После преминахме в хиперпространството. Екранът се замъгли и Касата най-сетне си възвърна изгубеното присъствие на духа.

— Не им е разрешено да атакуват. Това е само предпазна мярка.

— Предпазна мярка? Цял един флот с готови за стрелба оръдия? — изсумтя Еси. — С такива предпазни мерки започват войните!

— Нима бихте предпочели да не предприемаме нищо? Както и да е, скоро ще пристигнем там. Тогава можете да протестирате лично пред него… искам да кажа…

Той млъкна и лицето му отново стана мрачно. Този „него“, бе самият Касата — в телесен вид, разбира се.

— Няма да пропуснем да му кажем какво мислим за него — обещах аз. — Като започнем с онова „послание“, което е било запазено в тайна от нас.

Алберт се изкашля вежливо.

— Не беше, Робин — поправи ме той.

— Виждаш ли? — развика се Касата. — Винаги си готов да обвиниш човек! Посланието е било излъчено под формата на краткотраен импулс, точно както е било получено първия път. Обзалагам се, че Алберт го е записал.

— Робин — намеси се с умиротворителен глас Алберт, — не беше нищо особено. Най-обикновен, почти конспектиран доклад за еволюцията на хичиянската и човешката раси. Нищо, което да не можеш да откриеш в „Британската енциклопедия“.

— Ах — завъртя глава Еси, но спря и помисли. — Вие си сипете по нещо, момчета, а аз ще ида да изслушам записа.

Понечих да тръгна след нея, но Касата ме спря с решителен жест.

— Робин, не исках да ти казвам нищо, докато тя е тук… — Погледнах го изумено. Не можех да предположа, че двамата бихме могли да имаме общи тайни. И тогава той добави: — Става дума за човека, за когото се е омъжило бившето ти гадже.

— А! — възкликнах аз, но това само щеше да обърка нещата и побързах да обясня: — Никога преди не сме се срещали. Името му е Харбин Ескладар.

— Ескладар, точно така. Зная как се казва. Не мога да понасям този тип.

Бях принуден да призная пред себе си, че съм на същото мнение.

— Сипи си нещо — предложих му аз.

Той се поколеба, сетне сви рамене.

— По едно на крак. Значи не го помниш? А мен помниш ли ме? Говоря за времето преди четирийсет години, когато се срещнахме за първи път? Тогава бях бригаден генерал.

— Помня те, разбира се.

— Хрумвало ли ти е през цялото това време, защо бяха необходими цели четири десетилетия, за да ме повишат с два чина?

Честно казано, никога не бях обръщал внимание на този факт. За мен Касата олицетворяваше досадата на военната система и нищо повече. Дори когато армията все още водеше война с терористите.

— Май не съм се замислял за това.

— Ескладар! Ето кой е виновен! Той беше моят първи помощник и заради него едва не ме изхвърлиха от армията! Оказа се, че този кучи син се е занимавал с контрабанда, а в извънработно време — и с тероризъм. Бил е член на тайната група на генерал Бюпре Хеймат, която е имала достъп дори до Върховния пентагон!

— Брей — рекох аз и Касата кимна, сякаш за да постави ударение.

Едва ли са необходими повече обяснения за всеки, преживял онези кошмарни двайсет години на непрестанни атентати и взривове. Не е нещо, което се забравя лесно. За двайсет години почти не остана късче от планетата, което да не е взривявано, заплашвано, опустошавано и разграбвано от терористите. Стотици и хиляди бяха невинните и нещастни жертви на тази безсмислена война, пораждана от сляпа и необяснима ярост и съпротива срещу установения в обществото ред. Най-лошото бе, че сред членовете на терористичните отряди е имало и високопоставени политически ръководители. Някои от тях, както спомена Касата, дори са били приети във вътрешния кръг на управлението на Върховния пентагон.

— Но Ескладар се е отказал самостоятелно от своята дейност — припомних си аз.

Касата очевидно искаше да се разсмее, но вместо това се разнесе заплашително ръмжене.

— Направи го, за да си спаси кожата. Бие се в гърдите, че е идеалист, но какво значение има това за мен? Той беше мой първи помощник и разкриването му ми струваше повишението в работата. За цели двайсет години.

