Имаше няколко десетки същества, мъжки и женски, които се носеха из кишавата вътрешна атмосфера на техния кораб. Един от мъжките екземпляри се бе отделил в малко помещение. Останалите бяха в общия резервоар, заобиколени от цял набор причудливи ленивски инструменти в свободен полет: мебели и апарати, чието предназначение (предполагам) е да направи живота им по-приятен, но единственият начин да различа ленивците от мебелите бе, като ги сравня със снимките на тези странни същества, които бях виждал по-рано.

— Единият се раздвижи! — извика Еси.

И наистина, онзи, който се бе отделил в малкото помещение, бавно протягаше пипала. Ужасно мудно движение, според човешките представи (да не говорим за моите!), но пък според темповете на техния живот това вероятно се равняваше на развълнувано и трескаво ръкомахане. Виждаха се дори вълничките, които тялото му предизвикваше в кишавата субстанция на вътрешната среда.

— Този е един от новите — поясни Касата. — След като приключиха с инструктажа на първоначалния екипаж, докараха шестима новаци направо от планетата. Само преди няколко седмици.

— А защо са го оставили сам? — попита Алисия Ло.

— Приведен е във високоскоростен режим, за да може да бъде разпитан. Но в това състояние е опасен за околните. Нали знаете, че понякога се мятат? Ако беше в общото помещение, сигурно щеше да им потроши мебелите.

— Предполагам, че не ги държим под постоянно наблюдение във видимия спектър?

— Не, разбира се. Това е томографска картина, защото във видимия спектър няма да можем да различим нищо. Искате ли да чуете как пеят?

Касата явно не очакваше отговор, защото веднага последва странен шум. Това, което чувахме, не бяха ленивците, а машинният превод:

„Гигантски, ослепителни, мехуроподобни зверове, които мачкат, удрят и деформират телата ни, причиняват смърт и нетърпима болка…“

— Това е последната строфа — обясняваше Касата. — Реди я някъде от около половин час. Налага се да им осигуряваме почивки между отделните сеанси. Не издържат дълго във високоскоростния режим, а в обикновения направо е невъзможно да общуваме. Искате ли да ги погледате още малко?

— Генерал Касата — произнесох натъртено аз, — това, което искам, е да поговоря с някой от командването. Още колко време ще ни размотават насам-натам?

Но Еси се намеси като истинска умиротворителка.

— Генералът ще ни информира веднага щом има някакво развитие на събитията, нали, Хулио? Така че не бива излишно да се тревожиш.

„…и на женските…“

Не зная защо, но след като изслушах превода на песента на ленивеца, бях завладян от желанието да сторя нещо лошо на самия себе си.

Бях забравил, че с нас е и Алберт. В един момент той се покашля многозначително и произнесе с авторитетния си глас:

— Генерал Касата, доколкото ми е известно, ленивците не са единствените извънземни същества, които държите тук.

Касата вдигна въпросително вежди.

— Да не говорите за вуду-прасетата?

— Точно така, за вуду-прасетата. А също и за куансите. Институтът е осигурил колонии от двата вида за по-обстойни изследвания. Може ли да ги погледаме?

Ако има нещо по-безинтересно за разглеждане от куансите, това несъмнено са вуду-прасетата, но няма да го разберете, преди да сте опитали.

— О, Хулио — намеси се Алисия Ло. — Ще го направиш, нали?

И той, естествено, отговори, че ще го направи. Само вдигна рамене и сцената отсреща се изгуби. Този път виждахме издълбан в скалите басейн, пълен с мътна зеленикава вода, из която плуваха половин дузина рибоподобни създания, сгрени от оранжева светлина. Имаше и озвучаване, защото в стаята отекнаха множество клаксони, които всъщност бяха гласовете на бъбрещите помежду си куанси.

Тъй като тази картина вече ми беше позната, обърнах й гръб и подпрях лакти на масата. Не че бях гладен, просто нямах търпение да се приключи час по-скоро с всичко тук.

