— И ти смяташ, че Враговете ще продължават да преправят вселената, докато я получат такава, каквато им е необходима?

— Не зная. Може би само се надяват, че ще я получат. Нима е лесно да се променят законите на природата? Да се създадат нови закони! Сигурно подобен грандиозен план е присъщ на създания от техния тип…

Замълчах, опитвайки се да схвана мащабите на чутото.

— И как би изглеждала подобна вселена? — попитах накрая.

Алберт всмукна дълбоко от лулата и я остави замислено до себе си. Очите му бяха потънали в безкрая. Сякаш не ме беше чул.

— Може би ще притежава деветмерно пространство? — подхвърлих, като се наместих нервно.

Отново никакъв отговор. Нищо, освен този пустеещ поглед.

Завладя ме тревога.

— Алберт! Отговаряй на въпросите ми! Каква вселена искат да създадат Враговете?

Той ме погледна така, сякаш не ме познаваше. Въздъхна. Наведе се, почеса оголения си прасец и произнесе с безкрайна сериозност:

— О, Робин, нямам ни най-малка представа.

Запознах ви с някои добри хорица, сетне с объркани души, но сега е време да ви представя и едно наистина зловещо създание. Никак няма да го харесате, но въпреки това трябва да го познавате. Споменах го за кратко, когато ви разказвах за терористите, но не му отделих нужното внимание. Бих искал да бъда справедлив спрямо него — колкото може да е справедливо въжето на бесилото например — но това едва ли ще стане. За съжаление.

Името му е Бюпре Хеймат и навремето е бил генерал във Върховния пентагон.

Именно Хеймат успял да убеди настоящия съпруг на Клара, че единственият начин да се постигне мир и спокойствие е като се взривяват невинни хора. Но това е едно от най-малките му престъпления.

Сред другите лоши неща, редно е да спомена, че веднъж се опита да ме убие.

Може и да е било два пъти, защото не всичко излезе наяве по време на неговия съдебен процес. По-важното е, че поне в случая с мен не успя. Нещата не стоят по този начин за неколкостотин други нещастници. Помня, че тогава Хеймат отказа да се признае за виновен по обвиненията в предумишлени убийства. Според него това не било убийство, а „революцонна справедливост“, защото той бил терорист. Съдът обаче не беше на същото мнение и в края на краищата го осъдиха на доживотен затвор. И тъй като Хеймат не беше някакъв объркан от налудничави идеи младеж, а генерал от Пентагона, окончателната му присъда бе сбор от всички доказани обвинения и отсъдените за тях наказания. По такъв начин в крайна сметка Хеймат трябваше да излежи 8750 години, от които за момента му оставаха 8683.

Щеше да ги излежи всичките, до последния ден, защото дори най-страшните престъпници имаха право на съхраняване. Така че за него смъртта не означаваше освобождение от затвора.

Честно казано, щеше да ми е приятно, ако можех да разменя няколко думи с генерал Бюпре Хеймат в този момент. Имах нужда да поразсея мислите си след сложната научна беседа, изнесена ми от стария досадник Алберт.

За Хеймат дните не се различаваха по нищо един от друг.

Ето как започваха:

Когато генералът се пробуди, „госпожичката“ все още бе свита под него. Знаеше, че не спи, знаеше също, че не е „тя“, а „то“, но тъй като и без това не можеше да се радва на каквато и да било компания, за него подобна разлика нямаше особено значение.

Когато седна на ръба и спусна босите си крака, той усети, че „тя“ най-сетне се надига. Бутна я обратно, почти нежно, в сравнение със схватката от предната нощ. Не чак толкова нежно, защото (за съжаление) „тя“ бе доста силна.

Изгледа го, докато се обличаше и едва накрая попита:

— Къде отиваш?

— Как къде? Ще се спусна на брега, ще преплувам канала, ще хвана самолета за Лос Анджелис и там ще вдигна във въздуха няколко сгради.

