— Военна операция! — Ококорих се. Не вярвах на ушите си.

Той сви безпомощно рамене.

— Но това е безумие! Лудост!

Той сви повторно рамене.

— Но… аз не съм готов за продължително пътуване точно сега!

Еси се наведе и ме целуна.

— Миличък Робин, нямаме друг избор, не разбираш ли? Не можем да оставим флотата да си прави каквото иска. Кой знае каква идиотщина могат да измислят?

— Но… но на Сбръчканата скала…

— На Сбръчканата скала няма нищо, което да те интересува повече. В края на краищата, тържеството там приключи. Всички се сбогуваха.

През цялото време, докато съм се занимавал с децата и с техните похитители, телесните са имали предостатъчно време за действие. И не са стояли със скръстени ръце.

Телесните, които управляват Обединената служба, решили, че засега няма пряка заплаха за Земята и пратили целия военен флот към Наблюдателното колело. Телесният Касата дори не си направил труда да унищожи съхранения Касата, чиято програма продължавала да пребивава на „Истинска любов“ заедно с тази на Алисия Ло, Алберт пък настоял да вземат на борда и „молитвеното ветрило“ с хичиянския Древен, Двойна връзка. Но това не бе единственият товар, който бе качил на борда. Когато се досетих за основанията му, можех само да му бъда благодарен.

Можете да си представите състоянието на Касата-двойника. Все още жив, при това никой не можеше да го докосне, докато „Истинска любов“ е в полет, просто защото няма кой да го стори. Седмици и седмици пътуване, които за двойника Касата се равняват на десетилетия безгрижен живот!

Ето какво го чакаше Хулио Касата.

Но не и мен.

Първото, което трябваше да направя, бе да се отърва от ужасните сътресения от срещата с Враговете, които все още измъчваха ума ми, също както и от шока, че бях присъствал за втори път на собствената си смърт. Едно от многото предимства на това да си съхранена личност е, че имаш възможност да режисираш част от собствената си програма. Ако нещо те измъчва, можеш да го изолираш, все едно, че го прибираш в някое чекмедже с надпис „Внимание. Да не се отваря, освен при крайна необходимост“. И после да си живееш щастливо. Подобно на много други предимства обаче и това носи някои неприятни последствия.

Зная го от опит, защото съм пробвал и друг път. Много, много отдавна — да речем преди десет на единайсета степен милиона милисекунди — се чувствах ужасно зле. Току-що бях умрял, или по-точно издъхнала бе моята телесна обвивка, Алберт и Еси тъкмо ме бяха „изсипали“ в базата данни. Истински шок. Но имаше още. Бях срещнал Клара, жената, която обичах, преди да се влюбя в жената, която стана моя съпруга, и за известно време двете изпълваха емоционалния ми живот, а на всичко отгоре не ми даваше покой мисълта, че аз съм убиецът на Джел-Клара Моинлин. Ах, да не забравяме, че тогава срещнах и моя първи хичиянец.

Съберете всичко това и ще получите убийствен психологически коктейл.

За да ми помогнат да преживея по-леко сътресенията, тогава Алберт и Еси реконструираха програмата, изолирайки спомените, свързани с Клара, и чувството ми за вина, което ми бе струвало дълги години на срещи с психоаналитици. След това ги запечатаха в един-единствен файл и ми го връчиха, като ме предупредиха, че мога да го отворя само когато се почувствам достатъчно силен.

Не мислех, че някога ще е възможно, но въпреки това след известно време го сторих.

Виждате ли, начинът по който си спомняте различни неща, е асоциативен. Та при мен част от тези асоциации са били изтрити. Помня, че се е случило още нещо, но не мога да си спомня точно какво. Най-много да кажа: „Брей, тогава здравата бях разтърсен, защото…“

И тук ще трябва да спра.

Което, ако питате мен, е по-лошо, отколкото случката да е винаги пред очите ви, защото тогава поне знаете какво ви гризе. За да можете да си представите по-точно как се чувствах след онази история на Мороа, ще ви призная само, че за известно време доста сериозно обмислях идеята Еси да постави спомените ми под ключ.

