Аз също почувствах допира му по рамото си и се обърнах да видя какво има.

— Много хубав глас имаш, Робин — похвали ме той. — Виждам, че руският ти е перфектен.

— Я ела при нас — поканих го тогава.

— Не мисля. Робин? Случи се нещо. Преди около петнайсет хиляди милисекунди всички главни радиостанции бяха изключени.

— Хайде де! — Бяха ми необходими няколко милисекунди, за да осъзная какво ми казва. — Какво? Никога досега не са го правили!

— Да, Робин. Минах насам да проверя дали генерал Касата не знае нещо по въпроса. — Той надзърна към мястото, където Касата и неговата госпожичка се натискаха.

— Да го попитаме ли?

Алберт ме погледна намръщено, но преди да успее да отговори, между нас застана моята Еси.

— Какво има? — Той й разказа накратко и тя го погледна стреснато. — Не е възможно! Има толкова много самостоятелни канали!

— Точно затова смятам, че не става въпрос за обикновена авария, госпожо Бродхед — кимна Алберт.

— Какво тогава? Поредната измишльотина на Обединената служба?

— Със сигурност решението принадлежи на Службата, но по-важно сега е да разберем какво го е причинило. Според мен на Земята се е случило нещо. Не мога да разбера какво точно.

Пътниците за бежанския полет от Наблюдателното колело бяха предимно деца и настроението на борда можеше да се определи като „плачливо“. Все пак се поободриха малко с излизането на земна орбита. Тук вече ги очакваха совалки, които веднага се прикачиха към външната стена с помощта на магнитни държатели.

За лош късмет на децата първият кораб, скачен със звездолета, принадлежеше на Обединената служба. Оказа се, че е натъпкан с разузнавачи. Подложиха ги на интензивни „разпити“, задавайки отново и отново едни и същи въпроси с надежда да съберат повече информация за онази „фалшива тревога“.

Разбира се, нито едно от децата не можеше да им даде достоверна информация, но на агентите им беше нужно доста време, за да се убедят в това. Накрая, с очевидна неохота, те оставиха нещастните хлапета в ръцете на посрещачите.

Следващата смяна трябваше да подсигури настаняването на децата. За някои от тях не беше особено трудно, тъй като семействата им живееха на Земята. Останалите бяха разпределени из различни училища.

Кихльо, Харолд и Онико бяха сред последните разпределени. Държаха се един за друг, свързвани от новосъздаденото приятелство, пък и защото никой от тях не знаеше френски или руски. Това изключваше училищата в Париж и Ленинград, но пък тези в Сидни, Ню Йорк и Чикаго вече бяха попълнили отредената им бройка.

— Как ми се иска да е някое топло местенце недалеч от Япония — промърмори Онико. Кихльо, който вече се беше разделил с надеждата да ги прехвърлят на някоя хичиянска колония, побърза да я подкрепи.

Разпределителката беше жена на средна възраст с проницателен поглед и тих, спокоен глас. Макар че принадлежеше към друга раса, Кихльо почти долавяше симпатията, която се излъчваше от нея. Тя погледна към екрана, озърна се и ги дари с ведра усмивка.

— Имам три свободни места за Мороа, Стернутатор. Това е близо до Таити.

— Благодаря ви — отвърна вежливо Кихльо, загледан в картата, която не му говореше нищо. Също както и островът. Но Харолд, който още преживяваше заради разочарованието, че няма да продължат към планетата Пегис, внезапно се обади отзад:

— Ей, страхотно! Аз съм с теб, човече, става ли? Онико, ако островът наистина е толкова хубав, можеш да си го купиш, както възнамеряваше!

Совалката ги свали през облаците до магнитната стартова площадка на Нова Гвинея. Сетне дойде ред на ужасдо дългия полет със стратосферен реактивен самолет до летище Фаа-Фаа-Фаа в Папеете. Тук ги очакваше лично директорката на училището, която ги прехвърли с малка лодка през залива.

— Виждате ли бялата сграда на отвъдния бряг сред дърветата? Това е вашето училище.

