Сега вече си давах сметка, че прекрасният й външен вид не се дължеше само и единствено на Пълното медицинско обслужване. Телесната Еси бе типичен пример за постиженията на съвременната медицина. Изглеждаше предизвикателно млада и ужасно красива. Но въпреки че лекарите отдавна са надминали себе си, часовникът на времето тиктака неумолимо. Това, което всъщност правят, е от време на време да върнат стрелките му назад. Понякога се случва процесът да бъде придружен от странични ефекти — малко по-чип нос да речем или нова къдрица в косата. Случвало се е и при Еси.

Но не при Клара. Черните й ресници бяха все така извити, фигурата й — дори по-стройна, отколкото я помнех. Не се беше подмладявала, просто си беше останала млада и имаше само един начин да се постигне това.

Беше се върнала в черната дупка — доброволно бе посетила отново мястото, където я бях изоставил, където времето пълзи и където всичките тези десетки години от раздялата ни са били само няколко седмици за нея.

Вече нямаше сила, която да ме накара да откъсна очи от лицето й. Трапчинките по бузите й, извивката в основата на брадичката й, всичко ми беше толкова познато и толкова скъпо! Жадувах да я докосна, да усетя мириса на косите й. Знаех че е невъзможно, но въпреки това горях от неудържимото желание да я любя, точно тук, на полянката под надвисналите клони на дърветата и учудените погледи на Мечников и непознатия. Така е, невъзможно беше, но това не утоляваше с нищо жаждата ми.

Исках го и същевременно се боях, че го получават други. Мечников и спътникът му. Знаех как се нарича това. Ревност. Бях я изпитвал и друг път. Много пъти.

Междувременно Дейн Мечников бе успял да произнесе цяло изречение:

— На мен ми изглеждаш променен.

Не се усмихваше. Това не означаваше нищо, защото си беше такъв и в старите дни на Гейтуей. Мечников не беше от хората, които се хилят за щяло и нещяло. Напълно естествено беше да му изглеждам променен — за разлика от Клара, двамата не се бяхме срещали от последния път на Гейтуей.

Усещах, че е наближил моментът да изясним въпроса с адвоката и направих онова, към което прибягвам всеки път, когато се нуждая от спешна информация.

— Алберт! — повиках аз.

Те не чуха думите ми, нито можеха да видят Алберт, защото за разлика от мен, той не беше двойник.

Колко забавна е тази програма! Все ще намери с какво да ме изненада. Този път Алберт носеше раздърпан и захабен пуловер, който беше навил около главата си като тюрбан. Беше нанесъл и някои дребни корекции във външния си вид. Очите му изглеждаха стеснени, лицето — мургаво и с изострени черги. Косата му беше гарвановочерна и лъскава.

— Слушам и се подчинявам, о, господарю — произнесе с напевен глас той. — Защо си повикал своя верен джин от топлата утроба на бутилката?

— Клоун — озъбих се захилено аз. — Ще накарам Еси да поработи върху теб, за да изтрие от съзнанието ти всякаква склонност към подобни щуротии. Каква е тази комедия?

— О, повелителю мой — рече той и сведе глава. — Твоят беден слуга се бои да не разбуди страшния ти гняв.

— Добре, добре — кимнах успокояващо. Трябва да призная, че беше постигнал целта си и се чувствах малко по-добре. — Кажи ми сега за Мечников. Беше заедно с мен на онази експедиция до черната дупка и сега се е върнал. Което всъщност означава, че има право на дял от хонорара, който получих тогава. Нали?

Алберт ме погледна с нескрито любопитство.

— Така е, Робин. Но не само той. Когато Клара се върнала при черната дупка заедно с Харбин Ескладар…

— Чакай малко! Кой?

— Този до нея — Харбин Ескладар. Нали ми каза, че го познаваш?

— Алберт — въздъхнах уморено. — Не се ли научи да усещаш, когато те лъжа.

Лицето му придоби угрижен вид.

— От това се боях. Страхувам се, че ти предстои да чуеш лоша новина.

Тъй като млъкна, наложи се да го подканя.

