— …Робин, позволи ми да ти представя моя…

Смешно, нали? Не исках да чуя думата „съпруг“ и затова избягах. Направо си плюх на петите.

Не, това, което току-що ви казах, не е самата истина. Аз не избягах. Потърсих съвсем определена личност, от която имах нужда в този момент. Моята Еси. Открих я на дансинга в „Синият ад“, във вихъра на безумна полка с някакъв тип с брада и когато я прекъснах, тя изхриптя изтощено:

— Робин, да знаеш само колко се радвам да те видя. Чу ли новината? Вдигнали са ембаргото.

— Много хубаво — кимнах аз и едва не се спънах.

Тя ме изгледа, въздъхна и ме отведе далеч от дансинга.

— Виждам, че не е потръгнало добре с Джел-Клара Моинлин.

Удари право в целта.

— Ами то още продължава — вдигнах рамене. — Там сега е двойникът ми.

Позволих й да ме бутне на един фотьойл, след това да седне до мен и да подпре брадичка на облегалката.

— Ах, пак си малък глупчо — бяха следващите й думи. — Его. Наранена душа. И всичко заради Клара, нали?

— Е, не съвсем, защото се появиха и други неща. По-добре да не ти ги разказвам, че ще отнеме цяла вечност. Има едно, което не мога да не изплюя веднага. Тя се е омъжила.

— Брей? — Тя не добави: „Ти също.“ Аз го направих.

— Въпросът не е в това, че съм женен, а че го намирам за чудесно, всеки миг от… чакай, Еси, искам да ме разбереш правилно…

Тя ме гледаше намръщено.

— О, Робин! Не съм очаквала, че ще ми прозвучи толкова мило. Не можеш ли да го казваш по-често?

— Казвам го, защото е самата истина.

— Зная, че е истина — тя въздъхна. — Знаеш ли какъв си ти, Робин. Един голям унищожител на купони. Толкова ми беше хубаво, преди да се върнеш.

— Съжалявам, Еси. Не исках да ти развалям веселбата.

— Надушвам, че има още глупости. Хайде, казвай, преди да си се пръснал. Какво те измъчва отвътре? Кое е толкова лошо?

— Всичко — подметнах неопределено, но по погледа й разбрах, че няма да ми се размине и се заех да й обяснявам с подробности. — Скупчиха се толкова много неприятности, не мислиш ли? — попитах накрая.

— Ах! — въздъхна тя. — Що за мрачно създание си ти, Робин? Май е време да си поговориш отново с онази умопобъркваща програма, Зигфрид фон Шринк.

— Не!

— Ах! — въздъхна отново тя. — Ето какво ще ти кажа в такъв случай, скъпи мрачни приятелю. Какво ще кажеш да се разкараме от купона и се приберем да гледаме някой филм у дома?

Не го очаквах от нея.

— Какъв филм? — попитах изненадан, но тя не отговори. Беше се захванала за работа и след не повече от минутка звуците на веселбата започнаха да утихват. Вече не бяхме в „Синия ад“. Намирахме се на съвсем друго място и пред нас имаше пейка, на която седеше някакво дете.

Излишно е да ви пояснявам, че в гигабитовото пространство няма истински „филми“. Вместо тях съществуват само компютърни симулации. Естествено, подобно на всичко, което ни обкръжава и което наричаме „реалност“, и тези филми изглеждат напълно „реални“. Имат звуци, миризми, духа студен вятър или полъхва горещина — според сценария.

Сцената беше странно позната. Детето — момчето — бях аз, отпреди много, много години.

Потреперих, но не беше от студ. Детето Робинет Бродхед се беше сгушило на една пейка в парка. Някъде отзад се виждаха очертанията на хълмове, които ми на помниха за Уайоминг. Аз — детето — бях облечен според сезона. Носех три пуловера, шал, ръкавици и плетена шапка със спуснати наушници. Носът ми беше сополив. Четях някаква книга. Трябва да съм бил на десет. От време на време кашлях.

— Спомни ли си, скъпи Робии? Добрите стари дни.

— Дааа, добрите стари дни — повторих с насълзени очи аз. — Виждам, че пак си се ровила из спомените ми.

Но не бях ядосан.

— Но само погледни, Робин. Виж как е било всичко тогава.

