Но нямаше друг избор.

— Сега искам да поставите пашкулите до комуникатора и да ги включите във входа за обмен на информация.

Поредното затруднение, защото изходите на пашкулите не са предвидени за подобна употреба, но Алберт вече разполагаше с няколко полезни съвета за техническото изпълнение. Кихльо откри един подходящ адаптер, Харолд също изрови нещо от едно чекмедже с резервни части, накрая помогна и механичният прислужник.

А през цялото това време аз отброявах оставащите ми милисекунди до онзи ужасяващ, единствен, неповторим момент в който щях да се изправя лице в лице — макар и в преносния смисъл, защото нямах истинско лице, нито смятах, че Враговете имат — със съществата, нарушили спокойствието в една иначе толкова миролюбива вселена.

Накрая Онико свърза изхода на нейния пашкул с входа на комуникатора и се започна.

Неъзможно е да ви опиша как точно изглеждат Враговете. Как да обрисувам с материални понятия нещо, което не съществува в материален вид? Не мога да ви кажа нито колко са големи, нито какъв е цветът или формата им, защото те не притежават подобни характеристики. Дори и да се деляха по пол, за мен това остана в тайна. Не бях съвсем сигурен дали въобще са двама. Допусках, че са, защото когато Онико свърза своя пашкул, в гигабитовото пространство се отчете нечие присъствие, а след включването на втория пашкул то сякаш се удвои.

Опитах се да общувам с тях.

Не беше лесно. Не знаех откъде да започна.

Например с въпрос:

„Кои сте вие?“

Не точно това, защото не използвах думи. Сигурно би прозвучало като едно протяжно хъммм?

Отговор не последва.

Опитах отново, този път с образи. Извиках очертанията на кугелблица, увиснал в междугалактическото пространство.

Никаква реакция.

Показах картината на Колелото и го поставих в рамката на кугелблица. Изтрих я и я смених с лицата на Онико, Кихльо, с техните пашкули.

После пак моето протяжно „хъм-м“?

Никакъв отговор. Нищо, Само увереността, че някой (или нещо) споделя с мен пространството, в което се намирах…

Не! Имаше отговор! Защото бях показал пашкулите такива, каквито са: непрозрачни, със заострени метални върхове. А в моята картина те сияеха. Сякаш излъчваха.

Макар вниманието ми да бе фокусирано върху моя двойник, съществуваше и друга част от съзнанието ми — само на секунда разстояние, на борда на „Истинска любов“, в компанията на Еси, Алберт и генерал Касата. Слушах разговора там, дори отговарях на някои въпроси, но все пак моето истинско „аз“ бе неизменно на няколко секунди зад двойника и по времето, когато Алберт извика рязко: „Виж, показват ти, че са в пашкулите!“, вече го знаех и сам.

Ето такъв бе техният първи отговор. Контактът бе установен.

Опитах друга рисунка. Помъчих се да им покажа цялата вселена — отвън, от място, което никога не е съществувало, защото просто е невъзможно да го има. Приличаше на гигантско сияещо яйце. Не знаех дали ще им говори нещо, но това бе най-доброто, на което можех да разчитам след скорошната лекция на Алберт. Увеличих яйцето и показах в близък план един участък от няколко хиляди галактики, елиптични и спираловидни, които се смесваха и удряха една в друга сред гигантски облаци от газове и прах.

Дали постъпвах правилно? Съмнението ме преяждаше постоянно.

Сетне се досетих. Показвах им нещата такива, каквито биха изглеждали през човешко око — в оптическите честоти на светлината. Грешно предположение! Откъде можех да зная дали Враговете имат очи? Дори и да разполагаха с подобни органи защо трябваше да ги ограничават в спектъра между виолетовото и червеното?

Побързах да добавя изображения на хало17 и газови облаци, които можеха да бъдат наблюдавани в инфрачервения и микровълновия спектър, а също и на облаци от микроелементи, които според нашите учени са били създадени от самите Врагове.