Той почака, но отговор не последва. Така и предполагаше. „Тя“ нямаше никакво чувство за хумор и това бе напълно естествено. За него обаче това бе неразделна част от хроничното му разочарование. Щеше да се почувства далеч по-добре, ако поне веднъж в живота си бе сполучил да разсмее своята „госпожичка“, но не чак толкова, колкото ако би успял да я разплаче. Затворническите власти го снабдяваха с програми, които се държаха, изглеждаха и дори миришеха като истински хора. Защо, по дяволите, не можеха да чувстват каквото чувстваха хората?

„Пазачът“ пред вратата го посрещна с дежурната си усмивка, намигна му съзаклятнически и му прошепна:

— Какво ще кажеш, Хеймат? Не я ли бива малката?

— Никак — отряза го Хеймат. — Казах, ти, че предпочитам блондинки — малки, крехки, млади.

— Ще видя какво мога да направя — обеща „пазачът“. Но Хеймат не отговори. Беше се замислил върху думата, която използва среди малко. „Крехки“. Малка, крехка блондинка! Жива! Истинска жена, с чупливи крайници, които да извива, докато тя пищи и се дърпа със сгърчено от болка лице…

Тази мисъл го накара да спре насред крачка. Толкова много му хареса, че за малко да изпусне контрола върху изражението на лицето си, а от всичко на този свят Хеймат най-много държеше другите да не узнаят за какво си мисли.

Островният затвор на Хеймат се намираше много далеч от всякакви континенти или големи градове. Беше построен като убежище за трийсет и осем непоправими и отчаяни престъпници, с цел да ги задържи, независимо от хитроумните планове за бягство, които биха могли да измислят. В момента обаче единственият затворник бе генералът и всички предпазни мерки се бяха съсредоточили със смазващата си тежест върху него. Сигурно защото не само в затвора, но и в целия свят не можеха да се намерят трийсет и осем отчаяни и непоправими престъпници. Не че се бяха свършили социопатите, просто вече ги нямаше така наречените от Алберт „необходими условия за развиване на опортюнистична престъпност“.

С други думи, условията се бяха подобрили. Никъде в човешката галактика не се налагаше да убиваш, унищожаващ или крадеш, за да живееш по-добре. Повечето от затворниците по другите затвори бяха ветерани от епохата на тероризма и масовата престъпност, но и те вече бяха на свършване, благодарение на поправителните центрове. Останалите бяха измрели. Хеймат също не беше човек в първа младост. Беше по-стар от мен и сигурно скоро щеше да удари сто и трийсетака. Разбира се, той също можеше да се уповава на Пълното медицинско обслужване. Можеше да се порадва още петдесетина години на телесната си обвивка, подменяйки износените си органи, но това едва ли щеше да намали безкрайната скука на монотонното му съществуване. И мисълта, че един ден, на пръв поглед същия като всички останали, ще го събудят и ще му кажат, че оттук нататък му предстои да се премести в гигабитовото пространство. А после тялото му ще умре.

Но не и Хеймат.

В целия затвор имаше само още един телесен и той бе съветският генерал Пернецки. Подобно на Хеймат и той бе служил като шпионин на терористите, използвайки униформата си като прикритие, за да може да сее смърт и разрушение. Двамата бяха колеги от нелегалната дейност и затворници от ужасно много години. Но не и приятели. Никой от тях нямаше истински приятели. Във всеки случай бяха достатъчно близки и Хеймат остана неприятно изненадан, когато един ден узна, че Пернецки е изгорил цялата си храносмилателна система с някакъв химикал за почистване.

Крайно неефикасен метод за самоубийство. „Тъмничарите“ го открили почти веднага и сега Пернецки лежеше в болничната реанимация.

Лишен от конкретни задължения, Хеймат реши да го навести, колкото да си убие времето. Болницата разполагаше със сто и трийсет легла, всяко едно с възможности да бъде скрито зад непробиваем, прозрачен параван. Пернецки бе единственият пациент.

Докато пресичаше вестибюла, сестрата от регистратурата го посрещна с любезна усмивка.

— Добро утро, генерал Хеймат. Изглеждате ми малко зачервен. Искате ли да ви премеря кръвното налягане?