— Да не искаш да кажеш, че всички атоми, от които съм бил изграден, са се намирали в ядрото на някоя звезда?

— От които е била изградена твоята телесна обвивка — подчерта той. — Да, Робин. Дори нашата галактика е била някъде там. Вгледай се, току-виж я познаеш.

— Всички са еднакви — оплаках се аз, като видях, че говори сериозно и е забавил картината.

— Да, вярно, повечето от тях. Но ето я например М-31, а зад нея е Магелановият облак. Ето тази спирала пък е нашата галактика.

— Не те виждам вътре — подсмихнах се аз. Той го взе на сериозно. Изкашля се.

— Боя се, че я оставих да подмине нашето време. Цялата човешка история, включваща създаването на нашата слънчева система, еволюцията на Слънцето до червен гигант и прочее, вече се е състояла. Виждаш ли колко малко ти трябваше да я пропуснеш?

— Не зная дали искам да го видя с очите си.

— Но това е реалността, Робин. Не бива да си затваряш очите пред нея. Така поне за кратко ще се отървеш от досадното чувство, че заемаш особено място във вселената…

— Проклет да съм, ако не е така!

— Нищо де. Малко самочувствие ще ти е от полза. Но не се увличай и не забравяй — всичко това е, което Враговете се опитват да променят.

— Ако мислиш, че така ще ме накараш да се чувствам по-добре, лъжеш се.

— Не по-добре. Само те запознавам с фактите от суровата действителност. В края на краищата, не забравяй, че пред нашите две раси — на хората и хичиянците — стоят два възможни избора по отношение на Враговете. Да ги оставим да вършат каквото са намислили или да направим опит да им попречим.

— И как точно смяташ, че бихме могли да им попречим?

Той погледна замислено към замразения модел.

— Да го пусна ли малко по-нататък?

— Недей да сменяш темата!

— Няма, Робин. Искам само да ти покажа какво става после. Може би, ако разбереш до какво води всичко, би могъл да вземеш участие в откриването на подходящото решение. Кой знае? Не твърдя, че подобно решение съществува, във всеки случай трябва да опитваме, защото иначе просто ще изгубим играта.

— Сега пък ме плашиш!

— По-добре изплашен, отколкото да си изгубиш ума. Хайде, искаш ли да разбереш какво следва, или не искаш?

— Вече не зная какво искам!

Така беше. Чувствах се страшно объркан. Гледах петнистото сияние, в което някога сме били двамата с Еси, Клара, фараоните, царете, хичиянците и всички познати и непознати раси — за един съвсем кратък миг преди да изчезнем завинаги.

Беше ми страшно. Изглеждах толкова нищожен пред тази картина. Никога през целия си живот не се бях чувствал толкова безпомощен и нереален. Беше по-лошо, отколкото да умреш и със сигурност бе неизмеримо по-страшно.

И това бе нашето бъдеще.

Но в картината пред мен това бъдеще бе само минало. Все едно, че гледах към собствения си гроб.

— Виждам, че те заинтригувах — кимна доволно Алберт. — Добре, продължавам.

Галактиката се завъртя около остта си. Знаех, че всяко завъртане отнема четвърт милиард години, но в момента тя се въртеше като обезумяла и тогава видях, че се случва още нещо. Заобикалящите я сателитни галактики се раздалечаваха.

— Те се разбягват — извиках аз.

— Да — кимна Алберт. — Вселената се разширява. Вече не е в състояние да произвежда материя от енергия, но го компенсира, като произвежда пространство. Разстоянието между обектите се увеличава.

— Но не и между звездите в галактиката.

— Още не. Гледай внимателно, сега сме на около сто милиарда години в бъдещето.

Галактиката се въртеше още по-бързо, с такава скорост, че не можех да следя формата й, защото виждах само размазаните й очертания. Околните галактики почти не се различаваха.

— Ще спра за миг — предупреди ме Алберт. — Ето. Да забелязваш нещо странно в нашата галактика?

— Някой е изключил доста от звездите.

