И как иначе, след като мозъкът им е колкото на лалугер… Сигурно щяхме да ги сметнем за животинчета, ако не беше тази тяхна способност да творят произведения на изкуството.

Е, изкуство също е твърде силна дума. „Скулптурните“ им са нещо като кукли, които наподобяват същества с шест крайника, тяло на лъв, глава на горила. Нищо на тяхната планета не изглежда по този начин.

— Е, кое им е особеното? — обърнах се към Алберт.

— Защо според теб прасетата изрязват подобни фигурки?

Останалите от групата решиха да се присъединят към играта.

— Култови предмети — предложи Касата.

— Кукли — бе мнението на Алисия Ло. — Нещо, с което да си играят.

— Пришълци — бе предположението на моята скъпа Еси. Алберт я надари с лъчезарната си усмивка и кимна одобрително.

Както често става между мен и Алберт, нямах представа какво всъщност е намислил. Тъкмо се готвех да изясня нещата, когато Касата неочаквано се надигна.

— Получих съобщение — произнесе той. — Извинете ме.

И изчезна. Заедно с него изчезна и малката столова, в която ни бе поканил и която бе създал сам. Чувахме само някакъв глас. Не беше неговият. Изглежда принадлежеше на преводача на ленивците:

„Колосални бяха те и болезнено горещи, и народът ни започна да се мята, завладян от паника.“

След това отекна гласът на Касата, променен от вълнение:

— Размърдайте се! Всички сте поканени на заседанието на щаба!

Изведнъж пред нас отново се появи генералът, грейнал от щастие, като войник, комуто се е открила възможност да влезе в битка.

— Победа, момчета! Успели са да проследят източника на съобщението до Враговете! В момента изолират целия сектор и скоро ще го заловят!

Училищната директорка не само бе телесна, но и притежаваше огромен опит в работата си с деца. Опит, който можеше да се изрази с четири повишения и деветнадесет години стаж. На този етап тя вече познаваше добре всички проблеми, които можеха да възникнат при възпитанието на децата, а това приблизително означаваше по едно проблемно дете на срок при хиляда деца под нейно ръководство за година.

Ала в този случай целият натрупан през годините опит се оказа безполезен. Нямаше нищо, на което да се опре.

Когато пристигна в чакалнята на заседателната зала, тя беше задъхана и объркана.

— Но това е невероятно, миличка — бяха думите, с които се обърна към хлипащата Онико. — Как биха могли… да прочетат дневника ти… и защо въобще е трябвало…

Тук думите й се изчерпаха, тя се отпусна в най-близкия фотьойл и поклати глава, неспособна да възприеме случилото се.

— Госпожо? — обади се Кихльо и изчака директорката да го забележи. — Не е само Онико. Аз също си водех дневник и част от него се повтаря в онова послание.

Директорката кимна безпомощно. Сетне на лицето й се изписа мрачна решителност.

— Знаете ли какво? — заяви тя. — Ще се наложи да разкажете всичко на съветниците. И тримата.

— Защо тримата? — подскочи Харолд. — Аз не съм си водил дневник!

— Няма как. И тримата сте забъркани в тази история. Всеки от вас ще разкаже своята версия и после ще отговорите на въпросите на машините. Сигурна съм, че ще намерят какво да ви попитат. От вас искам да казвате само истината. Боя се, че ще се наложи да пропуснете плажното празненство, но ще помоля да ви оставят по нещо от ястията.

Тя се надигна и излезе забързано.

Харолд огледа с каменно изражение двамата си приятели.

— Ах, вие! — произнесе заканително той.

— Съжалявам — изрече тъжно Кихльо.

— Съжалявал! Заради теб ще пропусна плажното празненство! Слушайте — продължи той с блеснало от поредната идея лице, — ето какво ще ви кажа, Аз ще вляза пръв. След това може би ще ми позволят да се върна на плажа и да потанцувам. След всички неприятности, които ми причинихте, заслужавам поне това. Нали?

Харолд се вмъкна в екзаминаторската будка и двамата останаха сами. Онико цялата трепереше. Кихлъо се приближи до нея и постави ръка на рамото й.

