Кугелблицът бе изпратил цяла армада.

Бях очаквал всичко друго, само не и това. Помислете за миг — за какво са им на Враговете космически кораби? Не можех да отговоря на този въпрос, но корабите бяха там. Грамадни! Покрити с броня! Хиляди и хиляди, подредени в клиновидни формации, обърнати с остриетата си към безпомощно малобройната армада на Обединената служба.

— Взривете проклетата им скала! — изкрещя генерал Касата и без да искам, аз се присъединих към него.

Не можех да се сдържа. Сражението започваше и аз трябваше да избера моята страна. Все още не виждах блясъците на лъчевите оръжия, нито на модифицираните хичиянски сонди, които щяха да се използват за пробиване на вражеските брони, но имаше ярки сияния от химическите експлозии и светещи линии от траекториите на самонасочващите се ракети.

Роякът от вражески кораби се приближаваше. Нито един от тях не беше пострадал.

Наблюдавано единствено като спектакъл, сражението беше потресаващо и същевременно смразяваше кръвта. Макар да не разбирах какво точно се случва.

Виждате ли, това беше първата космическа битка, на която присъствах. И не само аз, но и всички наоколо, защото предишната е била в далечното минало, между бразилски модули и орбитални сонди на Китайската Народна Република, и е довела до създаването на многонационалното управление на Гейтуей. Ето защо не бях никакъв експерт и нямах представа какво следва, но дори и да имах, сигурно щях да остана изненадан. Защото вече трябваше да наблюдавам изригвания на поразени кораби и дъжд от отломки.

Нямаше нищо подобно.

Конусът на Вражеската формация внезапно се разтвори и обкръжи нашата малка армада. После, когато всички очаквахме края… те изчезнаха. Просто се изпариха, оставяйки корабите на Службата скупчени в центъра.

След това изчезнаха и нашите звездолети.

А после трепкащото „под нас“ Колело внезапно се изгуби от погледите ни.

Космосът наоколо бе съвършено пуст. Не се виждаше нищо, освен бледият вихър на нашата галактика, светулките на останалите, по-отдалечени галактики и задимените, жълтовати сфери на кугелблица.

Около мен започнаха да изникват симулациите на спътниците ми, чувствахме се прекалено самотни, за да останем невидими. Спогледахме се объркано.

— Чудех се дали няма да се случи нещо подобно — произнесе Алберт Айнщайн, докато дърпаше от лулата си.

— Дявол те взел! — изрева Касата. — Значи знаеш какво е станало! Казвай веднага!

Алберт повдигна рамене.

— Мисля, че сами ще разберете, защото скоро идва и нашият ред.

Така си и беше. Спогледахме се отново, а след това нямаше какво друго да видим. Никакви очертания извън пределите на кораба. Само сивкавото нищо на хиперпространството. Сякаш надничахме през илюминатора на самолет, заобиколен от непрогледна мъгла.

Сетне и тя изчезна.

Искам да кажа — мъглата. Корабните датчици отново приемаха съвсем ясно.

Това, което изникна пред нас, бе познатият черен космос и звезди… дори планета и луна… да, вече знаех къде се намираме. Планетата и звездата бяха същите, които човечеството познаваше от половин милион години.

Бяхме в орбита около Земята, в компанията на цял куп летателни тела, в които скоро разпознах крайцерите на Обединената служба и дори грамадното Наблюдателно колело.

Това беше повече, отколкото можех да понеса.

За щастие знаех как да постъпя, защото в подобни случаи имаше само една възможност за спасение.

— Алберт! — извиках аз.

Но Алберт продължаваше да съзерцава Земята, Луната и останалите предмети около „Истинка любов“, да пуска облачета дим от лулата си и да се прави, че не съществувам.

Алберт Айнщайн не беше единствената програма, преустановила да функционира. Корабите на Обединената служба срещаха подобни проблеми. Всички оръжейни контролни системи бяха замлъкнали. Просто отказваха да работят.

