— Ще имаш да вземаш — озъби се Хеймат, но въпреки това спря, готов за разговор. Винаги беше любезен с медиците, тъй като — поне на теория — повечето от тях някога са били истински телесни човешки същества. Освен това в присъствието им се чувстваше по-скоро като обикновен пациент, отколкото като затворник. Хеймат винаги вземаше на сериозно ролите, които играеше в живота — кадет във военната академия „Уейст Пойнт“, бригаден командир, генерал-полковник или таен шпионин на терористичен отряд. Престъпник. Затворник.

— Не искам да ми мериш кръвното — продължи с малко по-спокоен тон той. — Защото и без това вече знаеш какво е и сигурно ще настояваш да се натъпча с някои от вашите проклети лекарства. Но ето какво ще ти кажа. Ако беше с десет години по-млада и русокоса, без съмнение щях да ти позволя да ми го вдигнеш. („И крехка“ — добави мислено той.)

Професионалната усмивка на сестрата не потъмня дори за миг, докато му отвръщаше със спокоен глас:

— Искате твърде много от мен, генерале.

— Ваш дълг е да ми осигурите всичко, от което се нуждая — рече той. Разговорът започваше да му омръзва. Вече се съмняваше, че сестрата някога е била истинска личност и затова реши да продължи по пътя си.

Никой не го спря. Леглото на Пернецки не беше оградено с непробиваема стена. Руският генерал не можеше да избяга — беше завързан към животоподдържащите си системи по-здраво, отколкото ако беше окован във вериги.

Хеймат се надвеси над своя колега, свързан с прозрачни тръбички, през които се вливаха и изтичаха разноцветни течности.

— Ей, Пьотр! Мислиш ли някога да си вдигнеш задника от това легло? Или очакваш следващата ти спирка да е Мъртва секция?

Руснакът не отговори. Не отговаряше на никого от седмици. Единствено трепкащата крива върху монитора в другия край на леглото издаваше тайната, че не само е жив, но вероятно е в съзнание.

— Знаеш ли, щеше да ми липсваш — произнесе натъжено генералът, запали цигара и изпусна облаче дим право към надписа „Пушенето забранено!“ — Ако някога се изправиш на крака и смъкнеш тази проклета болнична пижама, ще изиграем най-хубавата военна игра, която можеш да си представиш. Помниш ли как пускахме атомни бомби над Ню Йорк и Вашингтон, а после аз унищожих целия ти ракетен комплекс?

Отново никакъв отговор от пациента. Започваше да става скучно.

— Е, хубаво — кимна мрачно той и този път издуха цигарения дим в лицето на Пернецки. — От праисторически времена се знае, че победителите пъхат победените в затвора. Глупаво беше да се оставим да загубим.

Той понечи да се обърне, но в този миг левият клепач на руския генерал видимо потрепери.

— Ах, Пьотр! Пак си ги измамил, старче!

Маршалът разтвори едва забележимо устни.

— Снощи — прошепна той. — Товарни вертолети. Узнай причината.

След което затвори очи и отказа повече да реагира.

Съвсем естествено, нито един от „тъмничарите“ не можеше да задоволи любопитството на Хеймат. Наложи се сам да разследва онова, за което му бе споменал Пернецки.

Първо претършува внимателно вътрешността на затвора — просторен двор с дължина около три километра, от който се виждаше брегът на морето. Сервизните помещения, трафопостът, системата за рециклиране на боклуците и пералните бяха затворени за достъп. Фермата за поправителен труд не функционираше поради липса на достатъчно жива сила, но и там нямаше нищо, което да пробужда интереса му. Също басейнът, гимнастическият салон и библиотеката.

Какви, тогава, бяха тези товарни вертолети, за които бълнуваше Пернецки?

Хеймат се зачуди дали да не си направи труда да надникне в Мъртва секция. Щеше наистина да е труд, защото сградата се намираше на едно усамотено хълмче, встрани от останалия комплекс и пътеката към нея бе доста стръмна. От доста време Хеймат не бе отскачал дотам.

Веднага щом му хрумна тази идея, завладя го необяснима решителност. Тъкмо ще огледа оградата и защитните системи в онзи край. Кой знае, все някой ден може да стане авария и да му се разкрие възможност…

За какво?

