— Ти си хичиянец — произнесе по-дребният с доволна усмивка.

— Разбира се, че е хичиянец — кимна Харолд. Лицето му беше зачервено. — А вие кои сте?

По-възрастният протегна ръка, сякаш за да го потупа по рамото, но пръстите му останаха вкопчени в него.

— Аз съм генерал Бюпре Хеймат — представи се той. — А това е моят колега Сирил Базингетоук. Вие трябва да сте ученици от интерната?

— Да — рече Кихльо. — Името ми е Стернутатор, но другите ми викат Кихльо. — Докато представяше останалите, следвайки принципите на изискания английски етикет, той се опита да прецени какво изразяват лицата на непознатите. Струваше му се, че в поведението им няма нищо заплашително, макар на лицето на чернокожия да се четеше известна загриженост. Когато генералът застана до Онико, той произнесе разтревожено.

— Ей, човече, имахме страшен късмет да се измъкнем. Само да не се забъркаш в някоя от твоите истории.

— В какво да се забъркам? Исках да кажа на младата госпожица колко се радвам да я видя.

— Рано или късно ще възстановят захранването!

— Сирил — произнесе кротко Хеймат, — затваряй си устата!

Очите на черния се присвиха за миг. Той се завъртя неочаквано и сграбчи Кихльо за ръката. Пръстите му бяха яки като на машина.

— Ти си първият хичиянец, когото срещам през живота си — заяви той. — Родителите ти тук ли са?

Харолд избра този момент, за да се намеси.

— Неговите родители са много важни наблюдатели от Колелото — обясни той. — Също както и моите, а тези на Онико са ужасно богати. Тъй че по-добре не се захващайте с нас.

— Няма, няма — успокои го Хеймат, но продължаваше да го стиска за рамото. — А ти, миличка, си сладка и без богатите си родители — продължи той, обръщайки се към Онико. — Знаете ли, деца, тъкмо слизахме към плажа. Защо не дойдете с нас?

— В никакъв случай! — задърпа се Харолд. — Нямаме намерение да… ооох! — без да го изпуска, старецът го бе зашлевил през лицето с опакото на свободната си ръка.

— Важното е какви намерения имаме ние — произнесе той натъртено. — Е, Сирил, да не се задържаме много на едно място. Тук имаше път, ако не се лъжа. Онико, докато вървим, защо не ни разкажеш точно колко богати са тези твои родители?

Кихльо си мислеше, че колкото и силен да изглежда мъжът, който го държи, вероятно няма да е особено трудно да се измъкне от хватката му и да побегне. Той се зае да преценява всички „за“ и „против“ тази идея, докато Онико разказваше с вдървен глас на генерала за родителите си. Накрая обаче се отказа. Макар и стар, Базингстоук изглеждаше невероятно чевръст за възрастта си и не беше изключено да го накаже жестоко, ако опитът за бягство се провали.

Пък и дори да се измъкне, какво ще стане с Онико? Макар да вървяха сравнително бавно към брега, момичето изпитваше очевидно затруднение да поддържа наложеното темпо. Изключено бе да се присъедини към него, ако побегне. Харолд от друга страна изглежда се бе предал на отчаянието си, защото вървеше със сведена глава и раменете му потреперваха, сякаш хлипаше.

Свърнаха зад един хълм и пред очите им се разкри в цялата си прелест заливът. Само на километър от тях бе импровизираното плажно празненство и гласовете на децата долитаха съвсем ясно. Кихльо се изпълни със завист. Де да можеше сега да е там долу и да няма никакви притеснения.

Беше тъмно и почти не виждаха къде стъпват. Изведнъж Онико се препъна и сигурно щеше да падне по лице, ако не беше чернокожнят. Ръката на Сирил се стрелна с бързината на атакуваща змия, той я улови за блузата и я задържа на крака. Генерал Хеймат се извърна да види какво е предизвикало объркването.

— Ах, младата госпожица изпитва затруднения — въздъхна съчувствено той. — Знаеш ли, Сирил, мисля, че ти можеш да поемеш Харолд, а аз ще отнеса Онико до долу.

Вместо отговор, Базингстоук се пресегна и вдигна момичето на раменете си.

— Момче, ти вземи патериците — нареди той на Кихльо.