С други думи, разкрих пред тях цялата галерия от космически сцени, с които ме бе засипал Алберт по време на прословутата си лекция. Оставих им известно време, за да се насладят, сетне направих своя решителен ход.

Показах всичко в обратен ред. Точно както постъпи с мен Алберт.

Смалих картината. Галактиките се сближиха. Станаха по-компактни, изгубиха самостоятелните си структури.

Продължавах в същия дух. До катастрофални последствия. Смачках вселената така, че накрая се превърна в една-единствена точка светлина.

И тогава задействах новия Космически взрив и замразих цялата сцена в момента, когато всички възможности са отворени. След което опитах още веднъж с безсловесния си въпрос: хъммм?

И, разбира се, получих отговор.

Естествено, отговорът не беше с думи. В началото дори не приличаше на отговор. Не и в смисъла, в който го очаквах.

Истината е, че просто не знаех какво точно да очаквам.

Това, което получих, беше картина.

Изображение. На което бях аз самият. Ухилен — познатото ъгловато лице, леко променено, вероятно взето направо от екрана на пиезовизора, откъдето бях разговарял с Онико и Кихльо.

Нищо общо с реакцията, която очаквах на моя съдбоносен въпрос.

Вероятно, помислих си, това е, защото просто не съм успял да им го задам. Може би в картината на онова, което Враговете се опитваха да сторят — или което ние смятахме, че се опитват да сторят — липсваше нещо от съществено значение за техните очи. („Очи!“) Не знаех как да реша проблема. Всички ваши предположения за Враговете се основаваха на идеята, че като чисто енергийни същества, те намират настоящата вселена за далеч по-негостоприемно място, отколкото би им се искало и затова са се заели да набавят отнякъде достатъчно количество от „липсващата маса“, за да предизвикат свиването и обратно до онзи праисторически атом… от който да се взриви второ, трето или n-то Космическо яйце, докато най-сетне получат такава вселена, каквато им трябва. Реконструкция на вселената — „вселеноформиране“, ако перефразираме термина „тераформиране“, описващ начина, по който ние реконструираме планетите и системите.

Това е същината на посланието, което исках да им предам, но не знаех как да го опиша с техните изразни средства.

Все пак изглежда бях успял.

Не зная колко дълго съм висял в пространството, вперил поглед в карикатуркото изображение на собственото си лице.

Трябва да е било доста. Дори според телесните стандарти, защото забелязах с крайчеца на окото си, че в стаята са се появили и други хора, и няколко машини. Когато откъснах за миг частица от вниманието си, за да попитам какво става Алберт и Еси, моят верен съветник отвърна успокояващо:

— Това е полицията, Робин, както и неколцина физици, които искат да се уверят, че изолацията продължава да действа, а също и лаборантите, дошли за съзнанията на Хеймат и Базингстоук. Не се безпокой, всичко върви според плана.

Вървяло според плана!

Да, и при мен също, защото картината се бе променила.

Отпърво не разпознах онова, което бе там — причудлива топка от зловещи пламъци, която се разтвори, за да покаже плътно сбити звезди и планети. Сетне гледната точка се прехвърли върху една от планетите, заселена от пръчковидни същества, в които не след дълго разпознах хичиянците. Тяхното скривалище в ядрото? Разбира се.

А картината вече се сменяше с друга. Сякаш гледах документален филм или разлиствах туристически справочник с название „Животът на хичиянците“. Показаха ми хичиянски кораби-планети, увиснали в близост до Шварцшилдовата сфера, хичиянски градове под техните прозрачни куполи, видях хичиянски заводи, произвеждащи хичиянски стоки, хичиянци, които раждат, остаряват или умират, разкриха ми много повече за хичиянците, отколкото бях узнал през целия си продължителен живот.

Вях изумен и невероятно, безнадеждно объркан. Нямах ни най-малка представа защо ми се показва всичко това, а картините не спираха да се менят.