Изведнъж от цветната леха се надигна една позната фигура и произнесе с тържествен глас:

— Сега вече знаете причината.

— Еси! — извиках аз. — Ела бързо!

Защото фигурата принадлежеше на Алберт Айнщайн.

— Божичко, Алберт! Къде се изгуби, човече?

— О, Робин! Пак ли ще подхванем метафизичната тема?

— Нямах това предвид — облегнах се във фотьойла и го погледнах. Не изглеждаше променен. Стискаше познатата незапалена лула, чорапите му бяха смъкнати, а перчемът му — разпилян във всички посоки. Той се приближи и приседна на една табуретка срещу нас.

— Знаеш ли, Робин, съществуват някои чисто метафизични отговори на този въпрос. Не съм бил „някъде“. А и този, който е бил „там“, не съм „аз“.

— Честно казано, нищо не разбирам — признах си аз. Но не беше съвсем вярно. По-скоро се надявах, че не разбирам.

Той кимна, а на лицето му се четеше безкрайно търпение.

— Робин, успях да се свържа с Враговете. По-точно, те ме потърсиха. И още по-точно, този „Алберт“, който разговаря в момента с теб не е твоята програма „Алберт Айнщайн“.

— А кой е тогава?

Той се усмихна и тогава си дадох сметка, че вече разбирам всичко.

Когато бях тригодишно хлапе в Уайоминг, никой не ми казваше, че не бива да вярвам в Дядо Коледа. Вярно, майка ми никога не е твърдяла, че той съществува, но никога и не го е отричала.

През целия си живот не съм срещал въпрос, чийто отговор да желая толкова силно. Обмислях го с цялата възможна сериозност, особено когато идеше краят на декември. Направо изгарях от нетърпение да узная истината. Не можех да чакам, докато порасна — дори до десетгодишната си възраст, която тогава ми се струваше като граница на мъдростта.

Когато бях в пубертета, се наложи да прекарам известно време в една от болниците за бедни и всяка сутрин, като минаваха на визитация, докторите ме уверяваха, че скоро ще оздравея. И не само това, но и че когато порасна, вече няма да се поддавам на страховете и неувереността си, ще мога да си намеря работа и дори ще пресичам сам улицата. Нямах търпение това да стане час по-скоро.

Когато пристигнах на Гейтуей — и бях толкова уплашен, че всеки момент можех да напълня гащите; когато се завърнах — единственият оцелял от полета до онази проклета черна дупка; когато се гърчех като купчина желе на кушетката в кабинета на Зигфрид фон Шринк; когато бях всичките тези хора, аз си давах дума, че рано или късно ще удари часът, когато ще помъдрея и ще се преизпълня с увереност. На трийсет си мислех, че това ще се случи на петдесет.

Когато станах на петдесет, не се съмнявах, че ще ме споходи към шейсет и пет. А когато задминах седемдесетте вече си повтарях, че скоро ще умра и всичките ми проблеми, съмнения и страхове ще бъдат решени.

А после, когато остарях толкова много (колкото въобще не съм предполагал), да не говорим, че бях умрял и когато цялата налична световна информация бе само на една ръка от мен… аз продължавах да се боря със съмненията и страховете си.

Тогава Алберт се върна от срещата с Враговете, зареден с информацията, която му бяха предали, и ми предложи да я сподели с мен. Това, което исках да знам в онзи момент, бе:

„Колко още ще остарея, без да се чувствам остарял?“

„Колко още ще науча, без да смятам, че съм помъдрял?“

Сега поне знам защо непрестанно срещам проблеми със завършека. Истината е, че нищо никога не свършва. Няма такова нещо като край. Не и за хора като мен.

И не бива да има. Цялата галактика е нашата Сбръчкана скала и купонът по случай някоя или друга годишнина продължава вечно. Ние се променяме, разговаряме за кратко, събираме се и се разделяме, но краят на всеки разговор и на всяка среща, всъщност е едно ново начало и началата никога не свършват, защото от тях е изтъкана материята на „вечността“.