Хеймат се усмихна кисело, докато броеше стълбите нагоре към сградата. Как за какво? За бягство, разбира се. Дори след толкова много години, надеждата бе все още жива в него.

Надежда — странна дума наистина. Заобиколен от безброй мъдри машинки, натъпкани с хитроумни програми, чиято единствена цел е да му попречат да се озове на свобода, нима можеше да храни каквато и да било надежда?

Ала все пак…

Все пак, мислеше си Хеймат, не бива да позволява да четат мислите по изражението на лицето му, дори онзи „градинар“, който ровичка тревата наблизо — защото няма съмнение, че човек, надарен с качества да води другите, човек, притежаващ привлекателна сила и воля, човек като него, може да се изправи срещу всякакви предизвикателства на съдбата! Помислете за Наполеон на остров Елба! За онези, които са му се надсмивали, които са го обявили за бита карта! А после? Армии, появили се сякаш отникъде! Нека веднъж да се озове на свобода и да открие съмишленици и тогава — да вървят по дяволите всичките машинки и програми! Хеймат не се съмняваше в способностите си да се справи. Каквото и да разказват хората за себе си, дълбоко в сърцата си те са алчни и недоволни, готови да зарежат всичко и да тръгнат след някой като него заради всичко, което ще им обещае.

Но първо да избяга.

Хеймат спря на първото разклонение, за да си поеме дъх. Тежко изкачване за човек на сто и трийсет години, дори и с подменени органи. На всичко отгоре и слънцето напичаше здравата. Той огледа с набито око стените на затвора. Нищо не се беше променило от предния път. Дори не бяха стени, а прегради от храсти, красиви и радващи окото, но в действителност натъпкани с датчици. Зад тях — празно пространство и още една бариера — пак храсталак, но зареден с парализиращи системи. И за всеки случай — зад нея трета преграда, този път със смъртоносни установки. Доказал го бе покойният майор Ейдриън Уинтъркуп, избирайки този начин да сложи край на жалкото си затворническо съществуване. (Успешен експеримент, доколкото може да се нарече успех, когато те преместят за съхраняване в Мъртва секция.)

Да не забравя и всички тези „градинари“, които скитосваха край стените и можеха бързо да се окажат на необходимото място. Те също винаги го държаха под око. Хеймат въздъхна и пое по левия ръкав към секцията. Едно от местата, които посещаваше рядко. Сигурно защото знаеше, че все някога ще се раздели с телесната си обвивка и тогава ще се премести тук. Никой не обича да надниква приживе в бъдещата си гробница.

Тук му е мястото да се уточни, че петте или шестте хиляди непоправими престъпници, обитаващи Мъртва секция, не бяха прекратили напълно съществуването си, а само неговия биологичен период. Майор Уинтъркуп бе все още там, или поне неговият програмен аналог, защото „тъмничарите“ бяха открили тялото му навреме. Не за да го съживят, но все пак преди унижощителният процес да достигне клетките на мозъчната кора. Макар и мъртъв, Уинтъркуп не се беше променил и се радваше на същия несъкрушим дух, с какъвто бе спечелил уважението и правото да бъде адютант на Хеймат в онези отминали дни на борба и величие, когато съдбата ги бе призовала да убиват, взривяват и сеят ужас в името на един по-справедлив свят.

Не този, частица от който бяха сега, нито този, в който обитаваше храбрият майор.

Докато крачеше към пастелно оцветеното преддверие на Мъртва секция, генералът се поколеба дали да не повика на разговор Уинтъркуп или някой от останалите мъртви приятели. Не, всички бяха такива скучни глупаци! Затворът не приключва със смъртта. Никой от тях не можеше да напуска Мъртва секция, както и никой не се бе променил след кончината си…

Хеймат замръзна насред крачка и втренчи поглед в секцията.

Точно зад ъгъла, малко встрани от алеята, имаше сервизен вход, който никога досега не бяха използвали. Досега. Защото отпред бяха паркирани два товарни хеликоптера с неподвижни перки, докато дузина механични носачи изнасяха от тях палети с информационни ветрила и спирали.