Поредното пътешествие. Но този път не из страната на хичиянците.

Този път на ред бяхме ние.

Не зная, струваше ми се, че успях да зърна лицата на страшно много хора — някои от тях дори разпознах. Мярнах Онико, родена на онази забравена хичиянска станция, присъствах и на смъртта на нейните прародители. Видях как я спасяват, заедно с цялата й малобройна колония и как пристига на Колелото. Наблюдавах човешката раса, наброяваща стотици милиарди, разпръснати по всичките двайсет обитаеми светове, и зареяните в пространството кораби. Показаха ми дори малко от нашата история. Видях армии, космически флотилии, въоръжени с могъщи оръжия, и кораби, способни да разрушат цели светове. Видях градове, подложени на ужасяващи бомбардировки. Видях проспектор от Гейтуей в петместен кораб, който прерязва със сатанинска жестокост гърлата на другите четирима от екипажа. Видях моята мила жена Еси с тръбички в носа, устата и вените, да се бори за изтичащите капчици живот — точно такава, каквато я бях виждал в болницата.

Видях Базингстоук, по плувки и с водолазна маска, да се прокрадва през прозрачните води на тропическото море, за да прилепи пластичен експлозив към корпуса на туристически лайнер. Видях генерал Бюпре Хеймат да натиска копчето на детонатора, който взривява грамаден звездолет, и го видях отново да върши отвратителни неща с едно малко момиче — тъкмо щях да повърна, когато осъзнах, че момичето е само програма.

А картините продължаваха да се сипят като прииждаща река.

Докато накрая секнаха.

Вече нямаше нищо. Изчезнала бе дори стаята с Онико и останалите. Сякаш някой бе спуснал непроницаеми филтри пред всичките ми сетива.

Сега вече разбрах, че съм получил отговори на моите въпроси, само че не на онези, които зададох. Не ми казваха „какво“, а само „защо“.

Другият „аз“, на борда на „Истинска любов“, който наблюдаваше всичко това, също не можеше да види нищо.

Аз не виждах нищо.

После видях — всички картини изплуваха отново пред мен, разпръснати като конфети. Те танцуваха, смесваха се, хичиянците ставаха получовеци, хората заприличваха на хичиянци, мяркаха се ленивци и вуду-прасета и други същества, които не приличаха на нищо, което някога сме срещали из вселената… след това всичко започна да се разтваря в несекващ поток от многоцветни искри.

Дори аз.

Усещах, че се разтварям. Усещах как собствената ми личност се топи и чезне в небитието.

Не веднага осъзнах какво става.

— Умирам, за Бога! — извиках в пустото гигабитово пространство… Ето какво се случваше.

— Аз умрях! — изкрещях ужасено на Алберт и на моята скъпа Сгъваема Еси, на офицерите от Службата за наблюдение на Убийците, скупчени съчувствено около мен на борда на „Истинска любов“.

Почувствах на рамото си топлата (макар и само виртуална) ръка на Еси.

— Роби, тихо, миличък. Успокой се. Всичко е наред. Вече не си мъртъв. Не и тук.

— Браво, Робин, справи се великолепно! — похвали ме възторжено Касата. — Успя да разговаряш с тях! Сега можем да се върнем на Наблюдателното колело и да…

— Генерал Касата — прекъсна го вежливо Алберт, — моля ви, млъкнете. Робин, как се чувстваш? Вярно, в известен смисъл беше умрял. Във всеки случай твоят двойник изчезна, а може би заедно с него и Враговете. Мисля, че те те неутрализираха, Робин, макар това да им струваше собственото им съществуване. Съжалявам, че трябваше да преживееш подобна травма.

— Съжалявал бил! — продължавах да крещя аз. — Знаеш ли какво е да умреш? Да почувстваш, че изчезваш и че повече никога, ама съвсем никога, няма да те има?

Еси ме прегърна по-силно от обикновено, шепнейки успокояващи думи в ухото ми.

— Робин, но ти си тук, сред нас. Аз съм до теб. Онова там бе само твоят двойник, миличък. Чуваш ли?

Освободих се (макар и малко грубо, но това все пак бе виртуално движение) и поклатих глава.

