— Но, комендант Хавандхи — не се предаваше Еси. — Този човек тук е Робинет Бродхед.

— Вече го зная — отвърна комендантът.

— В такъв случай сигурно ви е известно, че господин Робинет Бродхед, в качеството си на изпълнителен директор на Фондацията Бродхед, разполага с пълен достъп до всички околоземни орбитални обекти.

— Да, известно ни е. Но в момента на станцията е обявена бойна готовност. Всички мирновременни правила са отменени. Разбира се — добави тя и се усмихна, разкривайки няколко позлатени зъба (колко привързани сме понякога към телесната си обвивка), — не е задължително да прекарате цялото си време в изолаторното.

— Ами — произнесох удовлетворено аз, — в такъв случай, ние…

— Бихте могли да се върнете на своя кораб — добави тя, сякаш въобще не ме бе чула.

Военни! Нима можеш да спориш с тях? Опитахме се, разбира се. Обяснявахме, че тези техни „мерки за безопасност“ са смешен анахронизъм, че „бойната готовност“ няма никакъв смисъл, когато противникът се намира на петдесет хиляди светлинни години от нас, в кугелблица. Но жената отсреща само клатеше глава. Опитахме се да я сплашим с познанствата си с генерали и маршали от висшето ръководство, отговорът беше, че можем да се оплакваме на когото си искаме, веднага след като забраната бъде вдигната. Не уточни кога може да стане това. Тогава взехме да я подпитваме за всички тези бойни кораби, струпани отвън, и както следваше да се очаква, тя ни отряза с думите, че присъствието им било военна тайна.

Целият този спор отне не повече от няколко хиляди милисекунди, защото Хулио Касата — или по-скоро неговият двойник, се върна почти веднага. За наша изненада на лицето му се четеше нескрито задоволство.

— Моят телесен е на заседание — обясни ни той, — тъй че имам още малко време, преди да се… хм, слея с него. Какво ще правим, докато чакаме? Искате ли да се разходим из Службата?

— Не можем — оплаках се аз и посочих коменданта.

— Разбира се, че можем — възрази той, уверен във властта си. — Комендант Хавандхи, не е необходимо повече да забавлявате нашите гости. Аз лично ще ги ескортирам из базата.

Общата маса на петте спътника, принадлежащи на Обединената служба, сигурно надхвърля двеста хиляди тона, а населението им е приблизително трийсет хиляди души, както телесни, така и съхранени. Два от сателитите са предназначени изцяло за комуникации и обработка на информацията. Там няма нищо интересно за гледане. Гама е истински бункер, натъпкан с какви ли не ужасяващи оръжия за унищожение, включително свръхмощни плазмени бомби и хичиянски тунелокопни машини, преустроени да пробиват отвори в корпусите на звездолети и в стените на крепости. Не очаквахме да ни допуснат там, макар Алберт да разполагаше с изчерпателна информация за цялата налична оръжейна номенклатура. На Алфа са жилищните помещения и центровете за отдих и възстановяване. Там също нямахме работа — поне засега не се нуждаехме от почивка.

Изглежда съм имал намусен вид, защото веднага щом свалиха пред нас всички защити, генералът се доближи и ми прошепна:

— Не се сърди на старата дама. На времето, когато тук се помещаваше Върховният пентагон, тя заемаше доста важен пост и сега й е трудно да преглътне понижаването си. — Той погледна часовника си — несъществуващ като моя. — Разполагаме най-малко с десет хиляди милисекунди, а има толкова интересни неща, които трябва да ви покажа — ленивци, куанси, вуду-прасета и какво ли не още. Откъде искате да започнем?

— Нищо не искам да гледам. Не съм дошъл тук да зяпам. Искам да разговарям с хора! Искам да разбера какво всъщност става…

— И след това да се намесиш сам в събитията, нали? — подсказа ми услужливо Касата.

Свих рамене ядосано. За краткото време, когато бяхме задържани в изолаторното, ми се насъбра достатъчно яд срещу цялата тъпа военщина, начело с генерал Касата. На езика ми бяха цял куп солени приказки, но произнесох само:

— Да.

