Ето сега например. Клара изглеждаше като изваяна от вечна скала.

Вярно, че до мен бе Еси, готова да ми попречи, ако се отдам на подобно воайорство, макар че сигурно би си тръгнала, ако я помолех. Досега не бе произнесла нито думичка, моята Еси, увиснала някъде зад мен, в гигабитовото пространство, невидима, докато аз разглеждах жената, по която скърбях откакто се помнех.

Клара изглеждаше наистина чудесно. Невъзможно беше да се повярва, че е по-възрастна от мен, а доколкото си спомнях, разликата ни бе точно петнайсет години.

Не й личаха. Не изглеждаше и с ден по-стара.

Част от това, естествено, се дължеше на Пълното медицинско обслужване. Клара е богата жена и би могла да си позволи методи като тъканна регенерация, без портфейлът да го заболи от ухапването. Още повече, че беше прекарала трийсет години в капан на времето в една черна дупка, където я бях зарязал, за да си спася кожата. Точно тези трийсет години, които прекарах в плен на собствената си гузна съвест, за нея са били само няколко минути. Тоест, каквото и да ви обяснявам за разтегляне на времето в черни дупки и други феномени, фактът си остава факт — тя изглеждаше невъобразимо добре.

Стоеше точно пред мен, оплела пръсти с Дейн Мечников. Главата й беше полуизвърната към човека, положил ръка на рамото й. Имаше черни, изписани вежди и прекрасно лице, по което бях ридал цели трийсет години.

— Робин, проклетнико, внимавай да не я изплашиш — прошепна Еси зад гърба ми. И тъкмо навреме. Почти бях готов да се материализирам пред тях, без да си давам сметка, че неочакваната среща щеше да е точно толкова потресаваща за нея, колкото бе за мен.

— Какво да правя сега? — попитах, без да откъсвам поглед от Клара.

— Ами как какво? — отвърна Еси. — Просто се дръж естествено. Дай на жената време да се осъзнае! Покажи се ей там, в края на гората и се приближи бавно към нея. Дай й възможност да преглътне новината, преди да й заговориш.

— Но това ще отнеме цяла вечност!

— И какво от това, глупчо? Тъкмо ще свършиш и някоя друга работа междувременно. Я се поогледай малко. Не виждаш ли, че двойникът на Касата те търси навсякъде?

— Да върви по дяволите — промърморих унесено. Толкова бях зает да изучавам лицето и тялото на моята някогашна възлюбена, че нищо друго от света не можеше да ме заинтересува. Едва сега си дадох сметка, че колкото повече милисекунди отделям за безцелно зяпане, толкова по-късно ще чуя гласа й.

— Права си — склоних неохотно. — Ще взема да се срещна с онзи копелдак. Чакай само да започна тук.

Измайсторих най-хубавото си възможно копие, оставих го да се материализира зад стеблото на най-голямото дърво и го насочих към групичката. Веднага след това последвах покорно Еси назад към Вретеното, където според нея ме очакваше Касата.

Знаех, че ще изминат ужасно много милисекунди, преди моят двойник да пресече поляната, да застане до Клара, да й заговори и да получи отговор. Изпитвах непреодолимото желание да скъся по някакъв начин този мъчителен период, защото просто не можех повече да чакам.

Но същевременно горях от желанието да го продължа. Защото — какво щях да й кажа?

Хулио Касата отвлече мислите ми от тези — как би ги нарекла Еси — глупье бръщолевения. Виж, за това го бива. Той е като ухапването от комар, дето те кара да престанеш да усещаш болката в зъба. От онези неприятни способи да забравиш неприятното.

Открихме го в „Синият ад“. Еси стисна ръката ми и се усмихна. Касата седеше на една от малките масички, с питие пред него и унесено галеше млада жена, която досега не бях виждал. Всъщност така и не сполучих да я разгледам, защото в мига, когато Касата долови присъствието ни, той промени всичко. Изчезнаха гостите, момичето и „Синият ад“, озовахме се в кабинета му, в спътника на Обединената служба за наблюдение на Убийците. Видът му също се промени светкавично — сега беше с прилежно сресана коса, яката на мундира му бе закопчана догоре и погледът му блестеше като айсберг над стоманената повърхност на бюрото. Посочи ни двата фотьойла.