Мога да ви разкажа някои завършеци (които също са и начала), като например разговора между Алберт и Еси:

— Моля за извинение, госпожо Бродхед — казва той, — защото знам колко ви е било неприятно да откриете, че създадената от вас програма отказва да ви се подчини.

— Страшно вярно — отвръща свъсено Еси.

— Виждате ли, аз вече не съм вашата програма. Част от мен сега се използва от други.

— От други ли?

— От тези, които наричате Враговете. И които според хичиянците са Убийците. Не са нито едното, нито другото, защото…

— О, така ли? — прекъсва го Еси. — Ще можеш ли да убедиш в това и ленивците? Да не говорим за другите раси, унищожени от тях!

— Госпожо Бродхед — подхваща кротко той, — това, което исках да поясня, бе, че те не са преднамерени Убийци. Ленивците са материални същества. За нас — за другите — тогава още не беше ясно, че свързани помежду си електрони и протони могат да доведат в крайна сметка до появата на разумен живот. Помислете върху това. Представете си, че примитивният компютър на дядо ви върши нещо, което в далечно бъдеще може да попречи на неговите планове. Как би постъпил той?

— Щеше да го счупи — съгласява се Еси. — Дядо ми беше ужасно избухлив човек.

— Едва ли би си помислил — добавя усмихнато Алберт, — че споменатата машина, макар и интелигентна, може да притежава — как го наричахте? Душа? Така са постъпили и другите — счупили са нещо, което са сметнали за ненужно. На всичко отгоре забелязали, че някои от съществата изпитват удоволствие да се унищожават помежду си и се заели да ги окуражават в това начинание.

— Да не искаш да кажеш, че сега вече Убийците ни обичат? — намесвам се аз.

— Терминът не е от най-точните. В сравнение с тях вие — ние — сме доста рудиментарни създания. Но когато при една текуща проверка се разбрало, че на Наблюдателното колело съществуват и машинно-съхранени личности, било разпоредено да се извърши обстойно разследване. — Той се усмихва отново. — След което вие сте издържали теста. Сега вече те не желаят да бъдат ваши Врагове, а само да не им пречите в осъществяването на плановете. И — добавя той сериозно — ще искам лично от теб, Робин, да се погрижиш никой да не нарушава тази забрана.

— Говориш за плановете вселената да се върне към момента на своето зачеване?

— За плана да бъде създадена по-добра вселена — подчертава Алберт.

— Ха — подскача Еси, — По-добра за тях, искаш да кажеш.

— По-добра за всички нас — поправя я усмихнато Алберт. — Защото по времето, когато разширяването бъде преустановено и започне обратният процес, ние всички ще бъдем като тях. Някои от нас — като теб и Робин — вече са преминали на отвъдната страна. Затова могат да общуват с нас.

— Майчице мила! — прошепва удивено моята скъпа Еси.

Мога да ви предам и разговора му с Хулио Касата:

— Сигурно си даваш сметка — подхваща пръв Алберт, — че оръжията не могат да сторят нищо на другите.

— На Враговете! Скоро сами ще го проверим, Алберт!

Алберт пуска няколко облачета дим от лулата си и бавно клати глава.

— Не разбираш ли, че опитите ви са обречени на провал? Единствената ви надежда е да откриете някакъв начин за унищожение на кугелблица, заради който сте поставили там Наблюдателното колело. Кажи ми, генерал Касата, има ли някаква причина да вярваш, че нашата галактика е особена по свой начин?

— Да, защото ние живеем в нея — отвръща разпалено Касата.

— Така е — съгласява се Алберт. — Значи за нас тя е уникална. Но дали не е такава и за Враговете?

— Олеле, Алберт — въздъхва Касата, — ако наистина се опитваш да ми кажеш онова, което си мисля, че се опитваш да ми кажеш…

— Точно това се опитвам да ги кажа, генерал Касата. Другите не са загрижени за съдбата само на една-единствена галактика. Те са се заели да преустрояват цялата вселена! Вселена със стотици хиляди или милиарди галактики, за които не знаем съвсем нищичко!

— Да, разбира се — кима нещастно генералът, — но ние знаем, че са тук, защото сме наблюдавали резултатите от действията им в нашата галактика.