Касата все още се държеше наперено. Изглежда бе забравил, че му предстои среща с неговия телесен първоизточник.

— Продължаваш да създаваш проблеми, така ли, Бродхед? — попита ме грубо той.

— Защото притежавам властта и волята да го правя — отвърнах в същия тон.

Той ме погледна с присвити очи, сетне сви рамене.

— Какво пък, не е моя работа. Тук се разпорежда обединеният щаб. Е, какво предпочитате? Туристическа разходка или да останете в изолаторното?

Двамата с Еси сме посещавали спътниците на Обединената служба и друг път, но в онези времена към представителя на фондацията Бродхед се отнасяха с подобаващо уважение. Алберт също беше тогава с нас, но не и Алисия, и от всички ни сега тя бе най-ентусиазираната.

Излишно е да повтарям, че в действителност ние не „отивахме“ никъде. Просто не беше необходимо. Касата ни прехвърли в комуникационната система на Делта и оттам разгледахме всичко, което според нас си заслужаваше. Генералът се държеше като любезен домакин и дори създаде нещо като офицерски клуб, в който ни поднесе различни избрани напитки. Едната стена на стаята бе всъщност екран, на който течеше представлението.

Алисия се развълнува особено, когато генералът ни предложи да надникнем в гнездото на ленивците. Ленивците са първите разумни извънземни същества, срещнати от представител на нашата раса. Е, не точно срещнати. Почувствани. Докато се ровичкал в една „кушетка на сънищата“, Оди Уолтърс внезапно засякъл техния патетичен, огромен, слабоманеврен платноход.

В същия момент пък ленивците засекли Оди. От тях хичиянците узнали за съществуването на нашата раса и изхвърчали, натъпкани с ентусиазъм, от дупката в центъра на галактиката, където се били скрили.

— Аз пък мислех, че хичиянците са отвлекли кораба на ленивците и са го върнали на неговата родна планета — зачуди се Алисия.

— Така е — кимна Касата. — Но този човек — той кимна към моята скромна персона — на свой ред им го отмъкнал и го докарал тук за по-обстойни изследвания. В неговия собствен институт. Ленивците нямали нищо против. И без това предполагали, че ще пътешестват поне още хиляда години, Платното им все още е на орбита, точно отвъд орбиталния комплекс…

— Видяхме го — обади се Еси. — Изглежда доста раздърпано.

— Така е. Но какво може да се направи. Когато се разпъне, проклетото нещо заема четирийсет хиляди километра площ. Пък и без това повече няма да им потрябва. Искате ли да ги видите, или не искате?

— Как иначе? — полита Алисия Ло, Касата само махна с ръка и се озовахме там.

Ленивците не са красавци. Някои ги оприличават на тропически цветя. Други пък смятат, че наподобяват чудовища от дълбините на океана, надарени с многобройни пипала, но истината е, че не приличат на нищо, което щъка по Земята. Мъжките са значително по-едри от женските, но това не е единственият им проблем, като се има предвид, че цивилизацията им не познава постижения като женски права например. Засега няма каквато и да било опозиция, тъй като женските ленивци не са надарени с интелект. Животът им е изцяло посветен на раждането. По едно дете на всеки цикъл, а цикълът е с продължителност четири земни месеца. Ако щастливата дама е била посетена от своя мъжкар, отрочето също е от мъжки пол. В обратния случай се ражда женско. Изглежда мъжкарите не са кой знае колко похотливи, защото женските са повече на брой. Много повече. Но и това има своето решение.

От време на време мъжкият си избира някоя по-охранена женска и я изяжда. Човек би си помислил, че на женските това хич не им се нрави. Но все пак не е известно да са постъпвали оплаквания. Няма начин. Женските не умеят да говорят.

Мъжкарите, от друга страна, бърборят непрестанно — или пеят — въобще издават някакви звуци. Освен това са бавни. Крещящото сопрано на диалога между тях едва ли ще надхвърли честота от двайсет или двайсет и пет херца. Така че в действителност не бихте могли да чуете песните.