Кихльо долови някакво раздвижване зад себе си и се извърна тъкмо навреме, за да забележи, че Онико напуска забързано стаята. Когато изтича навън, тя се подпираше отпаднало на стената. По лицето й се стичаха сълзи.

— Какво има? — попита разтревожено той. — Това е само техническа грешка или някой се е пошегувал.

— О, Кихльо! Не разбираш ли? — Той понечи да отговори, но тя го прекъсна: — Посланието, за което говорят. Това е цитат от моите дневници!

Касата пристъпваше замечтано от крак на крак, притиснал малката ориенталка в обятията си. Невероятно! Беше се гушнала в него, сякаш не знаеше с какъв звяр се е захванала. Реших да прекъсна тази идилия.

— Касата? Какво става, по дяволите?

Той ме погледна учудено. Не зная как да го опиша. В погледа му нямаше и следа от обичайната арогантност. По-скоро се четеше молба. Изглеждаше ми някак… обречен. Всъщност, той беше обречен. Призове ли го веднъж неговият телесен първосъздател, микросекундите му са преброени. Изглеждаше като някой, който очаква секирата на палача да се стовари на шията му.

Той се поклони на партньорката си, побутна я нежно встрани и се обърна към мен.

— Искаш да разговаряме?

— Прав си, проклет да съм…

— Щом настояваш — той ме хвана за лакътя и ме задърпа встрани. — Но не тук. Не и на твоя кораб. Искам да е на приятно местенце. Някъде, където да се отпусна.

Тъкмо понечих да му обясня колко малко ме интересуват чувствата му, когато Алберт услужливо ме прекъсна:

— Генерале, какво ще кажете за „Рю де ла Пей“? Малко, открито кафене край брега на реката?

— Звучи чудесно — съгласи се Касата… и ето че седяхме на метални маси край сгрения от слънце булевард, под разтворения чадър, рекламиращ забравен аперитив, докато келнерът със снежнобяла престилка, вече се беше навел, за да поднесе поръчаното.

— Добър избор, Алберт — похвали го Касата, но на мен вече беше започнало да ми писва.

— Стига дрънканици — сопнах се ядно. — Защо си блокирал връзката със Земята?

Касата взе чашата с кампари от подноса на келнера и я подуши с благоговеен израз.

— Не зная. Засега.

— Но знаеше защо е наложено ембарго на моя кораб!

— О, да, Робин. Това беше заповед.

— А ембаргото върху кораба от ядрото? — намеси се Еси. Касата вдигна рамене. Еси се извъртя рязко и впи очи в мен. — Представяш ли си? Дори Древните предци на хичиянците трябвало да докладват за всичко на Обединената служба! Там някой чиновник решава дали информацията може да бъде сведена до знанието на обикновения гражданин и едва тогава я прави обществено достояние!

— Заповед — повтори лаконично Касата. — Нищо повече от обикновени мерки за сигурност, госпожо Бродхед.

— Глупави мерки за сигурност! Робин? Свържи се незабавно с Института. Тези некультурнье типове не заслужават твоята подкрепа.

— Чакайте, спрете за малко — Касата разпери ръце. — Нали ви казах — това са само предпазни мерки. Сигурен съм, че в края на краищата ще получите пълен достъп до информацията, но все пак, всичко трябва да бъде проучено в Обединената служба.

— Никакво „все пак“! — тя отново се завъртя към мен, а очите й искряха. — Робин, кажи на този „обикновен“ войник, че информация от подобен характер не може да бъде достояние само на една или друга група. Тя принадлежи на всички.

— Подобна информация принадлежи на всички — повторих аз към Касата. Еси не беше склонна да се примири с толкова малко.

— Кажи му, Робин! — повтори тя толкова гневно, че неколцина минувачи спряха и ни загледаха учудено. Не бяха истински, естествено, само част от обкръжаващата ни картина, но когато Еси програмира подобни неща, винаги ги изпипва до най-малката подробност. Поех си въздух и вдигнах малко градуса:

— Нямаш избор, Касата. Виж какво, не става въпрос за строго секретен материал, който може да попадне в ръцете на врага. Просто защото Враговете въобще не се интересуват от подобни неща. Или може би ни обвиняваш, че шпионираме за тях?

