— Ако е така, защо просто не ми го съобщиш и да пропуснем остатъка от операта?

— А, не е толкова просто. Нищо няма да разбереш. Спокойно, ще ускорим процеса. Тук вече сме на няколко минути след Взрива, температурата е спаднала с две трети, сега е само десет на девета по Келвин. Толкова е студено, че някои от съществуващите протони и неутрони започват да се комбинират във водородни и хелийни ядра. Истинска материя! Почти, защото това все още са само ядрата на атомите. Твърде малко спрямо общия обем на вселената, която все още се състои предимно от светлина и неутрино. Тук-там се срещат електрони, позитроните обаче още ги няма.

— Спри малко. Защо ги няма позитроните?

— Защото първоначално електроните са били повече от тях. След неутрализацията са останали само електрони.

— Защо?

— Ох, Робин. Пак зададе чудесен въпрос. Ще ти отговоря, макар да не вярвам, че ще ме разбереш: тъй като електроните и позитроните, както и всички останали градивни елементарни частици, представляват само низове от протоматерия, броят им в онзи първоначален момент е напълно случаен. Запомни определението „случаен“ и нека продължим нататък.

— Чакай малко, Алберт. Къде сме сега?

— Около двеста секунди след Големия взрив.

— Хм, Алберт? Предстоят ни още милиарди години…

— Много повече, Робин. Много повече.

— О, чудесно. Но като имаме предвид, че изгубихме няколко минути, за да…

— Робин, можеш да се откажеш винаги, когато пожелаеш, но как тогава ще отговоря на въпроса, който ми зададе? Все пак, щом настояваш, ще ти дам кратка почивка. Или по-добре да ускорим още малко процеса.

— Давай — въздъхнах аз и втренчих изпълнен с досада поглед в разширяващата се електрическа крушка.

Нямах никакво желание да си почиваме. Предпочитах да се свърши колкото се може по-скоро.

Признавам, че Алберт винаги знае какво е полезно за мен. Това, което не разбира обаче, е, че терминът „полезно“ е само абстрактна концепция и че има много случаи, в които не желая и да чуя какво е полезно за мен, просто защото не ми е интересно. Ето и сега, вече съжалявах за онзи въпрос, от който започна всичко.

— Добре, Алберт, дай малко газ — въздъхнах примирено.

— Готово, Робин. Продължаваме. — Сияещият глобус взе да нараства със застрашителна скорост. Вече я нямаше доскорошната нетърпима светлина. — Ето че скочихме доста напред. Изминали са близо половин милион години. Понижила се е температурата, сега вече е не повече от четири хиляди по Келвин — има много звезди, които в момента са по-горещи от тази температура. Но разбира се, ние говорим за средна температура на цялата маса, а не за подобни нагорещени късове от материя. Сигурно забеляза, че сиянието вече не е толкова ярко? В известен смисъл до този момент вселената е съществувала в „лъчиста“ форма. Но сега вече материята започва да измества лъчението.

— Защото фотоните намаляват, нали?

— Боя се, че този път сгреши. Все още има предостатъчно фотони, но общата температура е спаднала, което означава и намалено количество усреднена енергия на фотон. От тук намалява и неговата маса. От този момент нататък равновесието между материята във вселената и лъчението се нарушава в полза на първата и виж какво ще последва.

Сферата продължи да се разширява, но сега вече светлината й отслабваше.

— Още неколкостотин хиляди години по-късно, при постоянен спад на температурата с близо хиляда градуса. Да си припомним Закона на Уайнбърг: „Времето, необходимо на вселената, за да понижи плътността си от една стойност до друга, е пропорционално на разликата от реципрочните стойности на квадратните корени на плътностите на енергията“. — Предполагам, че не е необходимо да вникваш в същината на този закон, Робин. — Въпреки че той представлява чудесно олицетворение на десетмерната суперсиметрия11…

— Алберт, престани! Защо проклетото нещо потъмня?