Но се отказах.

Колкото и да ме плашеха, трябваше да живея с тях.

Отново и отново преживявах онзи мълчалив разговор — среща на умове от различни раси, и колкото повече мислех за това, толкова по-голям бе страхът, който изпитвах. Аз, малкият Робинет Бродхед, се бях озовал в непосредствена „близост“ до същества, създания, чудовища дори, както биха ги нарекли някои, които се бяха захванали да преустройват цялата вселена по техен вкус. Какво търсеше едно беззащитно, безпомощно хлапе като мен в компанията на подобни сръхмогъщи сили?

За Алберт случилото се бе само повод за нова академични заключения.

— Нашата галактика е като троянски кон, Робин — обясняваше той нафукано като опитен лектор пред аудитория. — Струва ми се, сега е моментът да си дадем сметка, че тези така наречени „фалшиви тревоги“ на Колелото никак не са били фалшиви и че при всяка от тях вероятно са прониквали неколцина от Враговете, за да слухтят наоколо и да докладват за наученото обратно в кугелблица. Или, както се казва в една стара поговорка, сме пуснали котка сред гълъбите. Не бих се изненадал — приключи тържествено той, — ако имаме подобно присъствие и тук, на борда на „Истинска любов“.

Подскочих. Ей това вече беше прекалено. Огледах се подплашено, но Еси побърза да сложи ръка на рамото ми.

— О, Робин, нима наистина смяташ, че можеш да ги видиш?

— Не очаквах да ги „видя“. Питам се, къде могат да се скрият?

— Ами, да се поставим на тяхно място — предложи Алберт. — Къде бих се скрил, ако реша да пътувам инкогнито на борда на нашия кораб? Разполагаме с доста солидна база данни. Хиляди файлове, които не могат да бъдат отворени. Всеки един от тях може да скрие неколцина „пътници без билет“. Сещам се например за онази програма за проникване в черни дупки или за програмите за превеждане от полски или от хичиянски, но това са само предположения. Склонен съм да вярвам, че „онези“ не са били унищожени на Таити само защото ти… — той спря и се покашля многозначително.

— Продължавай — рекох аз. — Не бива да се безпокоиш, задето ще ми напомниш, че съм умирал. И без това няма начин да го забравя.

— Във всеки случай не разполагаме с никакви доказателства дали някой от тях не ни наблюдава и в този момент.

— Да претърсим кораба! — предложи кресливо генерал Касата, който от известно време подслушваше разговора ни. — Госпожо Бродхед, повечето от програмите са ваше дело, нали? Чудесно! Значи вие ще ни кажете какво да правим и…

— Момент, генерале — прекъсна го Еси, без да откъсва поглед от Алберт. — Ако не се лъжа, тази хитроумна програмка още не е приключила с онова, което иска да ни каже.

— Благодаря, госпожо Бродхед — засмя се Алберт и се поклони театрално. — Щях само да добавя още нещо в същия дух, а именно, че „кучето още не е излаяло“.

Не можах да се сдържа и се изкикотих.

— О, Алберт, направо ще ме умориш от смях с твоите глуповати литературни сравнения. Какво, да не се правиш на Шерлок Холмс? Намекваш всъщност, че нещо се е случило и то е важно, така ли? И кое е това нещо?

— Ами просто, че всички ние все още сме тук, Робин.

Смехът ми секна. Не бях сигурен, че го разбирам или се боях, че започвам да се досещам за какво намеква.

— С което искам да кажа — продължи той, вече спечелил вниманието на своята аудитория, — че макар по наши предположения Враговете да са имали възможност да скиторят нагоре-надолу из галактиката и да унищожат някоя от познатите ни цивилизации, както са го правили в миналото, все пак този път са се въздържали от подобни действия.

— Продължавай! — подканих го нетърпеливо, като видях, че се готви за поредната си театрална пауза.

— Робин, мисля, че заключението се разбира от само себе си.

— Може би още не е дошъл моментът да унищожават — опитах се да обясня аз, въпреки че подобна мисъл ме караше да треперя.