Наложи се да извикам на помощ всичките си резерви от търпение. Давах си сметка, че нищо не може да се направи, докато телесният Касата не се освободи от заседанието и че двойникът му само проявяваше любезност на добронамерен домакин, като се стараеше да ни забавлява. Но небето всеки миг заплашваше да се срути над главите ни и точно сега едва ли бе в най-подходящият момент за туристически обиколки из зоопарка!

Алберт се присъедини към мен, поръча си чаша немска бира и ме погледна съчувствено:

— Май не ти е интересно тук, а, Роб?

— Куансите ми навяват такава скука — отвърнах навъсено.

— Така е, май си губим времето. Всъщност, имам някои интересни новини за теб.

Добрият стар Алберт! Най-после някакво раздвижване.

— Ще ти поръчам още едва бира. Хайде, казвай по-бързо!

— Е, не е нещо кой знае какво. Сигурно се досещаш, че продължавам да държа връзка с информационната банка на „Истинска любов“. Съществуват няколко файла, които според мен биха могли да имат непосредствена връзка с настоящото положение. Нужно ми беше известно време, докато се добера до тях, още повече, че първите няколко хиляди файла не отговаряха на предположенията ми. След това проверих имиграционните регистри за последните месеци.

— Открил си нещо — прекъснах го аз. Нямах търпение да чуя продължението.

— Да, открих. Повечето от децата, които са били евакуирани от Наблюдателното колело, са били преместени долу, на Земята. Според регистрите поне седем от тях се намират понастоящем в района на западнотихоокеанската комуникационна мрежа. Именно от тази мрежа — както вероятно си спомняш — някой е изпратил съобщение към кугелблица.

Втренчих в него изумен поглед.

— Защо им е на няколко човешки деца да търсят връзка с Враговете?

— Не мисля, че те са го направили, макар че тази възможност не може да бъде отхвърлена. Но знаем, че са се намирали на Колелото, когато според наблюдателите там е било засечено нещо необяснимо. Малко след това са ги прехвърлили на Земята. Какво ще кажеш за идеята, че някой от Враговете може да е пътувал с тях?

Усетих как потрепервам.

— Трябва да съобщим на Обединената служба!

— Да, разбира се — кимна Алберт. — Вече го направих. Боя се обаче, че това ще удължи заседанието на генерал Касата.

— Мамка му. И какво да правим сега? Да зяпаме извънземни?

— Струва ми се — рече засмяно Алберт, — че на другите също им омръзна да гледат куанси. Предполагам, че са готови да се прехвърлим на вуду-прасетата.

— И тях съм ги виждал вече!

— Но все някак трябва да се убие времето, нали? — той помисли малко и добави; — Ще ми се да обърнеш внимание на резбарството на вуду-прасетата. Ще видиш, че заслужават особен интерес.

Докато разглеждах вуду-прасетата, не можех да си обясня последните думи на Алберт. Нямаше нищо интересно. Единственото, което изпитвах, бе чувството на отвращение — като не броим нетърпението. Вуду-прасетата живеят в локви. Никога не съм можел да разбера защо не се давят в собствените си изпражнения, но изглежда дори не им обръщат внимание.

Ей това е, което е породило названието им. Инак не приличат по нищо на земните прасета. По-скоро наподобяват чернокожи мравояди, но са изострени от двете страни — отпред и отзад.

Както вече споменах, средата, която обитават, са собствените им изпражнения. Всъщност, калта не е проста смесица от размекната почва и лайна. Прибавете към това дребни гарнитури от гнили плодове, наподобяващи стафиди в кекс, и ще добиете представа за цялостната картина. Тъкмо гарнитурата е резбарството, за което Алберт говори.

Знаех, че Алберт не обича да си хвърля думите на вятъра и затова този път се вгледах внимателно в „произведенията“ на вуду-прасетата. Не виждах нищо интригуващо в тях. Доколкото знаех, в немалко музеи на Земята вече се съдържаха подобни образци. Дори веднъж държах един такъв в ръката си — макар смрадта му да бе почти непоносима. Въпреки че го бяха сварили и лакирали. Дори „резба“ не е най-точният израз за това изделие. Прасетата „изгризват“ произведенията си до нужната форма, защото не разполагат с никакви сечива.