— Ах — въздъхна той. — Стигнахме още един интересен момент. Сега вече съществуват толкова много електронни и ядрени елементарни частици, че те са като завеса пред светлината. Досега имахме електрони и протони, но те бяха прекалено възбудени от високата температура и не можеха да се комбинират помежду си. Или по-скоро, комбинираха се през цялото време, но горещината ги принуждаваше да се разделят. Сега да завъртим пак лентата…

Сферата продължаваше да се разширява, но този път се изпълни със светлина.

— И изведнъж, гледай, Робин! Сместа се проясни! Светлината отново се вижда! Електроните и протоните се комбинираха в атоми и фотоните могат да се движат свободно между тях!

Той направи театрална пауза. Лицето му сияеше от задоволство.

Гледах сферата и се опитвах да мисля. Вярно, че там вече се виждаше нещо като зачатък на бъдеща структура, като например планетата Уран, наблюдавана от много далече.

— Алберт? Всичко това е чудесно, но отговори ми на един въпрос. Нали все още има предостатъчно фотони? Ако те се сблъскват и пораждат нови частици, светлината няма ли отново да намалее?

— Уф, Робин. Ти наистина не си бил чак толкова глупав. Сега ще ти отговоря. Помниш ли моето прославено Е = мс^2? Фотоните притежават енергия, тоест Е. Ако два от тях се сблъскат и комбинираната им енергия се равнява на масата на която и да било частица, умножена по скороста на светлината на квадрат, следователно те могат да създадат подобна частица при сблъсъка си. Когато вселената е била още млада — температурният праг е някъде около десет на девета степен по Келвин — те са притежавали огромна енергия, която им е давала възможност да създават наистина грамадни по размер частици. Но спомни си, че на този етап температурата е спаднала. Сега вече не могат. Минало им е времето, Робин.

— Ей, знаеш ли? Този път почти успях да те разбера.

— Не се подценявай, момче. Все още не съм ти разказал за раждането на кварките и хедроните. Не сме говорили и за ускоряването, а това е важна тема. Виждаш ли за да заработи моделът, трябва да се съобразяваме с факта, че в един определен момент от Големия взрив темпът на разширяване се е ускорил. Ще ти дам пример. Представи си експлозия, която продължава да експлодира още известно време, вследствие от което вместо да се забавя, тя набира скорост. Действителната картина е далеч по-сложна, но…

— Алберт! Необходимо ли е да изпадаме в подробности?

— Ни най-малко, Робин — въздъхна с нескрито съжаление той.

— Защо тогава не завъртиш отново лентата?

— Щом настояваш.

Няма дете, което да не обича електрическите влакчета. Да наблюдавам растящия пред очите ми модел на вселената бе като да си играя с въображаеми влакчета, със собствени светлинки и звуци. Сферата продължаваше да се уголемява, след това повърхността й се напука. Нашата „камера“ показа близък план от един определен участък в рояка, който, следвайки общия процес, също се раздробяваше на множество самостоятелни детайли. Вътре вече се оформяха купове и метагалактики, които започваха да се въртят, придобивайки познатата ми спираловидна структура. Често изникваха, блеснаха за кратко като светулки и изчезваха отделни сияещи източници. На тяхно място се формираха други, заобиколени от облаци нагорещен газ.

— Робин, вече виждаш истински звезди — обяви Алберт тържествено. — Това е първото поколение. Водородни и хелийни облаци се смесват, свиват се до невероятна плътност и пораждат в сърцевината си термоядрена реакция. Нещо като гигантска кухня за по-тежки елементи, от каквито е създадено и твоето някогашно тяло: въглерод, азот, кислород, желязо и прочее — все елементи, стоящи в редицата след хелия. По-късно, когато избухнат като свръхнова — той посочи една звезда, която тъкмо изпълняваше този процес, — споменатите елементи се разпръскват из космоса, докато бъдат заловени от гравитационното поле на някоя друга звезда и обкръжаващите я планети. След което изграждат други неща — като теб например.