— Точно така. Сиянието й е намаляло. Това, което е „изключило“ звездите, е времето. Остарели са и много от тях са умрели. Ще забележиш също, че галактиката има червеникаво оцветяване, а не както по-рано — млечнобяло. Големите бели звезди умират първи, старите червени издържат повече. Дори по-малките звезди от клас F и G като нашето Слънце, вече са изгорили запасите си от термоядрено гориво. След мъничко ще изгаснат и червените джуджета.

Бавно, бавно… галактиката угасваше.

Вече не се различаваше нищо друго, освен сенчестите контури на нашите въображаеми тела и лицето на Алберт.

Напрегнато. Замислено.

Печално.

Всъщност, това, което чувствах дълбоко в себе си, също бе само безкрайна тъга.

Пред очите ми се разиграваше КРАЯТ.

— Значи така е свършила вселената? — едва намерих сили да промълвя.

— О, не, Робин. Кое те кара да го мислиш?

— Но там вече няма нищо!

Той поклати глава.

— Грешиш. Всичко е налице. Материята е остаряла и звездите са мъртви, но още са си там. Дори и планетите съществуват, във всеки случай повечето. Те са мъртви, разбира се. Температурата им е малко над абсолютната нула, на повърхността им вече няма живот.

— Точно за това говорех!

— Да, Робин — произнесе той с безкрайно търпение, — Но, моля те, преодолей антропоморфните си предразсъдъци. Вселената продължава да се разширява и да изстива, създавайки все повече пространство. Тя е мъртва и ще продължи да бъде такава, освен ако…

— Освен ако какво?

Алберт въздъхна.

— Я да се отпуснем малко.

Премигнах, отново озовал се в материалния свят. Изчезнал бе непрогледният мрак. Седях в шезлонга пред нашата къща на брега на Тапаново море и стисках в ръката си все така студената напитка. Алберт изпускаше облачета дим от лулата си.

— Божичко — въздъхнах уморено.

Той само кимна, потънал в мисли. Допих коктейла и позвъних за още един.

— Така ще свърши всичко, ако вселената продължи да се разширява — обяви Алберт.

— Ужасно е!

— Аха. Дори за мен, Робин. Ще ти призная, че тази демонстрация отне далеч повече време, отколкото предполагах. Всеки момент ще се скачим със спътника на Обединената служба. Можеш сам да се убедиш…

— Ще почака! Стигнахме толкова далеч, а сега искаш да ме лишиш от останалото? Какво общо имаше всичко, което ми показа, с Враговете?

— Ах, да — усмихна се той. — Враговете. — За миг изглеждаше унесен в мислите си, сетне продължи, загледан в безкрая: — Знаеш ли… когато бях жив, космолозите непрестанно спореха за това дали вселената ще продължи да се разширява, както току-що ти показах, или ще достигне определено положение, отвъд което процесът ще тръгне в обратна посока. Сигурно си даваш сметка, че това зависи от промените в плътността й?

— Предполагам — рекох, макар че с мъка следвах хода на мисълта му.

— Повярвай ми, така е. И това е крайъгълният камък на целия спор. Ако във вселената има достатъчно материя, свързаната с нея гравитация ще преустанови разширяването и тогава тя отново ще започне да се свива. Ако не, процесът на разширяване ще продължи безкрайно, както вече видя.

— Видях, Алберт.

— Да. Та значи, споменатото критично ниво на плътност, което се равнява на общата маса на всичко във вселената, разделено на общия й обем, е приблизително пет по десет на минус трийсета степен грама на кубичен сантиметър. Или, изразено с по-познати средства, това е количеството материя в един-единствен водороден атом на човешкото тяло.

— Това всъщност не е много, нали?

— За съжаление — въздъхна той — това е ужасно недостатъчно. Вселената не е никак плътна. Масата, която ни заобикаля, е много по-малко, отколкото би трябвало да бъде. Истината е, че по необясними причини количеството й е под критичните стойности и така опираме до прословутия феномен с „липсващата маса“. Феномен, над който хичиянците си блъскат главите от доста време, също както и много мои колеги… Но сега мисля, че знаем отговора на този въпрос, Робин. Измерванията на декселерационния параметър са верни. Погрешни са изчисленията за масата. Оставена сама на себе си, вселената ще продължи да се разширява. Като отворена система. Но Враговете са затворили цикъла.