В определен смисъл Харолд бе много по-чужд за съучениците си, отколкото Онико и Кихльо. Двамата залягаха здраво над материала. В свободното време висяха пред информационните машини и наваксваха пропуснатото. Учеха бързо и скоро започнаха да получават само отлични оценки, което разпали завистта на Харолд. Един ден, след като училищният наставник им върна контролните и за пореден път Харолд бе с най-ниска оценка в класа, той подскочи разгневено и извика:

— Не е честно, учителю. Тези двамата изкарват подобри оценки само защото преписват!

— Престани, Харолд. — Наставникът се усмихна с безмерно търпение. Беше последният час и всички ученици проявяваха признаци на умора. — Как можеш да кажеш, че Стернутатор и Онико преписват?

— Ами как го наричате тогава? И двамата мъкнат със себе си извънземни мозъци, които им помагат във всичко. Виждал съм ги как го правят!

— Но, Харолд, Стернутатор се нуждае от постоянен източник на радиация за…

— Не и Онико!

Наставникът поклати глава.

— Според мен не бива да се прибягва да термини като „преписване“ само защото ученикът носи в себе си определен вид информационна програма. Та нали и ти ползваш компютър? А сега, ако обичаш, върни се на мястото си и ме остави да ви кажа за домашните за утре.

Същия следобед на брега на лагуната, докато Онико се наслаждаваше на водата, Харолд се изтегна с обиден вид на покрития с черупки пясък.

— Мъчно ми е, че не ни харесваш — подметна му без следа от упрек Кихльо.

— За какво говориш? Та ние сме приятели! Как мога да не ви харесвам? — излъга Харолд.

— Не, не смятам — обади се откъм плитките вълни Онико. — Защо го правиш, Харолд? С какво те обидихме?

— Ти специално с нищо. Освен… та ти си човек. Защо се държиш като някакво извънземно?

— Какво не ни харесваш на нас, хичиянците? — намеси се Кихльо. Този път изглеждаше малко ядосан.

— Ами, зная, че не сте виновни за това, но вие сте такива страхливци. Ето например, веднага щом са се появили Враговете, вие сте избягали с напълнени гащи. Е, не ви обвинявам. Баща ми каза, че било съвсем нормално за хичиянците да са шубелии. Но всичко е въпрос на биология — продължи той надменно. — Човешките същества са най-сексапилните създания в галактиката, ето защо са толкова умни и храбри. Ако вземем за пример някой примитивен бозайник като лъва, горилата или вълка…

— Никога не съм ги виждала.

— Но си виждала снимки, нали? И ти, Кихльо? Така. Виждал ли си някоя горила с цици като на момичетата? — Той забеляза, че Кихльо плъзва скришом поглед по плоските гърди на Онико и добави сприхаво: — О, Божичко, нямах предвид точно сега. Говоря за времето, когато тя ще порасне. Жените имат големи цици през цялото време, не само когато хранят малките. Те могат да правят секс през цялата година, а не само в периоди на разгонване. Това обяснява всичко, ясно ли ти е? Еволюцията се е постарала да ни направи по-добри, защото по такъв начин жените привличат мъжете през цялото време и ги задържат край себе си. Така е започнала и цивилизацията, преди хиляди години.

— Какво общо има всичко това със смелостта? — попита Онико, която бе излязла от водата и изтриваше лицето си.

— Това, че експериментът в края на краищата е бил успешен. Баща ми ми обясни всичко подробно. Мъжете са останали край огнището, грижели са се за децата и са набавяли храна. При хичиянците няма такова нещо.

— Моите родители също живеят заедно — възрази Кихльо. Все още не можеше да разбере накъде бие Харолд.

— Така е, защото са видели от нас, вероятно — обясни малко неуверено Харолд. Имаше смътна представа, че хичиянците живеят в комуни и че избягват двуклетъчния модел на семейството. — Освен това не правят секс постоянно, както моите родители, нали?

— Разбира се, че не! — подскочи като ужилен Кихльо. Хичиянските женски позволяваха на мъжките да ги любят само когато настъпи отреденият за целта период. Тялото им подсказва точното време за началото на този период — така му бе обяснил баща му — но как тази информация се предава на мъжа, засега оставаше загадка, Бремстранхлунг бе пропуснал тази част.

