези кътчета, до които при други обстоятелства никога не би ме допуснала. Да видя например, дали има косми под мишниците. Колко често е почиствала мърсотията под ноктите си. Да надникна в отворите на носа и ушите й — и всичко това, без тя да разбере, че го правя. Сякаш изучавам някакъв опитен екземпляр. С други думи още една от онези мои фантазии, на които бившият ми психоаналитик Зигфрид фон Шринк обича да гледа със смесица от поносимост и начеващо неодобрение, откривайки неща, които едва ли биха ми се поправили. Една от онези фантазии, които не ми донесоха удовлетворение, когато получих възможност да ги осъществя.