Не беше необходимо да ме подканя. И без това не можех да откъсна очи. Вече бях разпознал сцената. Намирахме се в Мините за храна, където бях прекарал цялото си нерадостно детство. Това беше Уайоминг от миналото, където скалата се изпичаше до кератоген, от нефта се получаваше мая, която с помощта на бактерии образуваше в крайна сметка едноклетъчен белтък, достоен и достатъчен, за да бъде нахранена цялата гладна и алчна човешка раса. В онова миньорско градче никой не можеше да се отърве от вонята на нефт и никой не се опитваше.

— Какво пък толкова им е хубаво на добрите стари дни? — изсумтях аз.

— Правилно, Робин! — провикна се тържествуващо Еси. — Добрите стари дни определено са отвратителни! Сега е много по-добре, а? Вече няма нещастни хлапета, дишащи замърсен въздух и смъркащи в студения парк. За всички е осигурено медицинско обслужване…

— Така е, вярно. Но все пак…

— Недей да спориш, Робин! Има още за гледане! Коя е книгата, която четеш? Не е ли „Хъкълбери Фин“? Или „Малката русалка“?

Опулих се изненадано към Еси, сетне погледнах корицата на книгата.

Права беше. Книгата не беше детска. Четях „Наръчник за медицинско застраховане“. Сега си спомних, че бях отмъкнал книгата от кухнята, без майка ми да разбере, за да проверя какво пише вътре за катастрофата, която неминуемо ни очакваше.

— Мама беше болна — простенах уморено. — Нямахме достатъчно средства, за да я лекуваме и тя… тя…

— Тя отлагаше собствената си операция, за да можеш да се лекуваш ти, Робин — рече тихо Еси, — Само че това е било по-късно. Не и в онзи момент, когато си се нуждаел само от здравословна храна и витамини. Но дори тях не сте можели да си позволите.

Преглътнах болезнено.

— Виж само какви са ми зъбите.

— Защото не си имал пари за тях, Робин.

— На каква се правиш — на добрата самарянка от коледното празненство? — сепнах й се аз, опитвайки се да се отърва от внезапно налегналата ме носталгия. Едва ли щеше да ме разбере.

Но когато разполагаш с ресурсите на гигабитовото пространство, можеш да разбереш всичко.

— Стига сополанковщини. Я помисли само — продължаваше тя. — В онова време, което не е чак толкова отдавна, Земята е била пренаселена. Гладна. Кипяща от конфликти и гняв. Терористите, Робин. Забрави ли убийствата, тези безсмислени убийства?

— Помня всичко.

— Естествено. А какво стана след това? Аз ще ти кажа. Появи се ти. Ти и стотиците безумци като теб, отчаяни проспектори от Гейтуей, готови на всичко, за да завладеят технологията на хичиянците и да я поднесат на човечеството. Вие открихте една нова Америка, само че неизмеримо по-голяма. Открихте и начин хората да се преместят там. Робин, Земята вече не е пренаселена. Хората заминаха, откриха нови места и построиха други, по-красиви градове. Въздухът вече не е замърсен от бензинови двигатели и ракети, никой не е дотам беден, че да не може да си позволи медицинско обслужване. Има дори органи-заместители и трансплантацията е всекидневно явление. Ами заводите „Чон“ — забрави ли, че там могат да се отглеждат дори резервни човешки органи? Продължителността на телесния живот се удължи, всеки се радва на добро здраве — нима това не е прогресът, какъвто си го представяше? Не — защото глупчото Робин гледа мрачно на всичко и вижда само онова, което му мирише на — с извинение — лайна.

— Но, чакай — вдигнах ръка — нима забрави Враговете? Еси се засмя.

Изглежда се забавляваше чудесно. Филмът изчезна. Отново бяхме в „Синият ад“ и всичко беше както преди малко.

— Враговете? Как бих могла да ги забравя, скъпи Робин? Ще се справим с тях, когато му дойде времето. А сега, да се върнем към най-важното за момента. Хайде да танцуваме!

Чудесна жена е моята Еси. Истинска или не. Не мога да кажа, че веднага ми мина, но нейният „новокаин“ поне бе притъпил болката. Танцувахме. Купонясвахме. Тупахме се по раменете с безброй стари приятелчета. Дори видяхме Хулио Касата, увлечен в страстен блус на дансинга в „Синия ад“ — приличаше на зомби с ориенталката в обятията си. Сетне пяхме някакви стари песни — на руски — за тролейбуси и за пътя към Смоленск, думите вече нямаха значение за мен. Да ви напомня, че когато си в гигабитовото пространство, знаеш всичко за всеки и обратното. Дори и да не знаеш, все ще се намери някой като Алберт да дойде и да те осветли по въпроса.