— Не, разбира се, че не — заотрича той с нещастен вид, опитвайки се да ни внуши доверие. — Но тези заповеди идват отвисоко.

— Ние също!

— Зная, че и вие също… — той млъкна, загледан в младата жена, спряла на тротоара. Поклати глава, жената се усмихна, прати му въздушна целувка и продължи по пътя си.

— Извинявайте. Моя позната, предупредих я, че имам важна среща. Та докъде бяхме стигнали?

— Много добре знаеш докъде бяхме стигнали! — озъбих се аз. И щях да продължа в същия дух, ако физиономията му не се беше променила внезапно.

Вече не ни чуваше. Лицето му замръзна. Очите му гледаха с празен поглед, сякаш се вслушваше в някакъв неуловим за нас вътрешен глас.

Което си беше самата истина, защото вече знаех какво става. Току-що някой се беше свързал с него по директен канал. Той са намръщи, разтърси глава, огледа се и произнесе:

— Уф, мамка му.

Почувствах, че Еси ме стиска за ръката. Тя също бе доловила, че нещо става.

— Казвай! — повторих нетърпеливо.

Той въздъхна.

— Трябва да се връщам в Обединената служба. Ще ме откарате ли?

Този път наистина ме изненада. Успях само да промълвя:

— Какво? — Едва тогава дойдох на себе си. — Много бързо си променяш решенията. Първо ми заяви да не ти се пречкам из краката, после наложи запор над кораба ми…

— Забрави го — прекъсна ме той. — Играта загрубя. Трябва да се върна там час по-скоро, а ти притежаваш най-бързия кораб. Ще ме откараш ли?

— Може би… но… какво…

— Току-що получих съобщение. Прекъсването на връзката не е учебна тревога. Сериозно е. Мисля, че Враговете разполагат с база на Земята.

Не се изисква много място, за да се настани някъде една програмирала личност като генерал Касата. Достатъчно е да вземете със себе си информационния чип, запис, кристал или молитвеното ветрило и да го отнесете на кораба. След това — на път. Касата ни предупреди, че бърза. Беше задействал необходимите процедури, тъй че оставаше само да се върнем на кораба и да потеглим.

Което и направихме за не повече от три минути, включително и неговото прехвърляне.

За мен тези три минути щяха да са чиста загуба на време. Ето защо, докато чаках да се приключи с предстартовата подготовка, реших на прощаване да се отбия при моята някогашна любов.

Новината вече бе стигнала до телесните. Застиналите като статуи фигури бяха извърнати към пиезоекрана, от който тъкмо им съобщаваха, че всички комуникации на спътника с външния свят са прекъснати.

Моят двойник стоеше на известно разстояние зад останалите и имаше самотен и нещастен вид. Веднага разбрах защо. Недалеч от него бяха Клара и нейният съпруг и двамата се бяха прегърнали.

Исках…

Исках много неща, но едно от тях се да опозная по-добре този тип — Харбин Ескладар. Странно решение за Клара — да се омъжи за един бивш терорист! Трудно ми беше да си представя, че изобщо е могла да се омъжи за някой друг, освен за мен, но…

И тогава си казах: „Робин, стари приятелю, изчезвай оттук.“

Преместих се на „Истинска любов“, включих се към системата за управление и натиснах педала.

— Робин! Ела да видиш! — извика Еси. Намирахме се в пилотската кабина, Касата имаше объркан и потиснат вид, а Еси ми сочеше нещо ядосано. — Бойни кораби! Виж, Робин! Милитаристичните тъпанари от Обединената служба са готови да унищожат целия свят!

— Жена ти ме подлудява — оплака се Касата. Дори не го погледнах. Не откъсвах очи от екрана. В онзи кратък момент, преди да преминем в хиперпространството, там се бе показала картина, излъчвана от спътника на Обединената служба, който се намираше на неколкостотин хиляди километра от нас и макар да бе полускрит от сияещата сфера на Земята, виждах ясно, че не е самотен в космоса. Еси беше права. Там имаше кораби. Бойни кораби.