Виждате ли, аз разполагам с директен достъп до неизмерим обем информация, защото съм бил „овсестранен“.

Не искам да уточнявам какво означава този термин, особено пред телесни, защото това ги кара да мислят, че чувствам превъзходство над тях. Истината е, че аз действително ги превъзхождам. Споменатият безкраен източник на информация е само една от многобройните разлики между мен и телесните.

Тук му е мястото да уточня, че наличният източник на информация не е чак безкраен. Алберт не ми позволява да използвам понятието „безкраен“ за нещо, което би могло да се изброи, пък било то и съхранена, макар и в огромно количество, информация. Ето че доближихме границата на онова, от което се боях. Не от Враговете макар те също да ми внушаваха страх — от бездната на тази „всестранност“, която се криеше вътре в мен. И в която дори не смеех да надникна.

Страхувах се, тръпнех при мисълта, че ако само си позволя да открехна вратата на познанието и да потъна в безбрежния му океан, вече няма да бъда онзи Робинет Бродхед, когото познавах. Че няма да бъда дори човек. Боях се, че дребното късче информация, която представлявах аз, ще се изгуби сред цялата насъбрана фактология за вселената.

Когато си само една съхранена в някоя машина програма, трябва да полагаш неимоверни усилия, за да защитаваш човешкото в себе си.

Алберт често ми се сърди за това. Казва, че съм си изпускал нервите. Дори Еси ме мъмри понякога. Излиза ми с доводи като: „Скъпи глупчо, Робин, защо да не вземеш това, което ти принадлежи?“ После ми разказва случки от нейното детство, за да ме поразведри. „Когато бях студентка в академията и си блъсках главата в Ленинградската библиотека над разни тъпотии като например булевата алгебра или микрочиповата архитектура, често се оглеждах, завладяна от ужас. Истински ужас, мили Робин! Виждах тези десетки хиляди томове, подредени по лавиците, и ми прилошаваше! Направо щях да повърна при мисълта, че трябва да погълна толкова много книги, за да овладея скритото в тях познание. Струваше ми се невъзможно!“

„Ами, Еси, то си е невъзможно.“

„Но не и за теб, мили Робин. Дъвчи, глупчо. Яж. Отвори си устата и поглъщай!“

Но не можех.

Или пък не исках? Стоях вкопчен в моята (макар и въображаема) човекоподобна обвивка, придържайки се към ограниченията, наложени ми от някогашното ми телесно съществуване, колкото и безсмислени да бяха сега.

Е, от време на време се потапях за кратко в океана на познанието. Но само се потапях. Все едно да докосна с крак повърхността на водата. Когато ми потрябваше някой определен „том“, изисквах го. Държах погледа си втренчен върху него и не позволявах да се плъзне нататък, към следващите „книги“.

Имаше и друга възможност. Бих могъл да повикам мъдреци-съветници, както са постъпвали царете в стари времена. Ако се интересуват от контрапункта, могат да призоват Хендел или Салиери, ако пък им трябват разяснения за следващото затъмнение, ще извикат самия Тихо Брахе. Към всеки двор е имало постоянна гвардия от философи, математици, алхимици и теолози. Дворът на Фридрих Велики например бил като академия, обърната с главата надолу. Стотици преподаватели и само един студент — той самият.

По-царствен от всички царе, можех да си позволя много повече. Бих могъл да разполагам с всички специалисти по всички въпроси. При това евтино, без да се налага да плащам за издръжка или за научни изследвания, нито на техните любовници. Достатъчно беше да повикам моя верен помощник Алберт и той щеше да се погрижи за останалото.

Така че, когато се оплаках на Еси, че бих искал да разбера по-добре какво означават всички тези приказки за смаляващата се вселена, тя ме изгледа озадачено.

Сетне каза:

— Ха.

— Не, наистина.

— Ами попитай Алберт.

— О, по дяволите! Знаеш какво имам предвид. Той ще ми каже всичко, което искам да узная, а после ще продължи да ми разказва за неща, които въобще не желая да чуя.

— Скъпи, Робин. Нима наистина смяташ, че Алберт не знае кога трябва да спре?