— Има още една будка. Искаш ли да влезеш?

Тя поклати глава. Черните й очи блестяха зад пелената от неизтрити сълзи.

— Ти върви, Стернутатор.

Той се поколеба, сетне кимна.

— Хубаво, но ще те изчакам и ти да свършиш. После двамата можем да идем заедно на плажа.

— О, не, моля те, Стернутатор. Върви пръв и не ме чакай. Уморена съм и не съм гладна.

Кихльо я погледна учудено, но после реши, че може да я почака, без да се препират преди това. Независимо дали Онико иска, или не.

— Добре, Онико — промълви той и понечи да влезе в будката.

И тогава в залата настъпи бъркотия.

Първо изгаснаха светлините. Дори екранът, на който се виждаше брегът на морето, бе притъмнял, защото слънцето изчезваше бързо зад хоризонта.

Откъм екзаминаторската будка долетя гневният вик на Харолд:

— Сега пък какво има!

Вратата на будката се разтърси, сетне бавно се плъзна встрани, толкова, колкото през отвора да премине едно момче. Оказа се, че Харолд я бута с ръка.

— Какво става, бе хора? — попита той. — Тази тъпа програма замлъкна точно по средата на въпроса!

— Сигурно защото спряха тока! — предположи услужливо Кихльо.

— Ама че си глупак! Токът никога не спира!

Кихльо погледна към угасналия стенен екран, към помръкналите светлини в залата и към вратата, която вече не се отваряше при приближаването на посетители.

— Не и този път, Харолд — произнесе той. — Какво ще правим сега?

Без осветление и при спрели асансьори единственият начин да се спуснат долу и да излязат на брега бе, като използват стълбището.

Не особено подходяща идея, като се имаха предвид крехките крака на Онико.

— Няма как! Трябва да слезем на брега! — разпореди се Харолд и Кихльо кимна.

— Не е ли по-добре да минем по пътя?

— О, Божичко, знаеш ли колко ще трябва да обикаляме. Добре, от мен да мине.

В началото им беше трудно да свикнат с вратите, които не се отваряха при тяхното приближаване и трябваше да ги отместват встрани с ръка. Харолд дори си удари носа в една и страшно се ядоса. Кихльо не му обърна внимание, защото беше много притеснен за Онико. Момичето имаше съкрушен вид и сълзите не спираха да се стичат от очите му.

— Моля те, Онико. Не се плаши — успокояваше я Кихльо. — Сигурно е просто авария. Скоро всичко ще се оправи.

— Не плача заради тока — отвърна през сълзи тя. — А заради моя дневник.

— Глупачето ми — усмихна се Кихльо. — Това е само съвпадение. Да не мислиш, че Враговете се интересуват от някакви детски драскулки?

— Точно това мисля!

— Тя е права, Кихльо — намеси се грубовато Харолд. — Не се опитвай да замажеш нещата. Ваша е вината. За всичко!

— И за тока ли? — попита Кихльо. След като не получи отговор, реши да смени темата. Намираха се пред главната сграда. Той посочи надолу по пътя, който използваха колите. — Оттук можем да излезем на брега.

— Но това са няколко километра! — изстена Харолд.

— Хубаво. Ти върви по прекия път, а ние ще тръгнем по шосето.

— О, Господи! — възкликна Харолд, сякаш отново ги бе заловил в страхотно прегрешение. — Добре, няма да се делим. Бас държа, че ще се влачим цяла нощ.

Той се обърна и пое напред с нацупено изражение. Не им говореше, само от време ва време им махаше да ускорят крачка.

Кихльо вървеше отзад и полагаше отчаяни усилия да овладее страховете си. Бяха съвсем сами, свечеряваше се и парчето земя, по което крачеха, всъщност бе остров, зареян сред океана. Някъде по-напред и встрани тъмнееха няколко сгради, за които знаеше, че принадлежат на затворническия комплекс. Бяха им обяснили, че се охраняват старателно и Кихльо започна да си повтаря, че всъщност няма никаква причина да се страхува от каквото и да било.

Въпреки това едва не подскочи от уплаха, когато на пътя им ненадейно се изпречиха двама мъже.