— Аха, виждаш ли? — извика победоносно Харолд. — Ето какво прави човеците мъже! Те трябва да се изтъкват пред жените си постоянно! Някога са ходели на лов и са поднасяли плячката или са воювали с други племена. Сега правят още по-героични неща като научни открития, космически пътешествия или спортни подвизи. Разбра ли? Ето какво ни прави по-смели!

Онико завъртя глава.

— Баща ми разказваше, че когато дядо потеглил от Гейтуей, бил направо парализиран от страх.

Харолд сви рамене.

— Съществуват индивидуални отклонения.

— С тях тръгнали и жени. Били почти толкова на брой, колкото и мъжете.

— Стига, Онико — прекъсна я Харолд. — Говоря за общия принцип, а не за изключенията. Виждаш ли, дори не знаеш какво е да си човек, толкова са ти объркани представите. Това е, защото никога не си живяла на някой човешки свят, като планетата Пегис, например.

— Не мисля така. Даже направих проучване по въпроса. Кихльо, ще ми подадеш ли пашкула? Имам някои неща в дневника.

Тя си постави пашкула и се надвеси над него. След това се изправи с нараснала увереност и произнесе:

— Да, това е. Слушай: „Някогашното двуклетъчно семейство все по-рядко се среща на Земята. Съществуват много бездетни двойки. При други пък и двамата родители работят. Не малък е и процентът на семействата с един родител.“ Тъй че, Харолд, нещата са претърпели промяна.

Харолд се подсмихна пренебрежително.

— Да водиш дневник е детински навик. Кога си го започнала?

— Не помня точно. Мисля, че след като се преместихме на Колелото.

— Ами аз също си водя — призна Кихльо. — Сигурно съм чул от теб и идеята ми е харесала.

Онико сбърчи вежди.

— Не, струва ми се, идеята беше твоя. — Тя завъртя глава, — Стига сме приказвали. Ще се прибера в общежитието да си полегна преди вечеря.

Бих искал да ми простите, задето ви разхождам напред-назад из времето, но надявам се все още не е късно да поясня, че всичко това не се е случило по времето, когато двамата с Еси бяхме на Колелото. Станало е много по-рано, вероятно милиони микросекунди преди това, докато аз и Еси все още сме обсъждали идеята дали да посетим Сбръчканата скала по време на празненството. Тогава все още не знаех какво ни чака.

Не са го знаели и хлапетата. Занимавали са се с всекидневните неща, с каквито се занимават всички деца по света. И когато, в нормалния ход на училищната практика, Кихльо се яви за своя периодичен месечен преглед, медикът се зарадва на появата му, защото не му се случваше толкова често да преглежда хичиянец със стандартния набор от двойно сърце, лишени от мастно покритие вътрешности и въжеподобна мускулатура.

— Всичко е в норма — обяви медикът, след като прегледа внимателно данните от монитора. — Но изглежда, не се радваш на добър сън, Кихльо.

Хичиянецът кимна неохотно.

— Понякога ми е трудно да заспя. Дори сънувам…

— Така ли? — медикът, който наподобяваше усмихнат млад мъж, кимна разбиращо: — Разкажи ми за това.

Кихльо се поколеба. Накрая обясни:

— Ами нали си нямам обичайното легло.

— Ах! — възкликна програмата. Кихльо чакаше търпеливо. Нямаше особено желание да обяснява на една програма, пък била тя и медицинска, какво е за един млад хичиянец да спи върху обикновено легло, с нищо около себе си, освен чаршафа. Хичиянците спят загърнати в топло пашкулообразно легло и не се нуждаят от никакви чаршафи и завивки. Колко прав е бил баща му да му забранява човешко легло, припомни си той.

Не се наложи да обяснява, медикът вече беше получил нужната информация и разполагаше с готово решение.

— Поръчах да ти донесат подходящо за теб легло — обяви той решението си. — А сега, относно тези сънища…

— Да? — попита потиснато Кихлъо. Нямаше никакво желание да говори за сънища.