— Предполагам, че няма да проваля представлението, ако поне можем да се виждаме един друг — призна той. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре.

— Чудесно. Само, моля те, не забравяй, че още я няма истинската светлина. Няма светлина без фотони, а всички фотони са в онази миниатюрна, невидима точка. И не само това, защото дори и да можеш да виждаш, не съществува място, откъдето да наблюдаваш. Пространството също все още не съществува, или както вече казах — всичкото пространство и светлината, която го осветява, са в онази единствена, първоначална точка.

— В такъв случай, какво разбираш под думата „онази“?

— Ах, Робин! — възкликна възторжено той. — Значи не си толкова тъп! Наистина чудесен въпрос, но като всички подобни въпроси, безсмислен. Отговорът е, че въпросът е погрешен. „Онази“ като понятие не съществува просто защото се опитвам да ти покажа нещо, което по своята същност не може да бъде показано.

Ентусиазмът ми започваше да се изчерпва.

— Ако така ще продължаваш и нататък…

— Имай търпение — прекъсна ме той. — Не се отказвай точно сега. Представлението още не е започнало, все още подреждам сцената. Ако искаш да разбереш създаването на вселената, трябва първо да се освободиш от предразсъдъчните си представи за „време“, „пространство“ и „виждане“. Нито едно от тях не съществува в този момент, от който ни делят приблизително осемнайсет милиарда години.

— Ако времето още не съществува, кое те кара да смяташ, че се е случило преди осемнайсет милиарда години?

— Още един добър въпрос! Със същия отговор. Вярно е, че преди Големия взрив не е имало такова понятие, като „време“. Нека все пак да приемем тази цифра — осемнайсет милиарда години. Биха могли да бъдат осемнайсет трилиона, но това едва ли има значение за нашата малка лекция. Едно искам да разбереш, Робин. Този „обект“, който не съществува, изведнъж е избухнал.

Отскочих назад. „Обектът“ се взриви право в лицето ми! „Нищото“ внезапно се превърна в „нещо“, в точка от нетърпима бяла светлина, която оформи зародиша на страхотния взрив.

Беше като водородна бомба, избухнала в скута ми.

Почти усещах, че тялото ми се изпарява и превръща в плазма, разпръсква се на атоми. В несъществуващите ми уши кънтеше ехото на колосалния взрив и вълната му блъскаше по безтелесното ми тяло.

— О, Боже мили! — бе всичко, което успях да промълвя.

— Може и негова работа да е — кимна замислено Алберт. Идеята му се стори интересна. — Не в смисъла на божествено присъствие, колкото на някаква първична воля за създаване.

— Какво стана?

— Ами как? Гръмна Големия взрив — обясни учудено Алберт. — Ти не видя ли? Мислех, че ще го познаеш. Току-що се роди вселената.

— И всичко замръзна — рекох, защото картината пред мен беше застинала.

— Аз я накарах да замръзне. Исках да ти покажа нещо. Вселената все още е доста млада — приблизително на десет на минус трийсета секунди. Не мога да ти кажа колко е била голяма, нито дали на по-ранен етап е съществувало нещо значимо. Със сигурност е по-голяма от протона и доста по-малка от топка за пинг-понг. Доминиращата сила вътре в нея все още е силното ядрено притегляне, а може би и силата на гравитацията, която трябва да е била доста висока. Както и температурата. Не ме питай колко е била висока. Да речем, колкото въобще е възможно. Съществуват теоретични предпоставки да се смята, че най-високата възможна температура е приблизително десет на дванайсета по Келвин, ако искаш да ти покажа уравнението…

— Само ако е абсолютно необходимо, моля те!

— Е, не чак абсолютно — призна неохотно той. — Добре. Да ти кажа какво още не знам. Не знам почти нищо за състоянието на вселената на стадия, на който я виждаме, защото онова, което е вътре, е скрито от ослепителния й пламък. В него се съдържат атомите и частиците, от които сега сме изградени аз, ти, „Истинска любов“, Наблюдателното колело, Земята, Слънцето, планетата Юпитер, Магелановия облак, всички галактики и прочее…

— И всичко останало, разбрах — прекъснах го аз. — Ясно ми е. Колко е голям!

