Та както казах, това е приятната част.

Защото сетне настъпва мигът за избор. Как да постъпи с частица от него, която вече не му е необходима?

Може, разбира се, да я остави в машината. Вътре място колкото щеш и една личност повече едва ли ще доведе до пренаселване. Бедата е, че доста хора се притесняват от това да държат свои дубликати — пък макар и в гигабитовото пространство. За човек като Касата това е истинско наказание. Истински военен, той би разглеждал споменатия дубликат като неконтролирана възможност за изтичане на информация. Заплаха за националната сигурност! Някой може да получи отговори на опасни въпроси! Да го заплашва! (С какво?) Да го измъчва! (Как?) Да държи петичките му над жарава (ако има петички) — да де, разбирате какви мисли минават през бедния, ограничен мозък на Хулио Касата и слава Богу, че не съм като него.

Всичко това, разбира се, са глупости, но двойниците са си на Касата и ако той наистина вярва, че някакъв въображаем противник може да измъкне от тях важни държавни тайни, никой няма право да му се меси. В края на краищата, той е командуващ Обединената служба, а това означава, че отговаря за отбранителната програма срещу евентуално нашествие на Убийците от техния кугелблиц. От друга страна, тъй като често му се налага да разговаря с безтелесни или да провежда заседания на различни, отдалечени едно от друго места, в резултат би трябвало да остави стотици свои двойници в гигабитовото пространство.

Не ги оставя. Избива ги всичките.

Терминът може да не е точен, но крайният резултат за нещастните безтелесни души е този. Когато прекъсва програмата, усещането е сякаш убива свой брат-близнак.

Другото и още по-неприятно нещо е, че двойникът предварително знае каква ще бъде участта му.

Понякога това придава мрачна атмосфера на разговорите ни.

Ето защо не разкъсах симулирания Хулио Касата на хиляди парченца, когато започна да се държи грубо. Бас държа, че съм изненадал Еси с поведението си.

Той пъхна една пура между устните си, запали я и ме попита надменно:

— Да не си болен?

— Нищо ми няма — отвърнах безгрижно. — Но ще се почувствам още по-добре, когато ми кажеш какво целиш с всичко това.

Касата отхапа края на пурата и го изплю върху килима, като следеше внимателно реакцията ми.

— Мислиш се за по-важен, отколкото си всъщност, Бродхед. — Успях да съхраня усмивката на лицето си, макар отвътре да изстивах. — Лъжеш се, ако смяташ, че ембаргото е само за теб. Знаеш ли, че хичиянският кораб е пристигнал направо от ядрото?

Не го знаех. Но не виждах какво значение може да има.

— Информацията е секретна, Бродхед — изсумтя Касата. — Тези Древни предци нямат право да дърдорят каквото им падне. Първо трябваше да се явят на инструктаж в Обединената служба.

— Така си и мислех! Близко до ума е, че събития с давност над половин милион години могат да представляват само военна тайна!

— Не само половин милион години! Те познават и настоящото състояние на бойна готовност в ядрото. Истински хичиянци, които са били там и са видели всичко с очите си. Както и този тип — Уолтърс.

Въздъхнах. Това, което най-много ми се щеше да попитам, е от кого всъщност трябва да бъдат опазвани всички тези тайни. Но това би означавало да налея гориво в един безсмислен спор, а вече ми беше дошло до гуша от Касата. Затова подметнах любезно:

— Първо ми заявяваш, че съм напаст, сетне обвиняваш онези от хичиянския кораб. Каква връзка има едното с другото?

Той отново всмукна от пурата. Издиша дима право в лицето ми и отвърна:

— Нищо. Това са съвсем различни неща. Дойдох тук заради кораба, но исках също да ти кажа да не ми се пречкаш из краката.

— И защо?

— Защото си цивилен — обясни той. — А си пъхаш носа в делата на Обединената служба. Не можем да позволим всякакви цивилни муцуни там, където се върши важна работа.