— О, по дяволите! — повторих аз.

Но изправен между стените на мрачния, метален (и симулиран) коридор на астероидния док, внезапно бях споходен от мисълта, че часът е ударил. Нямаше начин повече да го избягвам.

— Добре, Алберт, Разтвори ми главата и налей вътре всичко, което е необходимо. Щом ти можеш да го издържиш, ще съумея и аз.

Той ме дари със сияеща усмивка.

— Няма да е толкова страшно, Робин. — След това побърза да се поправи; — Но няма и да ти стане хубаво, Дали пък първо да не осигурим по-приятна обстановка. Разрешаваш ли?

Не изчака отговор. Такъв си е. Махна с ръка и изведнъж се озовахме в кабинета на нашата къща на брега на Тапаново море. Стана ми уютно. Плеснах с ръце да ми поднесат любимото питие и се изтегнах в моя фотьойл. Алберт ме наблюдаваше внимателно, но не произнесе нито дума, докато не му кимнах и не казах:

— Готов съм.

— За какво по-точно?

— Ами за да ми разкажеш всичко, за което настояваше поне милион пъти.

— О, скъпи Робин! Има толкова много неща, за които трябва да ти разкажа. Не можещ ли да бъдеш по-конкретен? Кое всъщност те интересува сега?

— Искам да зная какво ще спечелят Враговете от свиването на вселената?

Алберт помисли малко, сетне въздъхна.

— О, Робин.

— Стига с това „о, Робин“! И да не си посмял да ми заявиш, че е трябвало отдавна да свършим тази работа. Искам да го направим сега.

— Ама и теб си те бива да измисляш задачки.

— Действай! Моля те.

Той се пресегна и чукна лулата си на перваза.

— Май ще трябва да започна от първи урок, както много пъти досега съм ти предлагал.

— Аха. Сега ще стане дума за любимото ти деветмерно пространство. Познах ли?

— И за много други неща, Робин. Защото те също имат значение. Безсмислено е да отговарям на въпроса ти, преди да съм се спрял на тях.

— Гледай да не ме затрудняваш особено — помолих го аз.

Той ме погледна учудено.

— Този път май наистина говориш сериозно? Разбира се, че ще се постарая, мило момче. Знаеш ли какво си мисля? Най-добрият начин ще е не да ти разказвам, а да ти покажа някои картинки.

— Картинки? — премигнах аз.

— Ще ти покажа раждането и смъртта на вселената — рече той, очевидно доволен от себе си. — Нали това всъщност искаше да узнаеш?

— Това ли?

— Това. Затрудненията ти произтичат от там, че ти просто отказваш да разбереш колко сложен е въпросът, който задаваш. Това е една от причините, поради която процесът ще бъде продължителен. Но ако си готов да отделиш от скъпоценното си време…

— Готов съм да изоставя всичко друго, Алберт.

Той кимна с благодарност.

— Да, ще се наложи.

— Хайде започвай, мътните те взели!

— Но аз вече го правя, Робин. Минутка само. Чакай да включим екранчето… ето така.

И тогава изчезна. Нещо блесна и вече го нямаше.

Последното, което зърнах от него, беше усмивката му. Увисна за кратко в пространството и след нея — нищо.

— Играеш си с мен на Алиса в Страната на чудесата — подметнах аз.

— Малко ефекти за начало, Робин — произнесе гласът на Алберт. — След минутка ще стане напечено. Така. Кажи ми сега, какво виждаш?

— Нищо.

— Съвършено вярно. Това е, което виждаш. Но в момента, това, към което гледаш, е всичко. Пред теб е цялата вселена, Робин. Цялата материя, енергия, време и пространство, които някога е имало, или ще има. Това е първоначалният атом, моноблокът, онова, което е гръмнало в Големия взрив.

— Не виждам нищо.

— Напълно естествено. Не можеш да виждаш без светлина, а светлината още не се е появила.

— Алберт, направи ми една услуга. Мразя да се намирам в нищото. Не можеш ли да ми покажеш поне нещо мъничко?

Тишина. После от нищото изплува сияещото лице на Алберт.