— Беше стигнал до там, че двамата се върнали при черната дупка.

Той поклати глава.

— О, Робин… — сетне обаче размисли и продължи по темата. — Да, точно така. Двамата с Клара се върнали да ги спасят и успели да измъкнат целия екипаж — Сюзи Херейра, момичетата от Сиера Леоне, двамата Денисовци…

— Зная кои са участвали в експедицията — прекъснах го аз, — Боже мили! Нима всички са се завърнали?

— Точно така, Робин. — Той кимна. — И всеки от тях има право на съответния дял. Ето защо Дейн Мечников е наел адвокат. Защото… — той бръкна замислено в джоба и извади още димящата лула. — съществуват някои етични и правни въпроси, на които трябва да бъде отговорено. Както вероятно си спомняш, при предишното дело някои юристи се позоваха на казуса „яйцето следва кокошката“, което означава, че всички натрупани с течение на времето богатства могат да се разглеждат като следствие от онзи първоначален „научен хонорар“, получен за експедицията. Който е трябвало да се разпредели между членовете й, ако се бяха завърнали.

— Значи сега трябва да им дам от парите си?

— „Трябва“ е прекалено силно като израз, но не е далеч от истината, Робин. Ако си спомняш, така постъпи и с Клара, когато тя се появи за първи път. Тогава й беше отредена сумата от сто милиона долара. И тъй като предположих, че въпросът ще бъде повдигнат отново, позволих си да изпратя твоя юридически съветник с подобно предложение при Дейн Мечников. Изглежда сумата им се струва достатъчна. Биха могли да поискат и повече, но едва ли ще постигнат желанието си, тъй като вече разполагаме със съответния правен прецедент.

— Ох — въздъхнах облекчено. Никога не съм се интересувал от точната сума на моите милиарди, но зная със сигурност, че милиард повече или по-малко няма да окаже съществено влияние върху имотното ми състояние. — Това ли са „лошите новини“?

Той припали полузагасналата си лула.

— Не, запазих ги за накрая.

Втренчих поглед в него. Всмукваше си спокойно от лулата и ме разглеждаше през димната пелена.

— Говори, мътните те взели!

— Този другият — Харбин Ескладар…

— Какво за него, проклетнико?

— Клара се е срещнала с него, след като ни е оставила на „Истинска любов“. Той също е пилот. Двамата решили да се върнат при черната дупка. Клара наела звездолета на Хуан Енрике Сантос-Шмиц, тъй като бил пригоден за подобна операция. И преди да потеглят, двамата… тоест Клара и Ескладар, се оженили.

Има неприятни изненади, които определено изискват да бъдете добре подготвени, преди да ги чуете. Но тази ме зашлеви съвършено неочаквано.

— Благодаря ти, Алберт — произнесох механично и му махнах с ръка да си върви. Въздъхна, но все пак си тръгна.

Сърце не ми даваше да разговарям повече с Клара. Инструктирах двойника си какво да й каже — на нея и на Мечников, и дори на този тип — Харбин Ескладар. Но не останах да видя какво ще стане по-нататък. Прибрах се обратно в гигабитовото пространство и се загърнах с него като с юрган.

Алберт често ме упреква, че прекарвам твърде много време в собствената си глава. Прав е, разбира се. Което съвсем не значи, че за всичко съм съгласен с него. Все пак, не бива да забравяме, че аз съм човек. Може би само цифрова транскрипция на това понятие, но дори тя е в състояние да съхрани всички характерни черти за едно човешко същество. Както добрите, така и лошите. Мога да различавам едно важно събитие от друго. Зная например, че Враговете представляват смъртоносна заплаха. Освен това, често ставам жертва на собствените си чувства и това е неизбежно. Дори когато става въпрос за стара любов, за нещо, което се е случило отдавна между двама души, а сетне те са се разделили, без да таят лоши чувства един към друг.

След като Алберт се прибра там, където отива винаги, когато нямам нужда от него, реших да поскитам насам-натам из гигабитовото пространство, без да върша нещо определено. Изглежда съм се поувлякъл, защото когато надникнах отново в Сентрал парк, Клара бе стигнала до репликата: