— Но това е още едно доказателство, че те не съществуват само тук. Едва ли си склонен да вярваш, че нашата галактика е единственото място, където може да се появи разумен живот. Това е възможно във всяка галактика! Може би дори газовите междугалактични облаци също съдържат разумен живот! И ако другите са твърдо решени да не позволят на органичните същества да попречат в изпълнението на плановете им, със сигурност ще го направят така, че никой да не разбере откъде идват.

— Значи, дори и да унищожим кугелблица…

— Не можете. Но дори да успеете, това ще е като да смачкате една муха цеце и да сметнете, че сте унищожили завинаги енцефалита. — Той изпуска няколко кълбета дим, докато измерва Касата със замисления си поглед. — Но това е лошата новина. Добрата е, че си освободен от работа.

— Освободен от?…

— Да, ставаш безработен — кимва Албелт. — Защото вашата Обединена служба за наблюдение на Убийците вече е ненужна. От което пък следва, че повече не можеш да издаваш заповеди. От което на свой ред следва, че не е необходимо да се завръщаш горе, за да бъдеш унищожен. Ти си свободен да останеш в този вид толкова дълго, колкото пожелаеш.

Касата се ококорва, вдига глава и се плесва по челото.

— Майчице мила! — промърморва той и поглежда към Алисия Ло.

Мога да ви предам и разговора на Алберт с Алисия Ло:

— Госпожице Ло, съжалявам, ако съм ви прозвучал загадъчно — подхваща той, — но когато другите ви изучаваха по време на нашия полет към Наблюдателното колело…

— Доктор Айнщайн! Нямах представа, че с нас е имало В… че другите са били на борда по време на този полет!

Той се усмихва.

— Аз също, макар да го предполагах. Но те са били там. Както са сега тук, в моята програма, защото те са навсякъде, където искат да бъдат, и ще продължават да го правят, тъй като ние ги интересуваме. Вие повече от всички нас.

— Аз ли? Защо точно аз?

— Защото вие сте била доброволец — обясни Алберт. — Аз нямах избор, бях създаден като компютърна програма и такъв съм си бил винаги. Робинет е умрял. Да бъде съхранен в машина за него е била единствената възможност. Както генерал Касата, така и госпожа Бродхед са двойници на реално съществуващи и в момента хора, но вие — вие сте избрали този начин на съществуване! Напълно доброволно сте се разделили със своята телесна обвивка.

— Само защото тялото ми беше грозновато, че на всичко отгоре и болно, и…

— Не, защото сте предполагали, че безтелесното съществуване е по-съвършено — поправя я Алберт и кима доволно. — Рано или късно цялата човешка раса ще узрее до вашето мнение и ще се прехвърли в гигабитовото пространство.

Алисия Ло поглежда към Хулио Касата. После произнася същата реплика, каквато и той:

— Майчице мила!

Мога да ви разкажа и за разговора на Алберт с мен — или поне част от него. Той също бе своеобразен край, равняващ се на начало, защото от него узнах нещо важно.

— Робин, съжалявам, че не можах да се отзова на повикването ти, когато имаше нужда от мен — казва той, — но беше направо невъзможно, защото тогава все още се обучавах.

Кимам в знак, че му прощавам и отвръщам:

— Сигурно ти е отнело доста време, за да узнаеш всичко, което те знаят!

— Всичко ли? О, Робин, това, което знам, е почти нищо! Имаш ли и най-малката представа на каква възраст са те? И колко много са научили? Едва ли — той поклаща глава. — Не успях да се запозная с цялата история на тяхната раса или с това по какъв начин ще принудят вселената да започне да се свива.

— По дяволите. И защо?

— Защото не съм ги питал.

Замислям се върху отговора му.

— Предполагам поне, че когато му дойде времето, те сами ще ни обяснят…

— Позволи ми да се усъмня — прекъсва ме Алберт. — Защо ще го правят? Би ли се заел да учиш някоя котка на космическа навигация? Може и да стане някой ден, но когато всички еволюират до следващото ниво…

— Искаш да кажеш — да станем като теб?

— Като нас, Робин — поправя ме той. — Когато всички живи човеци и хичиянци решат да станат още по-живи, да бъдат постоянни живи — както сме ние — тогава може би ще се появи възможност за истински диалог… Но през следващите няколко милиона години със сигурност няма да ни закачат — както и ние тях.

Неволно потрепервам.

— Хубаво е да го знае човек.

— Радвам се — отвръща Алберт.

Нещо в гласа му ме кара да вдигна глава и да втренча поглед в него. Защото това вече не е гласът на Алберт. Нечий друг глас е, но вече съм го чувал. Истината е, че с мен не разговаря Алберт.

Някой съвсем различен.

— Защото в края на краищата — произнася Той — и другите са Мои чада.

И така, едва ли някога ще доживея онова мечтано време на мъдрост и зрелост, когато ще зная отговорите на всички въпроси, които не престават да ме безпокоят.

А може би е достатъчно, че продължавам да ги задавам.

© 1987 Фредерик Пол

Frederik Pohl

The Annals of the Heechee, 1987

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/279]

Последна редакция: 2007-06-30 18:37:08