Генералът се извърна и го погледна навъсено. Кихльо неволно потрепери. Имаше нещо толкова зловещо и застрашително в атмосферата, която витаеше около тези двама души, че му стана хладно, въпреки топлата тропическа нощ. Навярно Онико също го почувства, защото протегна ръка и посочи надолу.

— О, погледнете морето. Виждат се светлините на Папеетее!

Всички вдигнаха погледи към хоризонта. И наистина, точно отсреща, като златиста огърлица блещукаха светлините на столицата.

— Възстановили са енегозахранването — рече замислено Базингстоук, а Хеймат подхвърли развеселено:

— Ето къде ще отидем!

— Така е, но ако имаме самолет или лодка. И какво ще правим там?

— Сирил, там има летище. Самолети до Окланд, Хонолулу, Лос Анджелис…

— Така е, човече — съгласи се чернокожият. — Но за хора, които могат да си платят билетите. Да не носиш кредитна карта?

— О, Сирил — въздъхна Хеймат, — защо никога не ме слушаш? Тези деца са нашата кредитна карта. Особено — той се усмихна — малката Онико, която е толкова богата. Уверен съм, че ще достави това малко удоволствие на стария човек. Или някое друго…

Базингстоук не бързаше да отговори, но изглежда в главата му се стрелкаха много мисли, защото хватката му стана по-здрава. Кихльо съжаляваше, че не е в състояние да долови нюансите в разговора между двамата мъже. Накрая чернокожият произнесе:

— Бюпре, не е моя работа какви ги вършиш за собствено удоволствие. Но ако по някакъв начин това попречи на измъкването ни от този проклет остров, може и да стане. И тогава, човече, ще ти видя сметката. — Той направи пауза, сякаш за да остави думите да придобият допълнителна тежест. — А сега, да потърсим някоя лодка.

По брега, естествено, бяха разхвърляни поне десетина лодки. Имаше четири каяка на училищния отбор, както и шест дъски за уиндсърф, освен това съвсем наблизо се полюшваше малка яхта, която никой от тях не знаеше да управлява.

— Няма да успеете — заговори плачливо Харолд. — По-добре ни пуснете. На никого няма да кажем…

Хеймат го погледна мълчаливо. Сетне премести поглед към Сирил Базингстоук.

— Все има нещо, което да ни свърши работа.

Децата се спогледаха уплашено. Знаеха, че е прав.

— Да вървим към вълнолома — предложи чернокожият и закрачи натам, следван от останалите. Излязоха на пристана и огледаха подредените долу моторници.

— Безсмислено е — поклати глава Хеймат. — Няма ток. Никоя от тях няма да тръгне.

Базингстоук вдигна брадичка, сякаш душеше из въздуха.

— Тихо, човече — произнесе той с нетърпящ възражение тон. Над шума на вечерния бриз долетя едва доловимо бръмчене. Той изтича при отсрещния край на кея, където бе закотвена училищната моторница с маховичен двигател.

— Виж, готова е за отплаване. Сигурно са я навивали цял следобед. Качвайте се вътре!

Нямаше начин да се измъкнат. Старият терорист накара момчетата да се качат първи, сетне подаде Онико на Хеймат, който погали многообещаващо косата й, преди да я положи на скамейката. Накрая чернокожият се настани на кърмата и Хеймат вдигна котвата. Моторницата се понесе с равномерно, мъркащо бръмчене към вътрешността на гладката като огледало лагуна.

Хванати за ръце, Кихльо и Онико изпращаха с уплашени очи стопяващия се зад тях бряг, с потъналите в тъмнина сгради на училището. Докато следваха брега, отдалечени на стотина метра навътре, Кихльо отново бе споходен от мисълта, че трябва да намерят начин да избягат. Колкото и голям да е рискът, по-страшно ще бъде, ако останат в ръцете на тези двамата. Вече не се съмняваше, че им мислят злото и започваше да разбира странната, перверзна привързаност на Хеймат към Онико.

Защо не подскаже на Харолд, че трябва да скочи през борда и да доплува до брега, за да потърси помощ? От тримата той плуваше най-добре.

Но Харолд седеше отзад, притиснат между един от бордовете и големия черен мъж, който въпреки възрастта си изглеждаше достатъчно пъргав, за да му попречи да избяга. Освен това на лицето на момчето се четеше умора и отчаяние. Междувременно чернокожият подхвана тиха песен, докато ловко насочваше носа на моторницата право към изхода на лагуната.