— Сядайте.

— Стига глупости, Хулио — отряза го Еси. — Ако искаш да говориш с нас, говори. Но не тук. Грозно е.

Погледна я така, както генерал би погледнал някой младши лейтенант. Сетне реши да играе на добро момче.

— Както желаеш, скъпа. Избирай сама.

Еси се засмя. Погледна ме, поколеба се и сетне премахна кабинета. Вместо него се появи познатият интериор на нашата „Истинска любов“ заедно с кушетките, бара и леката танцова музика.

— Добре — кимна примирително Касата. — Много по-добре. Хубаво гнезденце сте си скътали. Може ли да си налея? — той кимна към бара.

— Може, не може — отвърна подигравателно Еси. — Хайде престани. Значи така — ембарго на нашия кораб. И защо?

— Само временно неудобство, уверявам те, скъпа. За да съм сигурен, че ще мога да си поговоря с вас.

— Ами говори де — намесих се раздразнено. Еси ми хвърли предупредителен поглед, доловила промяната в тона. Не биваше да се безпокои — държах положението под контрол. Просто не бях в настроение за разговори с Хулио Касата.

Някои нещастници смятат, че безтелесните като мен, сиреч обитателите на гигабитовото пространство, никога не се ядосват и не губят присъствие на духа, защото са програми, но това не е вярно. За мен целият купон бе като фойерверк от противоречиви преживявания — възбуда в самото начало, душевен възход и отрезвяване по време на разказа за Тангент и онова ужасно пътешествие, безброй противоречиви чувства, след като узнах за присъствието на Клара. И сега, като капак на всичко — разговорът с Касата.

Никога не съм харесвал да разговарям с него и честно казано, уверен съм, че не съм единственият с подобно мнение. Представата му за нормално човешко общуване се изчерпва със заповеди и обиди, той не разговаря, а произнася становища. Не беше се променил. Отпи голяма глътка от чашата със скоч, изгледа ме и обяви:

— Бродхед, ти си напаст.

Многообещаващо начало, нали? Еси тъкмо ми приготвяше любимия „май-тай“ и едва не ми разля чашата. Погледна ме разтревожено. Обикновено тя е тази, която влиза в словесни двубои, защото смята, че не умея да запазвам самообладание.

Но този път не позна. Произнесох с най-любезния тон, на който съм способен:

— Съжалявам, ако съм ти създал проблеми, Хулио. Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш защо смяташ така?

Какво забележително хладнокръвие, не смятате ли? Много повече, отколкото заслужава този тип. И сигурно нямаше да го получи, ако в последния миг не бях осъзнал, че изпитвам към него съжаление.

В края на краищата, припомних си аз, над главата му виси смъртна присъда.

Двамата с генерал-майор Хулио Касата се познаваме от доста време — няма смисъл да изброявам годините, защото аритметиката може само да обърка нещата, Имали сме много срещи и смело мога да заявя, че не съм харесал нито една от тях.

Той не е безтелесен като мен. Когато му се наложи да общува в гигабитовото пространство, създава свой двойник и го праща да свърши мръсната работа. Не е като да се срещнем лице в лице в реалността, но разликата е само психологическа. И мъчителна — за него. Налага му се да съхрани съзнанието си в машина, сетне да се впусне из просторите на гигабитовото пространство и да издири онзи, който му трябва — в конкретния случай мен. После казва, каквото има да каже, изслушва, каквото му отговорят, дори провежда необходимия разговор както е намислил. Накрая телесният Хулио привиква своя двойник обратно и получава доклад за проведения разговор.

Дотук нищо мъчително. Мъката идва по-късно.

Двойникът задава въпросите, които би задал Касата, спори за онова, за което трябва да спори, казва, каквото трябва да каже, а и как иначе — след като той е самият Касата. Не е като да изпратиш посланик на важна мисия, защото за разлика от него, двойникът си свършва задачата за отрицателно време — от гледна точка на телесните, естествено. Върнал се е обратно още преди създателят му да се запита как ли е минало всичко.