Започнах да осъзнавам какво точно го безпокои. Усмихнах се на Еси, за да и дам да разбере, че нямам никакво намерение да го удуша. Поне засега.

— Ах, значи маневрите не са протекли според очакванията.

Касата се задави и изплю цигарен дим.

— Кой ти го каза?

Свих рамене.

— Ами то е очевидно. Ако бяха преминали успешно, отделът за връзки с обществеността досега да е натъпкал новинарските емисии с репортажи. Провалихте се и сега искате да скриете това от хората, които ви плащат сметките — от данъкоплатците. Като мен.

— Скапан умник — изруга невъздържано той. — Ако ги повториш още веднъж, ще се погрижа лично за голямата ти уста!

— И как възнамеряваш да го направиш?

Но той вече се беше овладял.

— Като начало от този момент анулирам пропуска ти за Обединената служба.

Това беше прекалено дори за Еси.

— Хулио — подскочи тя. — Да не си се побъркал?

Положих успокояващо ръка на рамото й.

— Слушай, Хулио, вярно е, че в момента имам доста проблеми, но твоята служба не е сред тях. Дори не е в списъка на първите десет. Нямах никакво намерение да занимавам с дребната си особа когото и да било от Службата, нито сега, нито в обозримото бъдеще, докато ти не се появи тук с арогантните си заповеди. След което, естествено, смятам при първа възможност да проверя какво всъщност става в Службата.

— Ще накарам да те арестуват! — изрева той.

Някъде по това време започнах да се забавлявам.

— О, не, няма да го направиш. Не разполагаш чак с такава власт. Не забравяй, че аз държа Института.

Това си беше удар под пояса. Институтът „Бродхед“ е една от най-добрите ми реализирани идеи. Издържам го от доста време по много причини, като главната — между нас казано — са данъците. Постарал съм се на ключови места в управата на Института да бъдат назначени верни хора, готови да изпълнят всяка моя заповед.

Касата се възстановяваше бързо.

— Кой, аз ли няма да го направя? Това е заповед!

Спрях и го изгледах навъсено. След това произнесох тихичко:

— Алберт? — Той се появи от въздуха и се опули въпросително към мен, над димящата си лула. — Изпрати следното съобщение от мое име. Нареждам на всички клонове на Института от този момент нататък да преустановят всякаква форма на сътрудничество с Обединената служба за наблюдение на Убийците и да забранят по-нататъшен достъп до наша информация на служителите й. Като следствие от заповед на генерал Хулио Касата, забраняваща всякакви контакти на Робинет Бродхед със Службата.

Очите на Касата заплашваха да изскочат от орбитите.

— Я почакай малко, Бродхед!

Извърнах се усмихнато към него.

— Имаш нещо да добавиш ли?

На челото му беше избила пот.

— Няма да го направиш… всички сме в лодката… Враговете са по петите ни!

— Но, Хулио, не можеш да си представиш колко се радвам да го чуя. Бях останал с впечатлението, че си ги превърнал в твоя лична собственост. Не се безпокой. Няма да спра разработките в Института. Изследванията ще продължават в същия дух, разузнавателните кораби ще летят към назначенията си, всички възможни източници ще събират информация за Враговете. Просто няма да занимаваме хората от Службата с нашите проблеми. Така. Алберт да изпраща ли съобщението?

Той чукна с нокът пепелта от пурата и преглътна болезнено. Имаше измъчен вид.

— Не.

— Моля? Не чух добре какво каза.

— Не! — Касата поклати отчаяно глава. — Той ще побеснее.

Този „той“ можеше да е само един човек — истинският, телесен генерал-майор Касата. Човекът, който стоеше пред мен.

— Той каза „той“ — казах на Еси, след като Касата се отдалечи мрачно.

— Интересно наистина — кимна тя. — Хулио-двойникът разглежда Хулио-телесният като отделна личност.

— Шизоидна реакция?

— По-скоро силна уплаха. Осъзнава, че му остава малко време за живот. — Тя добави с променен тон: — Скъпи Робин? Струва ми се, че мислите ти са другаде в този момент.