Той гаврътна на един дъх напитката. След това добави задъхано:

— Не бих искал да я карам да чака…

Веднага си пролича, че съжалява задето се е изпуснал.

— Кого да накараш?

— Уф, Робин, сметнах, че няма да ми се разсърдиш, ако взема тук… на борда…

— Жена! — досетих се аз. — Имаме си пътничка без билет!

— Едно нещастно момиче. Струваше ми се, че няма да заеме много място. Помолих да сложат програмата й при моята. За Бога, Робин, никога досега не съм…

Той млъкна, без да завърши изречението. Все още беше прекалено горд, за да се моли.

Не беше необходимо.

— Името й?

— Алисия Ло. Момичето, с което танцувах.

— Добре. Но само този път. Иди да й правиш компания.

След това не остана друго, с което да занимавам мислите си, освен полетът. Двайсет и три минути в хиперпространството са необходими на „Истинска любов“, за да преодолее разстоянието от Сбръчканата скала до спътника на Обединената служба. Всъщност, единайсет от тези минути отиват за набиране на необходимата скророст и още толкова за забавяне. Тъй че самото пътуване отнема не повече от едно мигване и половина. От гледна точка на телесните продължителността му не е никак голяма.

Но не и от моята.

Докато се отделим от астероида и Алберт изчисли новия курс, аз вече си гризях (в преносния смисъл естествено) ноктите. „Истинска любов“ се навърта често из Слънчевата система, където, движим много и различни проекти, но този път нямах никаква възможност да се осведомя за развитието им, тъй като всички комуникации бяха блокирани. Бих могъл, разбира се, да изпратя някое и друго съобщение (за ужас и яд на Касата), но нямаше да получа отговор.

Забавлявах се с Еси, Алберт и с моите спомени. Избягвах Касата — не го бива за забавление. Скоро се отказах и от спомените — непрекъснато ме връщаха към времето, когато живеех с Клара.

Остана Еси, която се стараеше повече от всякога. Накрая и тя се отказа и махна отчаяно с ръка:

— Знаеш ли, Робин. Нещо продължава да те яде отвътре. Защо не поговориш с Алберт-Зигфрид? Само не го дръж в себе си, че ще се пръснеш.

— Така и ще направя — обещах й аз, съзнавайки, че е права. Нямаше никакъв смисъл да упорствам.

Алберт ме откри на Сбръчканата скала, или по-точно на симулацията, която бях създал, за да съответства на настроението ми. Бях на Ниво „Танго“, където корабите се прибират на док, скитосвах из коридорите и се заглеждах в лицата на хората.

— Изглеждаш ми потиснат — отбеляза той. — Реших, че ще е добре да ти се обадя и да проверя дали нямаш задача за мен.

— Нищо, поне засега — вдигнах рамене, но не му казах да си върви. Знаех, че Еси го е пратила.

Той извади лулата, залаяи я, пусна замислено едно бяло облаче и произнесе авторитетно:

— Искаш ли да ми кажеш какво ти тежи на душата?

— Ни най-малко — отрязах го аз.

— Само защото си мислиш, че ми е писнало да слушам същата стара история, така ли, Робин? — произнесе той с неподправено състрадание в очите.

Подвоумих се, сетне реших да скоча в тъмното.

— Какво ми тежи на душата ли? Всичко, Алберт. Чакай малко, зная какво ще кажеш. Ще поискаш да узнаеш кое от това всичко е най-отгоре. Добре. Враговете. Те ме ужасяват.

— Така е, Робин — произнесе тихо той. — Враговете са страшни. Но те представляват заплаха за всички ни.

— Не, не, нямах предвид общата заплаха. Това, което исках да кажа, е… трудно ми е да го обясня.

— Ъхъ — изсумтя той, докато всмукваше от лулата.

— Просто… все още не мога да си изясня какво точно става във вселената.

— Сигурно, Робин. Но ако само ме изслушаш и ме оставиш да ти обясня принципите на деветмерното пространство и още някои други идеи…

— Точка по този въпрос — наредих му аз, макар да си давах сметка, че правя грешка. Обичам да проявявам капризи, но понякога отивам твърде далеч.