— Не, не ти е ясно. Не е никак голям! Аз си позволих да го уголемя, защото Големият взрив всъщност е бил доста малък. Колко точно ми е трудно да кажа, защото до онова време такова нещо като „размери“ не е съществувало. Важното е да запомниш, че е бил малък. И въпреки това в него се е съдържало всичко. Следваш ли мисълта ми?

Погледнах го и той побърза да кимне.

— Виждам, че ти е трудно, Робин, но точно сега е много важно да ме разбереш. Да се върнем на „взрива“. Не е имало никакъв „звук“, естествено. Просто защото не е съществувала среда, в която да се разпространява. Нито място, където „звукът“ да бъде „уловен“ или „чут“. Още по-важно е да се отбележи, че Големият взрив не е бил придружен от пламък или изгаряне, защото…

— Защото не е имало газове или материя, която да гори? Или пространство?

— Браво, Робин! Но има още една черта, която отличава този първоначален взрив от всички останали. Той не се е разширявал като балон, химическа или термоядрена експлозия. Било е нещо различно. Виждал ли си онези японски хартиени цветя, дето се пускат в аквариуми? Увеличават се, като се просмукват с вода. Било е нещо подобно, Робин. Само дето това, което се е просмуквало между частиците на първоначалния „блок“, или както там ще го наречем, не е било вода. Било е пространството. Вселената не е експлодирала. Тя се е подувала. Много бързо, на грамадно разстояние и все още го прави.

— Ох — успях само да кажа.

Алберт ме погледна очаквателно. После въздъхна и остави на картината да се разгръща.

Тя ни заобикаляше. Дори си помислих, че ще ни погълне. Размина ни се, но се озовахме сред море от изгаряща очите светлина. Някъде от дълбините долетя гласът на Алберт.

— Сега ще се върнем няколко светлинни години назад. Не зная точно колко, но ще бъде достатъчно, за да наблюдаваме всичко от необходимото разстояние.

Грамадната огнена топка се сви и се отдалечи от нас, докато стана почти толкова голяма, колкото Луната при пълнолуние.

— Тук вече вселената е доста стара — приблизително на една стотна от секундата. Гореща е — температурата й е десет на единайсета степен по Келвин и плътността й е неимоверна. Не говоря за материална плътност, тъй като все още не съществува никаква материя. Става въпрос за маса от електрони, протони, неутрони и фотони, чиято плътност е около четири по десет на девета степен по-голяма от тази на водата. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля че схващам какво имаш предвид под такава плътност, но колко гореща може да е подобна температура?

— Няма никакъв начин да ти го обясня, тъй като не съществува нещо, с което да направя сравнение. Ще се наложи да използвам едно от онези понятия, които ненавиждаш. Цялото това нещо пред теб се намира в „термично равновесие“.

— Уф, Алберт… — подех аз.

— Не, изслушай ме. Това означава само, че всички тези частици взаимодействат помежду си и се променят. Представи си го като трилион превключватели, които се включват и изключват, следвайки налълно случаен принцип. Във всеки един момент има достатъчно включени и също толкова изключени, за да се поддържа постоянно равновесие. Само че в случая се касае за електрони и протони, за взаимодействията между тях и за това, че крайният резултат остава непроменен, тъй като също се поддържа определено равновесие. Динамично, защото вътре всичко ври, кипи и подскача.

— Сигурно е така, Алберт, но ме притеснява друго — твърде много време ти отне да ми опишеш какво е станало през първата стотна от секундата и започвам да се притеснявам за следващите осемнайсет милиарда години.

— Не се безпокой, Алберт. За твое сведение, няма да се ограничим само с тези осемнайсет милиарда години. Така. Да продължим. — Пламъкът отново се разшири. — Една десета от секундата. Температурата е спаднала до три по десет на десета по Келвин. Още мъничко… Тук ще спрем за малко. Това е четиринайсетата секунда след Големия взрив. Температурата се е снижила до три по десет на девета по Келвин. Това означава, че равновесието е нарушено, защото електроните и позитроните могат да се анихилират по-бързо, отколкото да възникват в противоположната реакция. Пак ще се върнем към този момент, тъй като тук се крие отговорът на въпроса ти, Робин.