— Лесно ти е да го кажеш. Никога не си го чувствала. А и искам да ви напомня, че не ми е за първи път. И друг път ми се е случвало и вече ми омръзна да умирам. Не желая никога повече да се повтаря, ясно ли е?

Млъкнах, забелязал странните изражения по лицата им.

— Ох… исках да кажа, че не бих постъпил така отново.

Дори самият аз не разбрах, какво всъщност имах предвид.

Когато една съхранена в гигабитовото пространство личност преживее ужасен шок, тя не се нуждае от глътка алкохол, нито от място, където да легне, но понякога и тези симулации помагат.

— Робин, трябва да си починеш малко — каза Алберт.

— Гълъбче, остави на мен да се погрижа за това — намеси се Еси и след минутка наистина вече се чувствах по-добре. Лежах изтегнат в (метафоричен) хамак пред моя (виртуален) дом на брега на Тапаново море, а миличката Еси се бе надвесила над мен и тикаше (несъществуваща) чаша с коктейл в ръката ми. Ледена „Маргарита“ с малко сол по ръба на чашата, на вкус точно толкова добра, колкото ако бе истинска.

Бях в центъра на вниманието.

Еси приседна до хамака и погали косата ми нежно и загрижено. Алберт се бе подпрял на парапета, почесваше ухо с мундщука на лулата си и ме гледаше замислено. Не бях изненадан да видя генерал Хулио Касата, който се разхождаше напред-назад по гладко скосената трева, точно пред терасата, но спираше от време на време, за да хвърли разтревожен поглед към мен. Дори присъствието на Алисия Ло не ми се стори странно, но имаше още някой.

Хичиянец.

Не бях готов за изненади. Надигнах се и рекох:

— Какво става тук, по дяволите?

— О, Робин, не зная дали си спомняш Двойна връзка — побърза да каже Еси. Права беше. Нищо не помнех. — Той е главният хичиянски представител в Обединената служба. — Едва тогава в главата ми изплува някакъв смътен спомен. Вярно, че из Службата се навъртаха няколко хичиянци и един от тях действително бе от Древните предци, със същите хлътнали от възрастта очи като на този тук.

— Радвам се да ви срещна отново — произнесох любезно и същевременно гаврътнах последните остатъци от текилата. След това изругах отново: — Това пък какво е, по дяволите? — Но този път с различен тон, защото надзърнах отвъд пейзажа на симулираното Тапаново море, което ни обгръщаше с приятната си атмосфера, за да огледам кабината на „Истинска любов“. Където в действителност бяхме.

На екрана се виждаха само снежинки. Когато сведох поглед към външните датчици на кораба, установих, че сме в свръхсветлинен полет. Задният монитор показваше увисналия недалеч в пространството спътник на Службата. Всички пътувахме нанякъде, въпросът беше каква е крайната ни цел.

— Къде отиваме? — попитах.

Алберт се покашля.

— Случиха се някои неща, докато ти поддържаше връзка с твоя двойник.

— Не искахме да ти пречим да се съсредоточаваш — обясни Еси обезпокоено. — Извинявай за това. Но всичко е наред и както виждаш, ние сме на борда на „Истинска любов“.

— Не отговорихте на въпроса ми!

Тя плъзна меката си длан по бузата ми.

— Летим към източника — произнесе шепнешком. — Към кугелблица. Родния дом на Враговете. Трябва да сме там час по-скоро.

Отпуснах се и позволих да се появи отново успокояващата действителност на къщата край брега на Тапаново море. Еси ми подаде още една „Маргарита“ и аз я поех с почти машинално движение. Опитвах се да възстановя събитията…

Значи, напуснали сме Службата…

Тогава си спомних за спътника зад нас и за още нещо, което липсваше.

— Няма ги военните кораби! — извиках на глас.

— Точно така — кимна Алберт. — Защото са пред нас.

— Ние ги следваме. Въпреки заповедите — добави навъсено Хулио Касата.

— Никой не може да ни заповядва! — сопна му се Еси.

— На мен могат — възропта Касата. — А вие ме карате да не се подчинявам. В края на краищата флотът е потеглил на военна операция.