Но само те. Останалата част от оборудването — средствата за свръзка, за управление — функционираха нормално и дори бяха претоварени, защото всички се питаха един друг какво е станало. Светлините на Наблюдателното колело сияеха както обикновено, вътре бръмчаха въздухопречистващите инсталации, механичните помощници приготвяха и разнасяха обяда, рециклиращите роботи събираха и преработваха изхвърлените боклуци.

„Истинска любов“, на борда на която никога не е имало оръжия, бе непокътната. Можехме да запалим двигателите и да полетим накъдето поискаме.

Но къде да идем?

Никъде не отидохме. Алисия Ло пое управлението и ни изведе на стабилна и безопасна орбита.

Дори не й благодарих. Все още съзнанието ми, до последния процент, бе фокусирано върху състоянието на моя скъп приятел.

— Алберт — повтарях отчаяно аз, — Алберт, моля те.

Той извади лулата от устата си и ме погледна с отсъстващ поглед.

— Робин — произнесе тихо, — ще те помоля да проявиш малко търпение.

— Но, Алберт! Умолявам те! Какво ще стане сега? Кажи ми! Съществува ли някаква опасност? Възможно ли е Враговете да ни проследят до тук и да ни унищожат?

— Да ни унищожат? — той ме погледна учудено. — Що за глупава идея, Робин! След като се запознаха с теб, с госпожа Бродхед, госпожица Ло и с генерал Касата? Разбира се, че не, Робин, но ще те помоля да ме извиниш за малко. Твърде съм зает.

След това отказа да разговаря с мен.

Междувременно започнаха да пристигат първите совалки и да събират информационните ни банки. Скоро щяхме да се спуснем на добрата стара Земя, където да обсъдим заедно случилото се.

Не знаех как да започна тази история, сега разбирам, че не зная и как да я завърша.

Защото всъщност това беше краят. Няма нищо друго за разказване, освен това, което се случи.

Зная, че ще прозвучи странно за праволинейните ви телесни мозъци, но вероятно вече сте привикнали да чувате от мен все странни неща.

Разбира се, аз също съм праволинеен по свой, особен начин. Затова ми беше необходимо известно време, преди да разбера какво се е случило.

Това, от което се нуждаехме най-силно в момента двамата с Еси, бе местенце, където да отдъхнем, да помислим върху преживелиците си и да съберем разхвърляните си мисли. Всъщност физическите ни носители бяха отнесени в старата ни къща край Тапаново море, където не се бяхме завръщали от години.

С нас пристигна и носителят на Алберт. Той самият все още оставаше недостъпен за призивите ни. Дори и да се намираше вътре, нямаше никакъв начин да установим с него контакт.

Еси не беше склонна толкова лесно да предава една от собствените си програми. Ето защо веднага се зае да проверява всички възможни подсистеми. В края на краищата обаче се отказа.

— Не намирам нищо сгрешено в програмата Алберт Айнщайн — призна тя. — Освен, че не работи. Като истински труп. Сякаш някой е изстискал живота от нея!

— Какво да правим? — попитах аз. Тъп, безсмислен въпрос. Просто не бях привикнал, че програмите могат да се повреждат.

Еси повдигна рамене.

— Мога да напиша нова програма.

Аз поклатих глава. Не исках нова програма. Исках си моя Алберт.

— В такъв случай най-добре да си починем малко. Аз ще надникна в градината, сетне можем да поплуваме.

— Еси, стига, моля те! Трябва да ми помогнеш! Искам да знам какво е имал предвид, когато ми каза, че не бива да се безпокоим — и какво общо имате ти, Касата и Алисия Ло с всичко това? Кое е онова, което ви свързва?

Тя прехапа устни. Изведнъж лицето й светна.

— Защо не ги попитаме?

— Да ги попитаме?

— Да. Ще ги поканим тук и нека ни отговорят. Освен това ще обядваме заедно!

Не стана чак толкова бързо.

Първо, никой от тях не се намираше физически — искам да кажа, под формата на информационен носител — на Земята. И двамата бяха все още на орбита. Не исках да се задоволявам с двойници, защото дори онова четвъртсекундно забавяне при общуването с тях ми се струваше непоносимо. Трябваше да изчакам, докато ги пратят при нас. Забавиха се, защото Касата не можа да се освободи веднага.