Пропусна да обясни предназначението на другите няколко сгради с мрачен изглед, които се издигаха малко по-нататък, а и Харолд не прояви обичайното си любопитство, тъй като повръщаше зад борда. Кихльо бе погълнат от непреодолима носталгия, а Онико се бореше с непосилното земно притегляне. Макар крехкото й тяло да тежеше не повече от трийсетина килограма, това бе с двайсет над онова, към което бяха привикнали мускулите и костите й.

Всички деца бяха прекарали последните няколко дни на звездолета в интензивна подготовка за земната гравитация, включваща сложен набор от физически упражнения както и специална подсилваща диета. За повечето от тях мерките имаха само предохранителен характер. При Онико бяха повече от задължителни. Лекарите разработиха още няколко допълнителни програми специално за нея, използвайки всички възможни медикаментозни средства, за да наблъскат максимално количество калций в костите й. И когато най-сетне излязоха на околоземна орбита, те я увериха, че е готова за поредното изпитание. Не биваше да се опасява от фрактури, стига да не се подлага на прекомерни натоварвания. Но ако скелетът й бе понаваксал от изгубеното, същото не можеше да се каже за мускулите й. Всяка крачка я изморяваше. Усещаше болка при всяко изправяне. Единственото, което й носеше радост през първите дни от живота им в полинезийското училище, беше екзотичната природа, която ги заобикаляше.

Вярно, че в началото ужасно се боеше от водата. Там долу, под зеленото поклащащо се покривало, имаше живи същества. С течение на времето тя се отпусна, а когато за първи път се потопи в прохладните води край брега, изпита приятното усещане, че се е отървала от бремето на гравитацията. След това идваше да плува всеки път, когато имаше възможност.

За Кихльо морето не беше нито особено вълнуващо и страшно, нито кой знае колко забавно. Беше виждал морета на родната си планета, вътре в ядрото. Вярно, че там не ги намираха за забавни, тъй като хичиянците не умеят да плуват. Костите и мускулите не могат да се задържат продължително време върху водната повърхност, ако към тях няма известно количество плът и мастна тъкан. Но за да прави компания на Онико, навлизаше навътре с нея, яхнал малък, надуваем сал.

От тримата Харолд пръв свикна с Мороа. Обясни им — на тях и на новите им съученици — че Земята била досущ като планетата Пегис и не им позволи да го оборят, когато се опитаха да му посочат, че всъщност Пегис е като Земята. Накрая все пак прие компромисен вариант, след като ги накара да се съгласят, че на Пегис е по-хубаво.

Най-много се дразнеше от това, че никой от съучениците им не желаеше да слуша неговите разкази за Пегис. Всъщност трите деца от Колелото имаха един и същ проблем. Те бяха чужденци. Бяха новите деца в училище, пристигнали доста време след началото на срока. Между останалите вече се бяха оформили трайни приятелски връзки, съществуваха и определени сфери на влияние. В началото ги разпитваха за Враговете, но след като се разчу, че нито са ги виждали, нито знаят дали съществува някаква реална опасност, другите изгубиха интерес към тях. Бяха прекалено заети с вълненията си покрай футболното първенство и просто им обърнаха гръб. Нито злобно, нито преднамерено. Изключиха ги от интересите си и толкоз.

Най-тежко го преживяха Кихльо и Онико. Кихльо бе единственият хичиянец в училището, а Онико бе възпитана в хичиянски традиции. Двамата бяха твърде различни, за да си намерят приятели. За Харолд проблемите произхождаха от собствения му характер. Ще вземе да се втренчи в най-високия връх на Мороа и да каже:

— И това ми било планина? Елате на Пегис да видите. Нашите планини достигат четиринайсет километра височина!

Или докато гледат репортажи от Ню Йорк и Бразилия, ще обясни на всички, че градовете на Пегис не са толкова мръсни. След уроците за Великата китайска стена и Помпей го бяха чули да разказва, че на Пегис отдавна са се научили да се отървават своевременно от древните боклуци. Училищният наставник се ограничаваше с тактични забележки, но съучениците му не бяха толкова толерантни.